Детето и играчките (1)

* „Детето показва какво го вълнува, играейки. То си обяснява света през играта, като създава ситуации, които са му направили впечатление“

Цветелина Цветкова

Колонката на психолога

Възпитаничка на Езиковата гимназия в родния си Ловеч и магистър по психология от Софийския университет, допреди месец и нещо софиянка – цели 14 години, но решила да живее в Троян. По думите й – обмислен избор и с добри очаквания. Специализирала е когнитивно-поведенческа психотерапия, със сериозен опит в работата с деца със специални образователни потребности. Тя ни потърси с предложението да стане колумнист в Т21, признаваме си, бяхме впечатлени и поласкани; а заглавието на рубриката й си дойде от само себе си – „Колонката на психолога“, два пъти в месеца, по различни теми, които имат общо с психологията.

„Казвам се Цветелина Цветкова и съм клиничен и консултативен психолог. Моята специалност ме заведе от Ловеч в София, а мъжът ми ме доведе преди месец в Троян. Надявам се в тази рубрика да свържа всички места и неща, на които държа“, това ни написа тя в краткото си въведение към първата си „троянска“ статия. И още няколко нейни уводни думи: „С какво се занимава психологията? Името й буквално значи наука за душата. В този смисъл психологът е човек, който учи за емоциите и поведението на човека – от детска до късна възраст, научава се да разпознава психичното здраве и психичната болест. Много пъти съм си мислела и са ме питали за смисъла на тази наука. Бих го описала така: Лекарят има за задача да опази човека физически здрав, а психологът – психически здрав“.

„Колонката на психолога“ на Цветелина Цветкова започва с темата „Детето и играчките“

Т21

ТЕМИТЕ, с които се занимава психологията, са много и различни, затова и доста време се колебаех коя да е първата, с която да започна. Трябваше да избера подарък за момиченце тази седмица. Чудейки се какво, се замислих, че децата и техните играчки са една доста основна тема от ежедневните мисли на родителите.

ЗАЩО Е ВЪЗМОЖНО ДА Е ТАКА?

АБСОЛЮТНО съм убедена, че всеки е бил действащо лице или пряк наблюдател на следната ситуация. Майка или баща, с момче или момиче, стоящи пред витрина с играчки. И то иска нещо. Не иска да си тръгва, дърпа се сякаш целият му живот зависи от това да има това камионче или тази кукла. Интересно е обаче какво се случва след това. Обичайно само няколко часа по-късно още същия ден камиончето или куклата вече са захвърлени в ъгъла на стаята, а детето е загубило всякакъв интерес. Защо е възможно да е така?

ДЕТЕТО Е БЪДЕЩ ВЪЗРАСТЕН

ТО СИ ЗАДАВА безкрайно много въпроси, на които се опитва да отговори от своя опит. Едно дете на 2-3 години няма езиковия запас от думи да обясни вълненията си, именно поради това емоциите при него са толкова изострени. Купувайки конкретната играчка, тя сама по себе си не отговаря на евентуални въпроси, защото е просто играчка. Вече е само предмет, който е разгледан и интересът към него спада. Но той би нараснал, ако възрастният поиграе с детето и новата играчка. Така то може през играта да покаже какво го вълнува в момента. Най-вероятно то ще започне да си измисля сценарии и да ги разиграва – камиончето ще се движи по земята, ще придобива функции. Може да катастрофира, а след това да бъде поправено. Камиончето ще бъде силно и ще блъска по-малките превозни средства или пък ще пострада от други още по-силни от него.

ПО-СКЪПАТА ИГРАЧКАТА НЕ Е ПО-СКЪПА НА ДЕТЕТО

НИЕ СИ МИСЛИМ, че детето „си играе“, но всъщност то разсъждава чрез играта си. Възрастните мислим наум. Непрестанно си говорим: „Какво би било, ако…“, „Какво ще стане, ако...“. Детето показва какво го вълнува, играейки. То си обяснява света през играта, като създава ситуации, които са му направили впечатление. Куклата, която прави всичко, бързо омръзва, защото ти се казва какво може да се прави с нея, а малкото дете по-скоро иска да мечтае и да учи чрез предмета. Огромните размери на плюшени играчки правят впечатление, но всъщност детската играчка (плюшено мече, кукла и т. н.) не бива да е по-дълга от разстоянието между върха на средния пръст и сгъвката на лакътя на детето. Така то безопасно може да манипулира с нея и да е част от неговия въображаем социален свят.  В този смисъл по-скъпата играчката не е по-скъпа на детето, а само за възрастния. Опитайте следното някой път. Детето много иска дадена играчка. Погледайте я заедно, попитайте какво му харесва в този камион, къде може да се отиде с него, кого би взел, какво ще натовари в него – нека помечтае пред играчката, да поговори за нея. Въображението се раздвижва, въпросите са зададени. Доста е вероятно след това да не я иска вече и да си тръгне само от витрината на магазина.

ЗА ВЗИМАНЕТО И ПРИБИРАНЕТО НА ИГРАЧКИТЕ

„ПОДАРЕНА къща назад не се връща“. Това изцяло важи за играчките на децата. Подарени ли са, заплашването, че ще се вземат, нито помага, нито води до нещо добро. Когато човек ги види навсякъде из къщата, много му се иска да каже нещо такова. Но реално след четиригодишна възраст може да има такова изискване към дете. Преди това то ще го направи, само ако много му се карат за това, което в крайна сметка може да повиши тревожността, но не и любовта към реда при него. На детето може да му се помага да разтребва, защото то гледа и прави като хората, които обича. Приучаването към реда е постепенен процес. Ако имаме няколко предмета, нека то взима и прибира един, а възрастният – останалите. Това е най-добре да става вечер – преди лягане. То си ляга и неговите вещи си лягат също. Разпръснатите играчки са неговият свят, който през деня е активен и отново ще стане така на следващия ден.

***

ДЕЦАТА учат, играейки. Това е една чудесна истина, която можем да наблюдаваме с интерес и да участваме в този процес на развиване и на търсене на обяснение на нещата, които ни заобикалят.

Цветелина Цветкова

Начало

Tweet