Милко Диков: „Става неусетно, бавно, но завинаги”

* „Постепенно обаче тази тема – да оправям света, ми излезе от обсега” * „Не може да не обичаме този град - няма значение дали сме тук или извън Троян”

Сигурно всички – в Троян задължително, но и изобщо в България – са чували името Милко Диков. Световноизвестен карикатурист, майстор на политическата и в не по-малка степен на еротичната карикатура, роден в Троян (на 24 март 1930 г.). Лауреат на множество конкурси у нас и по света и печатал в десетки издания. Отгоре на всичкото юбиляр – тази година именитият художник „чукна” 80-те. И да не пропуснем – Милко Диков е автор на логото на Празника на сливата и троянската сливова ракия, както и на множество карикатури, осмислящи това (най-)троянско събитие. Още нещо – тази година г-н Диков е номиниран за званието „Почетен гражданин на Троян”, което се връчва на Петковден, празника на града (14 октомври). По-долу ви представяме интервюто с художника, направено преди седмица от троянската галеристка Мариела Шошкова.

Т21

*****

- Добре дошъл на територията на троянската галерия „Серяковата къща” – тя ти е абсолютно позната, участвал си със свои изложби тук. И няма да се правим на хора, които не се познават, защото сме приятели от много години и аз съм изключително щастлива, че на мен се падна честта да проведа този разговор с теб. Ако искаш да започнем така – ти си преди всичко троянец, живял си отсреща срещу Серяковата къща, на пъпа на града, както се казва. Баща ти е известният на троянци лекар д-р Диков – разкажи ни за началото, за детството си, за семейството си, за троянските ти приятели.

- Хубав въпрос. Тази улица, на която се намира сегашната галерия, ми е до болка позната. Тя беше с един грапав турски калдъръм, този калдъръм водеше към Дрянската чешма, тогава водата в нея беше студена, чиста; и оттам нагоре към църквата, към Турлата – все мои територии от детството. Абе, детството беше чудесно, играехме по тези улички… И не само това – бяхме разделени на махали, ние бяхме Път махала, имаше горни край; често пъти се срещахме и се биехме с тях с криваци – покрай канала, който идваше отгоре и се вливаше в реката. Чудно беше детството. Един детски летен ден минаваше толкова бавно – за разлика от сега, когато и дни, и месеци, а вече и години минават много бързо някак си. Детството…

- Разкажи ни за родителите си.

- Няма как да го кажа по друг начин – в детството главният образ за мен беше майка ми. Почти не познавах баща си, той беше зает човек; сутрин рано, когато аз отварях очи, него го нямаше, беше в болницата, а когато се връщаше на обед, го чакаха разпрегнати коли от селата – и до 16:00 ч. той не можеше да обядва. Едва по-късно го усетих, да не кажа, че той стана основна фигура за мен.

- Оттук веднага идва следващият ми въпрос - как така от син на лекар реши да ставаш художник, и защо избра именно карикатурата? Ще ти припомня какво си казал пред една наша телевизия: „Карикатурата е нещо, което постепенно влизаш в него и не можеш да излезеш, започваш всичко на шега, а с това ще си отидеш”. Стоиш ли зад тези свои думи?

- (смее се) Учудвам се, че съм могъл да изрека такива мъдри мисли. Но да, така е наистина. А как стана всичко? Рисувах от малък – върху рецептите на баща ми, върху готварските тетрадки на майка ми. Баща ми викаше – добре бе, рисувай, ама какви са тези ужасни хора, дето ги правиш, изкривени такива. Едва по-късно, в старото троянско читалище, което вече го няма, библиотекарят Симеон Гатев ме заведе нагоре по стълбичката и ми разгърна едни стари томове на „Illustrations”, тогава видях, че има такива неща и се успокоих. Майка ми казваше, че късметът е птиченце, което веднъж кацвало. Вероятно нещо подобно е станало тогава – и аз тръгнах след това птиченце, докато постепенно разбера с годините, че не аз съм го хванал птичето, а то е хванало мен. Става неусетно, бавно, но завинаги.

