* „Нали затова сме съседи, за да се поучим от техния позитивен опит и демократични практики с развито гражданско общество, винаги заредено с протестна енергия и отстояване на чувството за национална принадлежност и независимост“
 |
| Тодор Кордоловски |
Предизвикано
Авторът Тодор Кордоловски е филолог и неоелинист, стипендиант на гръцките фондации „Левендис“ и на Атинския университет. Защитил е докторат по история към Института по балканистика – за гръцката културна политика след падането на хунтата (1974 г.). Научните му интереси са в сферата на новогърцистиката и в по-широк план в областта на медитеранизма (историята и културата на Средиземноморието), най-вече в гръцки и испански/каталонски контекст. От години живее в троянското с. Шипково.
НАСТОЯЩИЯТ текст е провокиран главно от две различни в жанрово отношение публикации, архивирани в по-близък или по-отдалечен времеви период – една лична позиция и едно интервю, и двете интерпретиращи сходна проблематика. Първата датира от средата на м. септември м. г. и е отзвук на един спонтанен коментар на главния редактор на „Троян 21“ (виж „Празни мисли на една стара жена“ в бр. 34 на Т21 от 14 септември 2022 г. – бел. авт.), а втората е с почти четвъртвековна давност – едно блестящо интервю на проф. Ивайло Знеполски на страниците на забравения, вече несъществуващ вестник „Демокрация“, озаглавено „Влизането ни в Европа предполага самокритичност“ (виж броя на „Демокрация“ от 24 ноември 1999 г. – бел. авт.).
ТЪКМО първата, която всъщност е в основата на тази ми реакция, маркира привидно мимоходом темата за „западното влияние“ и „ученето на Запад“. Едва ли точно темата за българския оксидентализъм (западнячество), сложна и противоречива във вековното ни историческо битие, може да се изчерпи с една статия или коментар. Защото относно конфронтационния бином „Изток - Запад“ е налице огромен обем литература от социолози, философи, политолози и пр. А и той почти винаги се свързва с проблема за националната и европейска идентичност, разглеждан често в полемичен дух, особено в две съседни балкански държави – България и Гърция. В края на въпросната публикация авторката Ангелина Иванова настоява: „Трябва обаче да обсъдим друг път, в друг формат, в друга дискусия, с богата палитра от причини и мотиви да „пускаме“, „пращаме“, „поддържаме“ и т. н. децата си в чужбина“. И точно в този момент възниква аналогията с гръцкия пример. През март подобни паралели са особено интересни, предвид и различните акценти при отбелязване на националния празник – на 3 март при нас българите и на 25 март при гърците, съответно в историческия календар 1878 г. и 1821 г. У нас – с неизменната доминираща благодарствена реторика (към освободителите). У тях – повод за пореден патетичен спомен за националните герои от „революцията от 1821 г.“, от хълма Ликавитос срещу Акропола всяка година на тази дата отекват 21 оръдейни салюта.
ПОСЛЕДВАЛИТЕ паралели се насочват предимно към многостранно анализираната и интерпретирана тема за европейската идентичност у двете страни – особено актуална, а понякога и щекотлива, най-вече след като стават членки на Европейския съюз, Гърция през 1981 г. и България през 2007 г. Препращането към интервюто на проф. Знеполски от нашия предприсъединителен период показва още веднъж по един флагрантен (очевиден, видим) начин, че необходимите ментални и културни промени в българското общество не са достигнали все още своята демократична зрялост и плуралистична завършеност. И дали въобще ще достигнат? Иначе нямаше да налагаме повече от три десетилетия по-късно глаголната „ние“ форма спрямо една млада генерация българи, която е решила да гради професионалното си бъдеще извън родината (защо ли?!), давайки простор и изява на своите качества, стремежи и амбиции. Генерация, която не познава времето, в което до голяма степен друг определяше характера на нашите желания, както и пътя и крайната цел на тяхното реализиране. А може би авторката (г-жа Иванова) не одобрява избраната посока на огромна част от тези млади хора. Но неиндоктринирани и навярно без да познават предварително фундаменталното съчинение на големия немски социолог Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма“, те са се появили и развили точно на територията, наричана западна Европа.
ГРЪЦКИЯТ „казус“ за национална идентичност и модерно европейско самосъзнание и принадлежност също е пренаситен от дискусионна тоналност и несекващ дебат за характера на съвременния грък. Така например в края на миналия век две есеистични заглавия на Никос Диму – „Нещастието да си грък“ и „Новите гърци“, разбуниха духовете в гръцкото общество и бяха в центъра на поредица дискусии сред културните и академичните кръгове. Показателно е заглавието и на една от последните му книги – „Ироничен новогръцки речник. Национални изтъркани фрази на гърците“. Защото днешният грък е разбрал необходимостта от критичен интроспективен поглед (вглеждане в себе си), който да предхожда опознаването и оценяването на „другите“. И не търси оправдание в тях, „другите“, за собствените си неуспехи или трудности.
НО В ГЪРЦИЯ, разбирана и приемана като „люлка на западноевропейската култура и цивилизация“, въпросът за избраната посока не стига до крайно отричане, а още по-малко до осъждане или обругаване. А от друга страна продължителната и сложна историческа традииця на гръцката диаспора отдавна би го лишила от логика или изобщо подобен въпрос („живот или учене на Запад“) би намерил място в гръцкото мислене. Също така изучаването на новогръцки език и десетките школи и катедри по класическа филология, византинистика или неоелинистика в редица университети на континента допълнително укрепват европейскияь статус и авторитет на гръцката държава. Безспорна илюстрация например са двамата бележити гръцки писатели, носители на Нобелова награда за литература – Йоргос Сеферис (1963 г.) и Одисеас Елитис (1979 г.).
