Синджирът си иде, а козата я няма (3)

* „По една столевка да си бях оставял, милионер щях да се върна, ама пустият комар“ * „Нахлузил си на ръкава червена лента и дигал юмрук срещу монархофашизма, докато крачел по улиците. Сега той е началник на гарата в Троян, а аз съм си прост маневрист“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското.

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Началото бе с един „животински“ откъс за слонски секс, лъвове из троянските улици и полуголи негърски танцьорки насред Троян, следващият – за добрите и още повече за лошите троянски учители, а този разказва за войната и как се става активен борец.

Т21 

ПОКЕР И ЧИСТ БРИДЖ

ТАТКО МИ като пети син не ходил войник, а го взели в жп войски. Там го заварила войната. След като хитлеристите прегазили Югославия и Гърция, го запратили в Македония, в техните железници. Три години и половина изкарал в окупационните войски в Македония и Северна Гърция. Даже го изпратили на бригада на строежа на жп линията от Скопие към Гюешево. Но не изкарал дълго там. На германците, като им се спекли нещата на Източния фронт, работата им по линията  Белград - Солун нараснала много. Ешелон след  ешелон тракали колелета и в двете посоки денонощно. Железничарите хем се подчинявали на военните закони, хем били като държава в държавата - живеели по-други, техни си правила.

В МАКЕДОНИЯ татко се научил да играе комар - покер и чист бридж. Още бях момче, когато ни показа с Иван и Найден как да играем. В новия апартамент осъмвахме, залисани в игра. Питал съм го много пъти кой него го е научил на чист бридж. Той никога не ми отговори точно. Увърташе и казваше, че вместо след покер да се избият за печалбата, решавали да играят бридж. Само веднъж ми каза, че в Скопие по време на войната бил на границата на моралното пропадане. Войната, казваше той, развращава всички, след фронта намираш дома си чужд и друг.

„НИЕ КРАДЯХМЕ ОТ ГЕРМАНЦИТЕ“

В ОНЕЗИ военни години в Македония всичко се търгувало и продавало. Черната борса процъфтявала. От товарните манифести на композициите, железничарите знаели всеки влак какво вози. На прелезите или пред семафорите спирали композициите и каквото може бързо го изхвърляли. Кожи, гьон, тенекии със сирене, пити кашкавал, мармалад, пушена сланина, пастърма, плодове, платове и каквото се сетиш политали надолу. После отново слагали  пломбите на вагоните и по живо, по здраво изпращали композицията към Германия. На всяка гара си имали ятаци. Бързо разпродавали награбеното. Двама от тяхната бригада се занимавали с търговията. Понякога толкова пари изкарвали, че до сутринта не можели да ги преброят. Проигравали почти всичко на комар. Чиста работа, доходна, ама не съвсем. Военната полиция ги дебнела и често прибирала цялата печалба от алъш-вериша на черно. Татко веднъж имал неблагоразумието да ги попита колко са  изкярили от последният път. Начаса го прибрали  в кауша. Метнали му една гора бой, после още една и ако не бил началникът на гарата да го отърве, кой знае как и къде щял да свърши:

– Ние крадяхме от германците туй, което те са го откраднали от нас – казваше философски той. Имаше логика, да откраднеш от крадеца не е грях. По една столевка да си бях оставял, милионер щях да се върна, ама пустият комар...

НЕМЦИТЕ СЕ СКРИХА И ОСТАВИХА НАШИТЕ
ДА СЕ БИЯТ

ПО ВРЕМЕ на един такъв разговор казах:

– Татко, че ти си бил истински антифашист. Да беше си подал документите за активен борец. Вие такива икономически щети сте нанесли на Германия, че най-малкото медали заслужавате.

На това мое питане той не благоволи да ми отговори. Обаче след време, когато станах по-голям, взе да ми разправя и други неща:

– На гарата в Гевгели посрещнахме ешелон от Гърция и трябваше да го проводим до Скопие. Беше посред нощ, когато партизаните нападнаха гарата. Масирана атака направиха. Имаха и миномети - англичаните им ги били доставили. Немският гарнизон, който уж охраняваше гарата, се скри в казармата и остави нашите да се бият със сърбите. Нашите момчета удържаха. Бяха разположили тежка картечница на водонапорната кула. В композицията имаше няколко вагона с жито и аз реших да се скрия под тях. Железничарите нямахме оръжие, но с тези нашия униформи приличахме много на жандармеристи. Партизаните стреляха наред. Избухваха мини и падаха по коловозите. Легнах върху една ос на вагон и я прегърнах с ръце. Отгоре житото ще ме пази, а отстрани колелетата. Като бухнеше наблизо мина, целият влак потегляше нанякъде. Една мина уцели вагона над мен и аз се превъртях цели три пъти заедно с колелото. Отгоре ми започна да се сипе жито. Олеле майко, помислих си! От мините мога и да оцелея, но ако умра от задушаване, голям срам ще е. Покрай колелото си изрових дупка, за да дишам и така изкарах докато пукотевицата намаля и спря. Подадох носа си навън и видях един наш войник, залегнал на десетина метра от мен между релсите. В тишината на зазоряването започнаха да се чуват гръмки въпроси на сръбски и отговори на български. Нашите разрешиха на партизаните да си приберат убитите и ранените другари. Две сенки притичаха и помъкнаха едно тяло, което охкаше и стенеше в близкия коловоз. Човекът беше още жив. Нашият войник ми направи знак да мълча и някъде след час свириха отбой. От нашите имаше двама убити и няколко ранени. От сърбите – много, много повече. Германските копелета се изпокриха, а ние удържахме гарата. И друго направиха нашите: обърнаха се с гръб към композицията и „не видяха“ как тукашните българи до зрънце ометоха разпиляното зърно.

