In memoriam: 3 години без големия Минко Занковски

* Делата на съзидателите остават и след тях. Въпросът е какво остава след разрушителите?

По-долу ви представяме един текст за Минко Занковски. За големия Минко Занковски - алпинистът, патриотът, мъжкарят, бунтовният черноосъмец, модерният възрожденец, основал училище – уникалното Училище за планински водачи в с. Черни Осъм, Троянско… Текстът е писан от негов съмишленик, планинар (и бунтар) от поколението на Минко Занковски – Румен Дамянов, който бяга от България преди 25 години; а от две десетилетия живее в Савоя и работи като като електромеханик по въжените линии, пистьор в противолавинната служба и спасител, автор е и на множество разкази и очерци за планината и нейните хора, както и на книгата „Планинарски хроники”. Поводът пък е мълвата – че Училището за планински водачи ще затвори врати. Мълва, стигнала до Алпите.

Текстът на Румен е и своеобразен „In memoriam” в памет на Минко Занковски, който си отиде точно преди 3 години – на 22 октомври 2006 г., повален от нелепата болест. Отиде си, но остана. Делата на съзидателите остават и след тях. Въпросът е какво остава след разрушителите?

Мирослава Иванова ***



ПОСЛЕДНИЯТ ЩУРМ

Междучасие. Хубав слънчев ден. Учениците в двора на училището вдигаха радостна глъчка. Директорът остана сам в стаята. Искаше му се да излезе и да се омеши със своите ученици, но имаше толкова много работа да се върши. Купища документи стояха върху бюрото. Отчети, класни работи, оценки, досиета и какво ли не още. Понякога се замисляше дали така си беше представял преди училището, което сам беше създал. Беше го създал с цената на свръх усилия от своя страна.

“МОЖЕХ ДА СЕ ЗАХВАНА С НЕЩО ДРУГО, С БИЗНЕС НАПРИМЕР”,

казваше си често той. Толкова много хора сега си гледаха бизнеса и може да се каже, че някои от тях се справяха не лошо. Построиха къщи като дворци и се возеха на огромни джипове. Той беше решил съвсем друго. Понякога се смееше сам на себе си. Дали всъщност не беше като онзи стар рицар Дон Кихот, описан от Сервантес, който се е борил с вятърните мелници. А вятърните мелници в България бяха много. Още като даде идеята за това училище мнозина скептично се усмихваха. Национално училище за планински водачи?! Даже близките му приятели се опитваха да го разубедят. Имаха солидни аргументи за това: “Един ден, рано или късно, при практическите упражнения ще има злополука. Нараняване, осакатяване или смърт”; “Представяш ли си риска, който поемаш с днешната недисциплинирана младеж?”; “Как после ще гледаш родителите в очите, ако това се случи, недай Боже?”.

С приятелите старият катерач успяваше да се оправи. Някак си. Истинските проблеми дойдоха, когато трябваше да се убеждават властимащите. Най-вече тези от София. Задаваха му въпроси от всякакъв сорт: “Защо точно училище за планински водачи в Черни Осъм? В това забравено от Бога място.” Почти го обвиняваха в някакъв местен шовинизъм. Според баровците мястото на подобно училище беше в Банско. Сега там лудо се строеше. Очакваше се в бъдеще голям наплив на туристи от Европа. “Или поне в Боровец, световноизвестен курорт”, настояваха те.

ШОВИНИЗЪМ НЯМАШЕ.

Старият алпинист обичаше своя роден край и нищо повече. Искаше да направи нещо за него, то е ясно. Но да се говори за шовинизъм направо беше смешно. Като българин той обичаше цяла България. Колкото до Банско, според него лудите строежи там бяха грешка. Западните туристи не идваха в България за да гледат бетонните хотели. Такива те си имаха достатъчно в своите страни. Те идваха, за да се откъснат от напрежението на свръх цивилизованите си общества. Търсеха тихите планински градчета и тяхната чудна архитектура. Ако беше за ски или сноуборд, предпочитаха малките уютни ски станци, а не пистите, нафрашкани с народ. Но как да го обясниш това на хора, които не те чуват. По повод неговото училище местните управници също бяха скептични. Изслушваха го само от уважение заради миналото му на алпинист. Неговото минало, то беше много бурно, пълно с рискове. Миналото на

ЕДИН ОТ НАЙ-УПОРИТИТЕ АЛПИНИСТИ НА РЕПУБЛИКАТА

Това минало периодически се връщаше в съзнанието на господин директора. Когато спомените се възкресяваха на душата му ставаше тежко. Хубавите моменти на радост от победи над отвесните стените и върховете бяха редки. Повече се връщаха другите спомени – за отчаяните атаки и безнадеждните положения. Спомените за изчезналите другари от другите клубове. За спасителните акции в снежните бури. И студа. Да, проблемът беше винаги ужасният студ. Сега студът като че ли беше слязъл от висините и се беше настанил в душите на хората. Българите станаха други, студени. Това старият катерач не можеше да разбере. Не беше присъщо на този народ. “Защо така се отчуждихме един от друг, като чужденци? Като че ли вече не сме един народ?”, си задаваше въпроса той.

