Даниела: Или се раждаш със сърце, или се раждаш без сърце (2)

* „Казват ми: като толкова обичаш кучетата, прибери си ги вкъщи. Аз ги прибирам, но не мога да насмогна да прибирам на хората безхаберието“

Интервю

Даниела на протест в София срещу злоупотребите със животни

Съгражданката ни Даниела Дочева – позната на троянци като Дуца и на всички с фейсбук псевдонима си Tangra Planinska – стана емблема на една гореща национална кауза. Кауза, тест за човечност и за цивилизованост – спасяването на бездомните кучета и изобщо за решаването на проблема с бездомните кучета. Че проблемът е голям и ситуацията с бездомните кучета у нас е ненормална и далеч от онова, което е по белия свят, е факт. Но че виновни са не те, кучетата, а ние, хората – също е факт. И това е голямата битка на Дуца, това ни казва тя в пространното интервю по темата, дадено специално за Т21.

И още малко за тази необикновена троянка. Както тя се самоопредели, съвсем накратко: „Стара хулиганка, алпинист, републикански шампион, участник в много експедиции на 7- и 8-хилядници, от 23 години хижар на Беклемето. Познавам Беклемето идеално, гоня бракониери и спасявам кучета“. Ще добавим, че в момента г-жа Дочева е управител на вилата на Община Троян на Беклемето и повечето време е там горе, на върха на Троянската планина, или в уникалната си лятна къща в подножието й и по-рядко в града.

(Продължение)

– Дай да очертаем механизма. Вървя по улицата в Троян и виждам бездомно куче. Какво правя? Звъня на кого?

– Не. Започва се от много по-рано. Виждаш, че комшията ти има куче. След три дни това куче вече го няма. Ти питаш къде е.

Мия, изхвърлена през зимата на Беклемето,
преди да отпътува към осиновителите си

Осиновителите на Мия са от Холандия, 
но отишли да я посрещнат чак в Германия

– Може да ми е неудобно да питам.

– Няма неудобно. Това е разликата между нас и онези общества, които са постигнали ред. Ние сме така – ама комшията да не ми се разсърди, ама този, ама онзи да не ми се разсърди.

– Добре, питам и той ми казва, че го е закарал на вилата си на село.

– Обикновено няма да е така. Или пък комшийското куче се е окучило – питаш къде са кученцата? Единствено може да го постигнем със сигнали, сигнали, сигнали.

– И той ми казва: „Гледай си работата“.

– Ти пускаш сигнал веднага.

– Докъде? Това ме интересува.

– За нехуманно отношение – което включва и неща, които смятаме за нормални, като да си е вързал кучето с един метър синджир – се подава жалба в Общината, отдел „Екология“. За жестокост към животното се подава жалба в полицията. И стигаме пак до формалните неща, създадени в тази държава, които ги има само на хартия. Като широко рекламираната зоополиция – такова животно в България няма!

– Ако имаше зоополиция, когато видя, че кученцата на комшията ги няма, звъня там, така ли?

– Да, и те идват и правят проверка.

– Защото отделът на Общината няма как да свърши нещо. Ще отиде, ще попита къде са кученцата и какво?

– Няма да свърши, защото не иска. Собственикът трябва да докаже къде са. Освен това, трябва да си е платил таксата за тях, по 300 лева.

– Да питаме Общината колко такси са платени?

– Да, както и защо в града са регистрирани само 100 кучета (десет от тях са мои), след като са много повече. 5 лева е данъкът. В другите държави как са го решили: никой не те задължава да си кастрираш кучето, обаче данъкът е 200 евро. Но 200 евро е и кастрацията. Познай дали всяка година ще ги плащаш, или веднъж. И нашата криворазбрана хуманност: „Аз не мога да се меся в природата“. Не можеш да се месиш, а можеш с чисто сърце да натовариш поколението на твоето куче и да го метнеш в някоя долчина или гора и да го обречеш на жестока смърт! Специално много мъже си прехвърлят човешките щения върху кучетата: „Тя да роди веднъж, да усети какво е майка“. Тя нищо не усеща, това е инстинкт. Или като кажа на някой мъж да си кастрира кучето, той едва ли не се хваща за топките, като че искам него да кастрирам. Основното решение на проблема ще започне с масова кастрация на дворните кучета по селата, както и градските, и регистрация на всяко домашно куче.