„ЕДНА ПЪТЕКА МЕ ОБЪРКА“

ТАТКО много рядко пиеше, Но веднъж направи салата и си наля чашка ракия. Канехме се да гледаме мача България срещу Швеция на Световното първенство в Германия (1974 г. – бел. ред.).

– Преди време се измайтапи с мен, че съм бил голям антифашист – отвори темата той. – Но можех да стана активен борец срещу фашизма. Без майтап.
– Стига бе, татко!
– Една пътека ме обърка. Ако бях хванал лявата, ехее, ама аз поех по дясната. През лятото на 44-та година работата взе да става ясна. Германците по всички фронтове катастрофираха, но се мъчеха да отмъкнат колкото може повече суровини и храни от нас. В началото на септември в Скопие българи и немци настръхнахме едни срещу други. Чу се, че германците арестували нашия щаб, но после се оказа, че не било чак така. Но нещата отиваха на счупено. Достлукът отдавна се беше разбутал и сега му трябваше малко камъче да обърне каруцата. След като новото правителство обяви война на Германия, решихме, че мястото ни не е повече тук. Настана пълен хаос. Аз и чичо ти Христо решихме да напуснем железниците. Това се считаше за дезертьорство, но решението си беше наше.

„АКО ТОВА Е ДЪРЖАВА!“

АКО В СКОПИЕ гръмнеше някоя пушка кесим, щяхме да се изпотрепем с германците. Поехме пеша през Куманово и Крива Паланка към Кюстендил. Избягвахме главните пътища. Там нашите бяха започнали да се стрелят с немците, ама отдалеко. Те също гърмяха предупредително. Не искахме да се завираме между куршумите излишно. Стана една каша, не ти е работа! Преди Осогово с Христо се разделихме и се загубихме. Аз, с още няколко запасняци, след два дена се добрах до Кюстендил и отидох веднага на гарата, разбира се. Гладен, мръсен и кажи-речи бос. Там ме набараха жандармите. Помъчих се да им обясня, че оттатък Осогово в Македония е пълна каша, но те не и не. Помъкнаха ме и ако не бяха се появили едни момчета с червени ленти на ръкавите, на които пишеше „ОФ”, все си бях заминал по съкратената процедура като дезертьор. Заради мен стана една разправия, дандания, стой та гледай. Жандармите викат, че съм дезертьор, ония момчета се репчат, че са от ОФ-ето и вече други са законите, ама кой крив, кой прав, ако аз ще го отелесам (диал. пострадам – бел. ред.), не знам. От всички далавери ми беше останал един много скъп швейцарски часовник. Свалих го и незабелязано го мушнах в шепата на старшия. Той вдигна ръце и викна: „Момчета, времето е размирно. Да бъдем умни. Не бива да се лее излишна кръв за няма нищо“. И двете групи започнаха да се отдръпват, аз между тях. Но един от униформените си удари фуражката в земята, плю и злобно изсъска:

– Ако това е държава!

България никаква държава не беше  в ония дни. Русия ни обяви война, ние обявихме война на Германия, а с Америка и Англия си воювахме поначало. Оставаше само да нахлуем в Япония, но американците овреме ни спряха. Оставихме я на тях.

СЕГА ТОЙ Е НАЧАЛНИК НА ГАРАТА

МАЧЪТ свърши нула на нула, Бонев и Денев изтърваха чисти голове, а татко ритна без да иска масата от яд. Наложих му крака с лед. След малко реши да ми доразкаже как не е станал активен борец:

– С чичо ти Христо се изгубихме един от друг. След Крива паланка той попаднал на отряда на Славчо Трънски и заедно с него влязъл в Кюстендил като партизанин. Нахлузил си на ръкава червена лента и дигал юмрук срещу монархофашизма, докато крачел по улиците. Сега той е началник на гарата в Троян, а аз съм си прост маневрист. И без народна пенсия.

(следва)

2020 г., Троян

Любомир Досев

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
  

Tweet