- Твоите карикатури са специални – защото са заредени с много енергия и с много идейни послания. Обаче най-интересните, поне за мен, са тези, в които виждаме еротични и семейни сцени. И също тези, които си посветил на троянската гордост – сливата и сливовата ракия. Какво всъщност те вълнува и зарежда в карикатурата?

- Това е вярно, наистина житейската, не казвам социалната тема е много важна за мен. Но беше време - преди 50 години, когато почнах да нося карикатури по редакциите – изведнъж ми прикачиха определението „политически карикатурист”, печатаха ме в „Работническо дело”, „Отечествен фронт”, „Народна младеж” и т.н., не бяха толкова много вестниците тогава. И без да искам си извоювах името на човек, който коментира събитията по света. На какво и на кого ли в световната политика не съм правил карикатури. Постепенно обаче тази тема – да оправям света, ми излезе от обсега. И отидох в друга посока – към житейското, към темата за човешките взаимоотношения, еротиката, буквално всичко човешко. По-общо казано, макар думата да ме плаши – темата за житейската философия, както аз я разбирам; и мисля, че това в момента изцяло ме покрива като тематика. Има и друго – че ръката ми не е така пъргава върху белия лист, както беше, но и това леко потреперване си има своя чар. Но се радвам все така от рисуването и почти няма ден, в който да не рисувам – особено сутрин. И не може иначе – карикатурата е такава, че влизаш в нея, че почваш да виждаш в нея и близките си, и най-близките си – и сигурно нито жена, нито деца са особено щастливи от това, но какво да се прави.

- Подсказваш ми, че не бива да говорим за политика, защото макар да си на 80, предпочиташ жените пред политиката, така ли е? И като стана въпрос за жените, не мога да не те попитам за жената до теб – защото художникът не може без муза, а Беба, твоята съпруга, е една много специална и фина жена.

- Благодаря за тази оценка. Съпругата ми наистина е един голям човек и ако може да се каже, че аз съм някакъв фронт, то тя е железният тил. Дано да не го чуе това (смее се).

- Въпреки че целият ти съзнателен живот е минал в това да създаваш творчество, с което да разсмиваш другите, съдбата ти поднесе една голяма ирония – ти изгуби много нелепо единствения си син. Въпросът ми е как успя да не се ядосаш и разгневиш на живота и да продължиш напред?

- Питаш как. Животът е много по-голям от всички нас. Рисуването ме спаси...

- Ти си класик на българската карикатура. И за троянци звучи много гордо, че имат такъв съгражданин. Освен това във фоайето на троянския музей твоят портрет стои до портрета на големия Иван Хаджийски. Какво е усещането да си толкова високо, класик?

- Какво е усещането? Аз съм си троянец, докато имам очи за света ще бъда троянец. Не мога да се нарадвам като си дойда тук. Ето днес според прогнозите денят трябваше да е лош, но слънцето изгря за мен (смее се). А годините – тази 8-мица с нула отзад – усещането е много противоречиво, но то е нормално, човешко. Чувствам се, както съм се чувствал винаги...

- На 20?

- Е, ти го каза.

- Нещо да ни кажеш за финал – на всички нас, които продължаваме да живеем тук, в Троян?

- Не може да не обичаме този град - няма значение дали сме тук или извън Троян. Защото тук сме проходили, тук е била първата ни любов, и тъй нататък, и тъй нататък...

Интервю на Мариела Шошкова

*****

За Милко

„Важното е, че се появи един самобитен карикатурист. За времето това бе необичайно и дръзко. При това Милко Диков пушеше лула, имаше брада и се обличаше елегантно. Но носеше гуменки. Аристократичен и спокоен, той дразнеше с парфюма си примитивните културтрегери и навяваше спомени за буржоазия. Съвсем естествено творчеството му бе признато първо на Запад. ”

Георги Чаушов,

в-к „Стършел”, 16 март 1990 г.

Начало

Tweet