– Колко струва сега кастрацията, ако някой се замисли и реши да го направи?

– Предполагам, че ако се обади в кастрационния център, никой няма да му откаже. 130 лева е, ако отидеш в частна клиника. В много градове, особено в по-големите, от Общината се издават талони за безплатна кастрация.

– В нашата Община има ли?

– Няма такова нещо.

– Нашата Община говори ли изобщо за кучетата?

– Аз си говоря с г-жа Михайлова само. Тя ме подкрепя напълно, дори съм й написала програма. Говорили сме да създадем контакти с побратимения германски град (Елванген), да се говори с тамошни организации, които да започнат да приемат наши кучета. Но не е работа на един кмет да се занимава с всичко, тя затова си има отдели. Кметът няма да тръгне да брои кучетата по къщите.

– Този проблем е от десетилетия, от време на време се обостря, създаде се дебат, после пак утихне и така си върви до безкрай.

– Проблемът си върви така и в крайна сметка го отнасят тия, за чиито права се боря.

Джони – кучето от стадиона

* „Обещах му, че ще направя всичко възможно да му подсигуря живот по-добър от на тези, които му причиниха всичко това“

Джони – кучето от стадиона в Троян, вече е в Англия

Джони! За него имах сигнал още през януари, когато току-що прояли самостоятелно, заедно със сестричката му са били отделени от майка си и брутално изхвърлени на градския стадион в снега. Нямаше как да помогна, защото тъкмо бях прибрала осем бебета с мама. Благодарение на добри хора оцеляват (сестричката по някое време изчезва - предполага се, че някой я е прибрал). Джони расте и му се налага да се справя с опасностите на улицата. Придружава и си играе с домашните кучета, собствениците го обичат и познават. Но… винаги в България има едно но.

Онези другите, егоистичните задници, на които всичко и всеки им пречи. Започва терор, камъни, ритници и накрая е обявен за агресивен. В Троян няма приют и единственият му шанс бях аз. Не можете да си представите ужаса, когато го натоварих в колата и тръгнахме. Парализа – мисля, че е по-правилно да кажа. Да искаш да изчезнеш, да искаш да те няма, да се опиташ да се слееш и изчезнеш в земята. Осъзнал, че е в безопасност, милият спа три дни – най-накрая без да му се налага да се ослушва и предвижда опасности. Той е прекрасен, куче-мечта. Любвеобилен, смешен, социален.

Обещах му, че ще направя всичко възможно да му подсигуря живот по-добър от на тези, които му причиниха всичко това.

Джони в момента е в приемен дом в Англия, скоро и в истинския си. Чудото за него стана благодарение на Irina Vainberg. Да, да, троянци, кучето от стадиона, срещу което се обединихте и изходихте цялата отрова, омраза, злоба, простотия, набрана в егоистично-нарцистичните ви празни душици… Та сър Джони Английски ви праща поздрави и с всеопрощаващото си кучешко сърце не ви се сърди за жестокостта към него и събратята му. Защото той е от семейството на единствените останали ангели на земята, изпратени да ни научат на безвъзмездна любов и преданост, характерна за тях, най-чистите създания.

20 юли 2020 г., Троян

Даниела Дочева (Tangra Planinska), във фейсбук

– Приют нужен ли е на Троян?

– Един приют се запълва точно за една седмица. Не спре ли притокът, за който говорим, и десет приюта да построим, това не е решение.

– В крайна сметка, мислиш ли, че нещо ще се промени?

– Нещата са изтървани. Знам какво ще кажат – че няма хора. Ако всичко е почнало от 2008 г., да са регистрирани всички кучета, всичко да е по закон, сега ще е нужен един човек, който да контролира само новите случаи. Но не е и ще трябват хора, защото трябва да обхванеш цял град и селата, да видиш кой си е регистрирал кучето, кой го е кастрирал, кой го е изхвърлил. Единственото решение е да се направи, както се прави в много градове – канят се неправителствени организации, като „Четири лапи“, и за една седмица се правят масови кастрации. През останалото време кастрационният център си върши работата.

