До Чикаго и назад: „Абе, тия американци всичките българи ли са?!” (4)

* „Слънце грее, пък студ, стуууд” * „И след доста обикаляне - ето ни пред средно голям щанд с надпис: „Произведено в България: „Калинел” – Троян”. Еееее, как да се не почувстваш горд, че си троянец?”

Поредните американски „бележки” на Стефан Генков – нашия човек в Чикаго. Авторът вече си е тук, в Троян, и по-точно в родното Дебнево, където живее от години. Но впечатленията му от близо двумесечното гостуване в САЩ, при щерката и внуците, продължават да извират. Писани и тук (в Дебнево), и там (в Чикаго), те носят оня прелюбопитен „двоен поглед” – едновременно отвън и отвътре. Този път г-н Генков ни разказва за „българската връзка” в Чикаго – да не забравяме, градът с най-голямата българска колония не само в Америка, но и по света. И, което е най-интересното – за една изключително приятна и даваща самочувствие „троянска връзка”, на която се натъкнал неочаквано. Но нека не преразказваме.

Т21

*******

ТОЗИ ДЕН, СЪБОТА, беше ден за посещение на Даун Таун (Долния град - центъра на Чикаго). Нено, зет ми, водеше джипа професионално по магистралите и улиците сред милионите коли. Умело паркира на 4-я етаж на една сграда, а после с асансьор слязохме на улицата - в самия център. И след няколко пресечки - ето ни на "Мичиган Авеню", главната улица на Чикаго. Въпреки почивния ден американците не бяха по улиците; очаквах тълпи от хора, но нямаше такова нещо. Вярно, забързани чиновници и туристи като мен - да, имаше.

ЗАЩО НЕ ПОСЛУШАХ ДЪЩЕРЯ СИ и не взех дебелото пухено яке, а с тази пролетна дрешка треперех като куче от проклетия чикагски вятър. Тия пък бетонни кули, небостъргачи и тем подобни американски сгради допълнително трупаха хлад и мраз в тяло и душа. Слънце грее, пък студ, стуууд. Вътре в сградите се съживявам, топло и уютно, климатици ли, що ли, ама се живее. 20-местен асансьор за по-малко от минута ни изстрелва на 96-ия етаж на панорамна кула, ушите ми заглъхват от рязката смяна на налягането. Сядаме на свободна маса, близо до блиндирани огромни прозорци. Поглеждам навън, в краката ми си търкаля необятната картина на града. Както други туристи и ние правим снимки за спомен. Поръчваме.

СЛЕД МАЛКО МЛАДО СЕМЕЙСТВО С ДЕТЕ питат може ли да седнат на свободните места на нашата маса. Кимаме, че може. И тогава..., познайте, нашичките започват да си чучунижат на… български. Айде стига, бе? От колко дни съм в тая Америка, а навсякъде българи. Както описах в предишните си истории, на летището първият американец, който ме заговори, беше една българка, на митницата - група българи, сега тук, на 96-ия етаж в Чикаго - пак българи. Някак спонтанно отвътре ми дойде паметната фраза: „Абе, тия американци всичките българи ли са?!” Естественно, че не са! Но по официална статистика само в Чикаго нашите са между 60 000 и 100 000 души, а по неофициална - към 200 000. Така че нищо необичайно не бе това, после почти всеки божи ден срещах наши сънародници.

РАЗГОВОРИХМЕ СЕ ЗА ОБИЧАЙНИТЕ НЕЩА, после долу по „Мичиган Авеню”, подвижните мостове над реката, снимки, наблюдения на забележителности. Стигаме до увеселителен парк на хиляди квадратни метра площ с различни атракции, забавления, капанчета и весели хора, тук вече е по-топло, сигурно защото е открито пространство и слънцето свободно огрява. Този ден изглежда беше ден на шотландската култура, защото много групи с традиционните карирани полички и шотландски гайди дефилираха, свиреха и създаваха настроение. Край грамадна огледална сфера пък беше истинско стълпотворение; снимките, които правеха туристите под нея и около нея, ставаха много оригинални.

ДЕНЯТ ПРЕВАЛЯШЕ, бяхме на крака близо 6 часа и това беше може би всичко за днес. Предстоеше ни 2-2,5 часа път до дома. Когато почти се бяхме измъкнали от адския трафик на мегаполиса, зърнах през стъклото на колата набиващата се на очи сграда на търговската верига „Икеа”. Спомних си отдавнашен разговор с моя приятел, счетоводителя на „Калинел” ЕООД (Троян) Диян Лалев, че тяхната фирма е доставчик за „Икеа” и чрез тях изнася и продава продукция в много страни по света, включително в САЩ. Любопитството ме зачовърка и понеже ни беше на път, помолих моите хора да се отбием. Не ми скършиха хатъра и ето ме вътре.

КЪДЕ ТИ В ТИЯ ПРОСТОРНИ ТЪРГОВСКИ ХАЛЕТА, по етажите с ескалатори, би могъл човек да открие нещо? Но се оказа, че може. И след доста обикаляне - ето ни пред средно голям щанд с надпис: „Произведено в България: „Калинел” – Троян”. Еееее, как да се не почувстваш горд, че си троянец? Още повече пък аз, та нали шефът на тази просперираща троянска фирма, Марин Радевски, е мой съсед и познат още от детството. Нали тези олекотени завивки на „Калинел”, одеяла и възглавници, от които не можех да откъсна очи в чикагската „Икеа” - са минали през ръцете и на сина ми Илиян, който работи в голямата троянска фирма.

ПАК ЩЕ КАЖАТ НЯКОИ: „Генков, плачльо, ти пак проля сълзата!” Така си беше, Бога ми! Но радостна сълза, сълза на гордост, че и ний сме дали нещо на света. А когато пък за финал едно младо семейство с дръпнати очи взе, че си купи от троянските въглавнички, това вече бе върхът!

Чикаго - Дебнево, май 2010 г.

Стефан Генков


Още по темата:

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |