Картини от една изложба - размисли от един дебат

* „Двете ситуации са равнопоставени: тази, която нарекох „космополитна”, и другата, която съвсем условно можем да наречем „почвеническа” и „родна”
 

Ивайло Иванов

Позиция

Ивайло Иванов е интересна личност, необикновена, като онези големи творци, виждали сме ги във филмите и книгите – които стоят някак неестествено, странно, различно от общото (сивото), и някак извисено. Не като, а е точно такъв, голям творец, литератор от национален мащаб, нищо че е в малкия (ни) Троян, и често е подминаван и неразбран. Автор е на 7 стихосбирки, на множество литературни текстове (анализи, рецензии и т. н.) в централния литературен печат, завършил е българска филология във Великотърновския университет, работил е като редактор във в. „Литературен фронт” и вътрешен рецензент в издателство „Пан”. Текстът, който ще прочетете по-долу, доразвива Ивайловото изказване на дискусията за емиграцията, състояла се при представянето на книгата „Куфарът на брат ми. Истории за пътя” в галерия „Серяковата къща” (2 юли). Т21

НА 2-РИ, ТОЗИ МЕСЕЦ, в галерия „Серякова къща” сe проведе литературната дискусия под наслов „Дългият път към дома”. По повод едноименния сборник, събрал есета и лични истории на 22-ма наши емигранти. Тук бих искал „само” да преповторя своето изказване – едно, че с главния редактор се разбрахме така и второ, че за самочувствието на троянеца и, въобще, на човека, който остава у нас, не е без значение и една позиция подобна на моята. То тръгваше, чисто психологически от това, че Емили Дикинсън не е по-малка писателка от Томас Ман. Тоест, световнозначимата американска поетеса, която цял живот е живяла в своя никому неизвестен Амхърст – едно градче с размерите на Троян, която цял живот, като къртица, е задълбавала в почвата на своята душа, на живота си и на мотиви от екзистенциален порядък, тя се е сбъднала в не по-малка степен, отколкото който и да е писател и космополит.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ къде живееш, мислех си аз, а е от жизненоважно значение онова, на което държиш от безкрайната и винаги усложнена същност на човека. Ако държиш на добротата, нравствеността и сбъдването на своя талант, то Ню Йорк ли ще те направи по-добър и по-талантлив или пък нашия Троян ще ти попречи, непременно, за това? Аз мисля, едва ли!... „Усложнената” – на свой ред – обстановка в България, свързана с това, че мафията е оседлала тази страна, тя може да попречи за външната, за социалната реализация на таланта. Тоест, съвсем реален е малшансът (но пък и той не е задължителен на всяка цена) ти да не можеш да се добереш до централни за литературата места, защото и там съществува олигархия, защото и там едни кресливи микроолигархчета са ги завзели. Но даже и този негативен шанс не се сбъдва във всеки живот, дори и той е честото оправдание за това, че самите ние не можем да се справяме с винаги тежките обстоятелства на живота.

В ТАКИВА СЛУЧАИ, обикновено, съм си казвал така: Обущарят е длъжен да кове обувки, а не да основава служби по техния пласмент. Напротив, от един момент нататък той става известен именно със своя „майсторлък”, той става, един вид, притегателен център и на него започват да му ги носят (както на мен, в момента, ми поръчаха да преоформя своето изказване в писмен вид, а пък на други, далеч по-космополити от мен, думите им отдавна отлетяха във въздуха). Та, мисълта ми е - двете ситуации са равнопоставени: тази, която нарекох „космополитна” току-що, и другата, която съвсем условно можем да наречем „почвеническа” и „родна”. Еднакво нормално е за нашето време и да живееш навсякъде по света, и да бъдеш вкоренен в „почвата” на своята родна страна. Тези две ситуации не крият ценностно разнопоставяне (тоест, „космополита” не е човек, който е с нещо „по-голям” от нас). Те крият само своите специфики и рискове, разбира се, които биха могли да бъдат предмет на следващ дебат. Тук ще спомена само няколко бегли щриха към тях.

Повреме на дискусията в "Серяковата къща", 2 юли 2015 г.

„КОСМОПОЛИТНАТА” ситуация рискува да направи живота на човешкото същество по-хазартен. Тя сериозно натоварва дълбочините и темелните устои на личността тъкмо с това, че изкушава човека, който й се поддаде, да го направи по-повърхностен, по-удоволственически устроен и хазартен. Когато живееш в няколко града наведнъж, когато хаосът толкова се е увеличил – и в личния твой живот, и в света – ти тогава какъв си, защо си, къде си и какво, собствено, правиш? Ужким тръгнал да покоряваш света, ти губиш своите директни, частни и ясни цели. Ти тогава, с извинение и за жалост, само увеличаваш своя хаос. А другата дума за тая душевната размирица, наречена хаос, е зло. Но да не сгъстяваме чак дотам черните краски. Ситуацията в нашата страна не е по-добра. Тук властва бруталността и цинизмът, тук властва и онова, което не е във връзка с днешната олигархическа ситуация в страната. А именно, съществува едно извечно и сякаш че вкоренено в нашите души, едно българско провинциалистко бездарие на живота. Ако човек остане да живее в своето родно място, ала не му се подаде, такъв човек, действително, заслужава венец (и аз, поради липса на собствен венец, както се казва, „шапка му свалям”).

НО, ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ, постоянно изпадат хора от живота край нас. Те стават или декласирани типове, или емоционални и духовно мъртъвци (нещо в тях завинаги е прекратено и угаснало), или с години се наслоява болка, отчаяние и омерзение, и страх, човек се затваря в себе си, става монада, отказва нежната доза общителност и доброта – понеже самият той се е разочаровал в очакванията си да получи такава. Нужно е да се търси смисълът на живота – можем и директно да го кажем така; нужно е да се питаме и досежно това, за какво сме родени? Какви си отношенията ни с другите, какъв е нашият потенциал? Не сбъркахме ли с нещо ъгъла и перспективата, аспекта и гледната точка? И тъкмо това ли, ако мислено теглим черта, в крайна сметка ние очаквахме от живота? И мисля, ако се поправим с нещо по тоя „аспект”, ние ще видим, че светът от памтивека е един и същ, че „нищо не менява нагона си велик и человекът все е човек до този миг” – бил той в София, в Одеса, Чикаго, Сопот или в Букурещ – сиреч, независимо от това къде са го прогонили съдбите на Родината и къде ще живее...

Ивайло Иванов

Начало

Още по темата:

• Ивайло Иванов: Важен е самият жест на купуване на книга
• "Равновесие" - изложба на двама приятели и съмишленици
• Литературна дискусия за емиграцията
• Изложба на емигранти и дискусия за емиграцията

Tweet