– Би могло да стане.

– Би могло, ако има воля, но аз не виждам воля. Отчаяна съм, защото нещата стават по-зле, а аз си блъскам главата, товаря се ежедневно.

– Циганските гета – те не са ли един голям кучкарник?

– И там е голям проблем. Но не можем да ги отделяме – както на циганите не са кастрирани кучетата, така и по дворовете в селата не са. И в Троян, но по селата е масово. Да не говорим, че там отношението е отвратително. Никой не си дава сметка, че по закон тровене, убийство, пребиване – това се води престъпление срещу животно и е наказуемо със затвор. Имали сме случаи тук – полицията си свършва работата, но не се стига до завеждане на дело. В България няма ефективно осъден човек за зверства над животни.

Още една кучешка история

* „Боже, тази мечка избухна, искаше да покаже колко много любов е имал в себе си“
 

Айтар и Дуца

Айтар. Куче, в което се влюбваш от пръв поглед! Преди четири години се появи на Беклемето, огромен, с опашка между краката, сезал около врата, изплашен до смърт от човешко присъствие. Ден след ден, в продължение на месец го търсех къде се е скрил, оставях храна и се отдалечавах. Стоях, гледах как се храни, не досаждах, и един ден се случи. Дойде при мен и... Боже, тази мечка избухна, искаше да покаже колко много любов е имал в себе си.

Той е от кучетата, с които никога не би се разделил, но когато чакат още хиляди да бъдат спасени, няма как да си го позволиш. Айтар беше осиновен от добри хора, които по-късно го дават на техни близки, влюбени в него. Съвсем наскоро Айтар става герой, като събужда стопаните си и така предотвратява да не изгори пламнал камион. Снимките са от времето, когато беше при мен.

2020 г., Беклемето

Даниела Дочева (Tangra Planinska), във фейсбук

– Значи, обществото не осъзнава този проблем?

– Не осъзнава, а тоя същият насилник си е насилник, не само към животни.

– Дай някои драстични примери.

– Вързано куче със сезал на жп линията, да се види как ще мине влакът и ще му отреже главата. Какво по-драстично!?

– В Троян ли? Спасихте ли го?

– Не е в Троян. Не беше спасено. Аз членувам в групи за защита на животните. Няма ден в България без жестокост към животно. Бесени кучета, влачени, рязани крака. Това събужда ярост у мен. Такива жестокости има, че като намериш бебе, обречено на гладна смърт и на замръзване, ти вече не го смяташ за жестокост, прибираш го и толкова.

– Нещо драстично от твоята практика?

– Миналата година питбул, воден в Троян за боеве, не е искал да се бие и на връщане към южните села го вързали на един кол навръх Беклемето, милостиво не е гръмнат, защото обикновено ги убиват такива. Спасих го. Тия боеве са другата ми „любима“ тема – за комплексарите, „великите“ мъже, дето няма да се изправят един срещу друг, а ще разчитат на любовта на кучето към стопанина. Боевете си ги има, но понеже обикновено са замесени властимащи, защото там играят много пари, никога не се стига до нищо. Да не говорим за овчарски кучета, които слизат в ужасно състояние. Едно такова преди четири години беше осиновено – огромно, 60-70-килограмово, пребито, вратът му прерязан със сезал – и сега си живее царски живот.

– Преди време по Малкия пазар в Троян вървеше една тройка бездомни кучета – английски дог, френски булдог и далматинец. Трима благородници, превърнати в просяци. Как е станало това? Някой се е сдобил със скъпа порода, искал е да се прави на баровец, видял е, че не е лесно да се гледа куче, и го е натирил?

– Това е основният механизъм. В България, като отидеш в приютите, ще видиш, че са пълни с породисти кучета, като най-много изхвърлени са хъскита. Гледаш филм, гледаш едни сладки кучета със сини очички, но не си прочел нищо за породата – че това са своенравни кучета, че почти не подлежат на дресировка, че са свободолюбиви – и си вземаш една рошава топка, която обаче започва да расте и като не можеш да се справиш с нея – хайде на улицата. Също така има много изхвърлени питбули и немски овчарки. В приютите можеш да видиш как е вървяла модата при кучетата. Защото и тук има мода. Сега хитът е кане корсо.

– Значи трябва и образователна работа.

– Абсолютно, като вземаш куче, трябва да знаеш какво вземаш, какво да очакваш от него – характер, специфични за породата генетични заболявания. Трябва да си наясно, че гледането на куче е скъпо удоволствие. Често вземането на породисто куче е избиване на комплекси. За интелигентния човек не е важна породата, важно е самото куче, живото същество. Кучешкото сърце е едно и при помиярите, и при породистите животни – всичките са верни, предани и раздават любов.

– В големите градове няма ли цивилизоване?

– В София вече се наблюдава. Хората там започнаха и да осиновяват. Всичко е въпрос на манталитет и на контрол. И последното наше помиярче, осиновено в чужбина, се приема като член на семейството. Хората не се интересуват от породата, за тях е важно, че спасяват живот. Казват ми: като толкова обичаш кучетата, прибери си ги вкъщи. Аз ги прибирам, но не мога да насмогна да прибирам на хората безхаберието. Който не е доволен, трябва да подава жалби.

Троянският бездомник Снежко е осиновен от семейство в София и вече си има сестричка и братче

– Дано Община, полиция, прокуратура започнат да се вглеждат в тоя закон. Да заработи зоополиция. И най-вече да се промени софтуерът в главите ни.

– Със софтуера е трудно, знаеш какъв „материал“ остана в България, другият си замина. Вижда ми се обречено. Тук никога никой няма да заработи.

– Няма ли малко оптимизъм? Нали казваш, че в големия град нещата са се променили.

– В големия град има натиск, аз тук съм сама. Докато не видя да заработят институциите, нямам оптимизъм. Ако нещо започне да се върши сега, от момента на нашия разговор, резултат ще имам минимум след 10 години. Толкова сме занемарили проблема. А мислиш ли, че ще започне? И едно разделение искам да коментирам. Защо съм помагала на кучета, не на хора. Първо, всеки си избира каузата. Моята е тази. А освен това аз съм помагала и на деца. Това противопоставяне ме обижда. А този, който ми търси сметка на кого помагам, той няма да помогне на никого. И покрай такива хора разбираш колко обичаме да мразим. Като слагаха отрова по гюмовете, реши ли се проблемът с бездомните кучета? Това трябва да се разбере – нито тровенето, нито гърменето, нито приют ще реши проблема. В чужбина приют означава, че си оставяш кучето по уважителна причина и че плащаш такса. А знам как ще живеят кучетата в български приют. Проблемът ще се реши единствено със спазването на закона.

– А за котките как виждаш нещата?

– С котките е същата работа. В големите градове има програми за кастриране на котки. Това е начинът. Кастрация, а не тровене. Отдел „Екология“, който отговаря за кастрационния център, може да прави безплатни талончета, както е в други градове, и хора, които се грижат за котките, да ги използват.

– Къде отиват спасените от теб кучета?

– Отиват в Европа. Само за миналата година имам към 17 кучета, изпратени в Германия, Холандия, вече имам връзки и за Англия. На година над 4-5 хиляди български улични кучета се осиновяват от европейци. Там не са бити, спят на кожени дивани, водят ги на Женевското езеро, там са членове на семейството, обичани са, има семейства с по 4-5 осиновени български кучета. То не е постигнато изведнъж – събуждат се европейците една сутрин много цивилизовани. Постигнато е с контрол, с глоби.

– Но нали минаваме за състрадателен народ?

– Нали сме и много работливи? И много смели? Във фейсбук… „Любимото“ ми българско качество е да мрънкаш и да чакаш друг да ти подреди кочината. Някои мислят, че ме обиждат, като ми казват „кучкарка“. Да, аз съм кучкарка и това е гордост за мен, защото значи, че имам сърце.

(Край)

Интервю на Генадий Маринов

Начало

Още по темата:

• Тя извади портмонето си и ми подаде 100 лв.
• Даниела: Или се раждаш със сърце, или се раждаш без сърце (1)

Tweet