ДА, ГРЪЦКИЯТ „случай“ би се вписал и в друга парадигма, с други характеристики и нюанси, историко-политически или идентичностно-културологични. Но нали затова сме съседи, за да се поучим от техния позитивен опит и демократични практики с развито гражданско общество, винаги заредено с протестна енергия и отстояване на чувството за национална принадлежност и независимост. Защото географската ни близост не е достатъчна, а и южният ни съсед е познат на нас, българите, най-вече само като любима дестинация за почивка или работа.
ТЪКМО първата, която всъщност е в основата на тази ми реакция, маркира привидно мимоходом темата за „западното влияние“ и „ученето на Запад“. Едва ли точно темата за българския оксидентализъм (западнячество), сложна и противоречива във вековното ни историческо битие, може да се изчерпи с една статия или коментар. Защото относно конфронтационния бином „Изток - Запад“ е налице огромен обем литература от социолози, философи, политолози и пр. А и той почти винаги се свързва с проблема за националната и европейска идентичност, разглеждан често в полемичен дух, особено в две съседни балкански държави – България и Гърция. В края на въпросната публикация авторката Ангелина Иванова настоява: „Трябва обаче да обсъдим друг път, в друг формат, в друга дискусия, с богата палитра от причини и мотиви да „пускаме“, „пращаме“, „поддържаме“ и т. н. децата си в чужбина“. И точно в този момент възниква аналогията с гръцкия пример. През март подобни паралели са особено интересни, предвид и различните акценти при отбелязване на националния празник – на 3 март при нас българите и на 25 март при гърците, съответно в историческия календар 1878 г. и 1821 г. У нас – с неизменната доминираща благодарствена реторика (към освободителите). У тях – повод за пореден патетичен спомен за националните герои от „революцията от 1821 г.“, от хълма Ликавитос срещу Акропола всяка година на тази дата отекват 21 оръдейни салюта.
ПОСЛЕДВАЛИТЕ паралели се насочват предимно към многостранно анализираната и интерпретирана тема за европейската идентичност у двете страни – особено актуална, а понякога и щекотлива, най-вече след като стават членки на Европейския съюз, Гърция през 1981 г. и България през 2007 г. Препращането към интервюто на проф. Знеполски от нашия предприсъединителен период показва още веднъж по един флагрантен (очевиден, видим) начин, че необходимите ментални и културни промени в българското общество не са достигнали все още своята демократична зрялост и плуралистична завършеност. И дали въобще ще достигнат? Иначе нямаше да налагаме повече от три десетилетия по-късно глаголната „ние“ форма спрямо една млада генерация българи, която е решила да гради професионалното си бъдеще извън родината (защо ли?!), давайки простор и изява на своите качества, стремежи и амбиции. Генерация, която не познава времето, в което до голяма степен друг определяше характера на нашите желания, както и пътя и крайната цел на тяхното реализиране. А може би авторката (г-жа Иванова) не одобрява избраната посока на огромна част от тези млади хора. Но неиндоктринирани и навярно без да познават предварително фундаменталното съчинение на големия немски социолог Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма“, те са се появили и развили точно на територията, наричана западна Европа.
ГРЪЦКИЯТ „казус“ за национална идентичност и модерно европейско самосъзнание и принадлежност също е пренаситен от дискусионна тоналност и несекващ дебат за характера на съвременния грък. Така например в края на миналия век две есеистични заглавия на Никос Диму – „Нещастието да си грък“ и „Новите гърци“, разбуниха духовете в гръцкото общество и бяха в центъра на поредица дискусии сред културните и академичните кръгове. Показателно е заглавието и на една от последните му книги – „Ироничен новогръцки речник. Национални изтъркани фрази на гърците“. Защото днешният грък е разбрал необходимостта от критичен интроспективен поглед (вглеждане в себе си), който да предхожда опознаването и оценяването на „другите“. И не търси оправдание в тях, „другите“, за собствените си неуспехи или трудности.НО В ГЪРЦИЯ, разбирана и приемана като „люлка на западноевропейската култура и цивилизация“, въпросът за избраната посока не стига до крайно отричане, а още по-малко до осъждане или обругаване. А от друга страна продължителната и сложна историческа традииця на гръцката диаспора отдавна би го лишила от логика или изобщо подобен въпрос („живот или учене на Запад“) би намерил място в гръцкото мислене. Също така изучаването на новогръцки език и десетките школи и катедри по класическа филология, византинистика или неоелинистика в редица университети на континента допълнително укрепват европейскияь статус и авторитет на гръцката държава. Безспорна илюстрация например са двамата бележити гръцки писатели, носители на Нобелова награда за литература – Йоргос Сеферис (1963 г.) и Одисеас Елитис (1979 г.).
ДА, ГРЪЦКИЯТ „случай“ би се вписал и в друга парадигма, с други характеристики и нюанси, историко-политически или идентичностно-културологични. Но нали затова сме съседи, за да се поучим от техния позитивен опит и демократични практики с развито гражданско общество, винаги заредено с протестна енергия и отстояване на чувството за национална принадлежност и независимост. Защото географската ни близост не е достатъчна, а и южният ни съсед е познат на нас, българите, най-вече само като любима дестинация за почивка или работа.
м. март 2023 г.
Тодор Кордоловски
Още от същия автор:
По-нова публикация
0 коментара:
Публикуване на коментар
Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)