Дълбок поклон!

In memoriam

На 5 април 2023 г. се навършват 40 ДНИ от кончината на

 АТАНАСКА НЕНКОВСКА (1941-2023)

ЕДНА забележителна троянка, която винаги ще ни озарява с неизменната си усмивка, с добротата, всеотдайността и огромната любов, която щедро раздаваше на всички (ни). И със забележителното си дело – основаната и ръководена от нея цели две десетилетия детска вокална студия „Усмивка“, превърнала се в емблема на града ни, голямо музикално и културно троянско дело. В едни трудни години Атанаска бе на гурбет в чужбина и тъжното разказче, което ще прочетете по-долу, е за това време, поклон от съпруга й Георги Ненковски (Дон Чичи), от книгата му „Лаго Маджоре в сняг“ (2013 г.). Мотото му е днешно, за 40-те дни.

Т21

Четиридесет нежни сълзи в окото на жестокия делник…

Ченге по нощница

    Какво да правя, като съдбата понякога ми показваше среден пръст и ме правеше свидетел на действителни случки, които за някои читатели може би изглеждат невероятни или измислени. Да, ама не.

    В кипърския град Ларнака жена ми (Атанаска Ненковска) гледаше една много симпатична бабичка – кирия Стела. На младини живяла при сестра си доста години в Англия. При едно идване се харесали със строителния предприемач Андреас, оженили се. Неговият бизнес потръгнал, тя пък открила верига от кафенета. Да, но съдбата дебнела, както винаги, зад близкия ъгъл – г-жа Стела заболяла от Алцхаймер и прогресивно състоянието й се влошава. В последната фаза на болестта изглеждаше като животно в кожата на човек. Рядко идваше в кондиция. Родом от село Агиос Георгиос (Свети Георги), което беше останало в турската част на Кипър. Големият стрес от детските години, когато са бягали с майка си от турците, често пъти отключваше изречението:
– Тело на пао сто спити му (искам да си ида в моята къща).
А жена ми:
– Кирия Стела, това е твоята къща.
– Не, не – това не е моята къща – къде е градината с портокалите, мандарините и маслините…
Какви ти градини в жилищен блок, ама моментната криза се задълбочаваше и жена ми изпадаше в паника, чудеше се какво да прави. По-точно, и двамата се мъчехме да измислим някакво решение и един път на жена ми й хрумна:
– Добре, давам ти едно хапче, че пътят е дълъг, вземаме по малко багаж и тръгваме.
Сложи на пода две бохчи – напъха в тях някакви дрехи, настанихме я в инвалидната количка и… потеглихме. Бавно обиколихме целия квартал и когато наближихме вече пак до блока, хапчето беше й подействало. Тя беше заспала, свалихме я внимателно и я настанихме в леглото. На сутринта не помнеше нищо. Няколко пъти преди да почине „играхме“ това упражнение, а после по нощите със съпругата ми разговаряхме за болката, страданието, човешките трагедии и неизвестността на утрешния ден, която грози всеки от нас. А не дай боже да ти се случи на хиляди километри от България.

    Да си призная, седнах над белия лист, защото следващата история се разигра на бъдни вечер в град Солун. Тогава живеехме в квартал Харилау. Грижехме се за кирия Мерсини, бивша учителка. Съпругът й бил директор на колеж за чужди езици. Тя беше във форма, но изведнъж я „натисна“ склерозата – все пак беше на 95 години. Започна понякога в един часа през нощта да ни вика за обяд, че сложила масата.
– Кирия Мерсини, то е един часа, но през нощта.
Абе, вие няма да ме учите – това е моят дом, тука аз командвам. При това, Атанасия, аз ти плащам заплата…

    Та късно след обяд, когато беше най-радостната шетня на Бъдни вечер, започна жестоката й нервна криза. Набързо забравихме за празника, повикахме личния й лекар, обадихме се и на сина й, собственик на фирма за ел. услуги. Дойдоха, лекарят предписа капки и каза:
– До 15 минути трябва да заспи.
Да, ама теглото беше назад. Заспа и само след половин час се събуди, започна да вика, пусна телевизора с пълна сила. От съседните апартаменти започнаха да се обаждат гневно по телефона, звъняха на вратата. Междувременно личният доктор и синът й си заминаха. На жена ми главно се караха:
– Вие, госпожа, получавате заплата, длъжна сте да направите нещо.
– Аз да не съм магьосница, не съм и лекар, намалих телевизора, тя го пуска пак. Давам й туй, което предписа лекарят, тя не го иска и непрекъснато вика…
По едно време пристигна Янис – кварталният полицай. Явно бяха го извикали. Много фино момче, майка му София продаваше вестници в будката пред блока и бяха станали с жена ми големи приятелки.

    Баба Мерсини, като видя полицая с униформа, престана да се кара и намали телевизора. На тръгване той рече:
– Лельо Атанасия, сетих се нещо.
След малко донесе полицейска шапка и специални тъмни очила.
– Като почне да вика и пусне телевизора, обличаш си сакото, слагаш полицейската шапка и очилата, навеждаш се над леглото й без да говориш и намалете светлината.
И аз, драги читателю, станах свидетел на най-невероятното нощно трагедийно шоу през живота си. Цялата Коледна нощ жена ми по нощница, с полицейска шапка и очила, сакото също го обличаше, шатреше между спалнята в нашата стая и спалнята на бабичката. А като се връщаше, плачеше на рамото ми и викаше:
– Коя съм аз – лошо ченге по нощница или една от стотиците хиляди нещастни и унижени българки, прокудени от род и родина от собствените ни управници…
Какво да й отговоря – и аз хлипах (макар и по мъжки).

    А през остъклената тераса се виждаше в нощта заревото над Солунския залив от фойерверките на щастливите хора…

22-28 декември 2010 г.

Дон Чичи (Георги Ненковски)

Начало

Още по темата:

• Отиде си Атанаска Ненковска – една голяма усмивка

Tweet