Памет за Ивайло

* „Той беше от хората, които могат да направят литература от

 всичко, до което се докоснат…”

In memoriam

Преди девет дни, на 1 юни, в Новите троянски гробища бе погребан един необикновен наш съгражданин – Ивайло Иванов, поетът. Сред изпращачите имаше много приятели от страната – от Велико Търново, Русе, София… Сред тях бяха и отците Николай и Павел, дошли да отслужат погребалния ритуал. Един от най-талантливите поети в съвременната ни литература, се чу във великолепното надгробно слово на преподавателя и приятеля проф. Иван Станков от Великотърновския университет; по-долу ви представяме пълния му текст, защото си заслужава да се чуе.

Т21

Проф. Иван Станков чете надгробното си слово за Ивайло, Троян, Новите гробища, 1 юни 2016 г.

ВРАТАТА без брава се затвори зад нашия Ивайло, а ние останахме да драскаме безсилни по нея. Животът и творчеството му се оказаха отведнъж завещание, за което сме окаяно неподготвени. Непосилно тежък е този подарък.

ЗА ДВЕ десетилетия без всякакви кариерни усилия Ивайло успя да се наложи като един от най-талантливите поети в съвременната ни литература. Беше човек с изключително поетическо дарование, с голяма отговорност към думите, с тънко чувство за езика и със свой ясно различим поетически свят. Човек дълбоко лиричен, с фино чувство за хумор и неизчерпаемо вдъхновение. А духът му бе в състояние на постоянна тревога.

ГОЛЯМ артист и владетел на думите, той беше от хората, които могат да направят литература от всичко, до което се докоснат. Но не го стори. Направи литература от себе си и от книгите на мъртвите поети.

ИВО внимателно отглеждаше стихосбирките си. Всяка от книгите му – от „Хензел и Гретел“ до „Нов сън за щастие“ – е по своему ювелирна. Образното му пиршество никога не се превърна в безконтролна вакханалия. Ивайло не редеше стихосбирки, а правеше премислени книги – всяка със свое лице, интонация, речник и композиция. Днес те са неговият сбит творчески портрет, готов за историята на най-новата българска литература.

ЖИВОТЪТ на Ивайло беше изцяло открит и представляваше несвършващо бдение над красотата, над доброто и ближния. Душата на Иво не живееше, а пърхаше с красиви пеперудени криле. Надничаше в неочакваните ниши на живота и раждаше невероятни светове. Ивайло беше едно двуного сърце, търсещо общение. Раним като княз Мишкин, сриваше изкуствените бариери между хората и приобщаваше към себе си. Взираше се в малките, незабележими за нас форми. Проникваше и се оставяше да бъде проникнат. Ивайло знаеше живота наизуст, усещаше го в очарователната му цялостност и едновременност. Можеше да говори с някого за най-дълбоките неща и в същото време да чува гласа на цветята наоколо. През цялото време беше битийно разтворен и безкраен.

НАЧЕТЕН до неприличие, с феноменална памет, бърз ум и точна оценка за сложните литературни явления, никога не се натрапваше. Иво не общуваше, той свещенодействаше. Превръщаше и най-незначителния разговор в посветителен ритуал. Неговият свят бе светът на думите и през тях живееше, през тях обичаше. Иво знаеше да обича, подобно на ангел, чрез божествената плът на словото. Езикът му винаги беше на крачка от нечовешкото съвършенство.

ИВАЙЛО ИВАНОВ остана целият по страниците на своите книги и в паметта ни. Оттук нататък там ще търсим приятелството му. Додето не потвърдим заедно някой ден финала на „Братя Карамазови“. До тогава – мир и светъл упокой на душата ти, скъпи Иво!

1 юни 2016 г., Троян

проф. Иван Станков

Начало

Още по темата:

• Картини от една изложба - размисли от един дебат
• Ивайло Иванов: Важен е самият жест на купуване на книга 
• Отиде си поетът

Tweet