ИДЕЯТА ЗА ТОВА УЧИЛИЩЕ БЕШЕ ДОШЛА В НЕГО МНОГО ОТДАВНА.

Неговият алпийски клуб създаваше изключителни алпинисти. Троянският клуб. Всичко това беше негово дело. Многогодишен труд. Успя да формира алпинисти от класа, истински планинари. Катереха на всякакъв терен при всякакви атмосверни условия. Алпийски постижения имаха много и то какви. Много от тях бяха омаловажвани.

СОФИЙСКИТЕ КЛУБОВЕ НЕ ТЪРПЯХА КОНКУРЕНЦИЯТА

на някакво си клубче от едно малко подбалканско градче. Спомняше си за едно паметно изкачване на Айгерванд на две от неговите момчета, Радион Радоев и Георги. Тогава на тях им се наложи да излязат от линията на тура поради непрестаната градушка от падащи камъни. Пробиха първия български вариант на тази стена с висока категория на трудност. Кошмарни отвеси. И какво стана после? В аналите на българския алпинизъм, водени от Сандю Бешев и компания, нямаше и една дума за това. Не че троянци катереха, за да се бият по гърдите. Именно така ги беше възпитал той - да бъдат скромни планинари. Да не говорим за най-устойчивата българска алпинистка Даниела Дочева, която също е от Троян. За нея и големите баровци от София говореха с уважение. Иван Карадочев, Петко Петков, Иван Ангелов - все железни момчета от Минковия клуб. Всички оцеляха. Те бяха неговата гордост, именно защото винаги се завръщаха живи и здрави. В неговия клуб нямаше смъртни случаи. Нямаше ампутации и осакатявания. Това беше неговата школа. Такава я искаше той. За това си казваше, че

ТОВА НЕГОВО УЧИЛИЩЕ ЩЕ БЪДЕ ОБРАЗЕЦ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ В ПЛАНИНАТА.

В другите клубове не беше така. Възпитаваха отчаяни камикадзета. Там създаваха някакъв неразбран от него тип на хора “свръх човеци”, бездушни машини за катерене. Имаше разни теории за естествен подбор в алпинизма и какви ли не глупости от тоя род. На това безотговорно похарчване на млади хора черноосъмецът даваше твърд отговор. През 2004-а, след националната експедиция на Еверест, “свръх човеците” показаха истинското си лице. Извадиха кирливите ризи пред целия български народ. Унижаваше се на всеослушание българският алпинизъм и родното планинарство. Тогава той не издържа и се намеси. Докара си излишни неприятности с всемогъщите велможи. За малко щяха да го уволнят. Да, злополуки ставаха непрестанно от край време, но винаги с другите клубове. Отговорен в продължение на дълги години за алпиниадите в Северния Джендем, като домакин, той беше най-добре пласиран, за да го знае.

КОЛКО ПЪТИ ТРЪГВАХА НА СПАСИТЕЛНИ АКЦИИ ТОЙ И НЕГОВИТЕ ХОРА, ЗА ДА ТЪРСЯТ ИЗЧЕЗНАЛИ?

Тези надменни софиянчета, екипирани от главата до петите с най-модерната алпийска екипировка, закъсваха поголовно през зимата в неговия Джендем. Троянците не винаги успяваха да ги спасят. Понякога беше твърде късно, Джендема си беше взел поредната жертва. Сваляха телата надолу с болка в душите. Северният Джендем беше неговата планина. Свирепа и безкомпромисна. Сега цяла България я превърнаха в един Джендем. Но защо сега трябваше да се коси за всичко това, за “Броуд Пик” и другите трудни моменти. Миналото минало, прогони от главата си тези мисли гоподин Директорът. Нека си спомни за нещо весело. За една вечер в палатката

ПО ВРЕМЕ НА ЕДИН ЛАГЕР В ПАМИР

Бяха трима, той с карловеца Христо Проданов и Людмил Янков от Кюстендил. Пак този ужасен студ. Тогава карловецът предложи да изпеят една песен, за да се посгреят. “Да започнем с една от нашите, шопски, “Изкарай, Гано, говедата”, предложи кюстендилецът.
Тогава Ицо мускула му каза: “Проблемите с говедата в България ще ги разрешаваме като му дойде времето, Люси, предлагам по-добре една от пиринския край. Моята любима песен – “Назад, назад, моме Калино”. Така се разсмя тогава, че го заболя коремът от смях. Пустият му Ицо, как точно го каза. Те, говедата в България, за съжаление сега станаха всемогъщи, почти богоравни. Никой не смееше да дели мегдан с тях. Нямаше да се учуди, ако започнеха да му строят някоя джамия срещу неговото училище. Това, което прадедите на черноосъмци никога не биха позволили. Всичко днес се правеше за пари и политически машинации. “И това ще отмине”, си каза господин Директорът. – Ние, българите, какви ли чудеса не сме видяли и пак сме оцеляли”.

СПОМНИ СИ И ЗА ДРУГ КОМИЧЕН СЛУЧАЙ ПАК В ЗЛОВЕЩИЯ СЕВЕРЕН ДЖЕНДЕМ.

В един труден тур в зимната буря бавно и мъчително напредваше група от елита на българския алпинизъм. Внезапно се оказаха задминати в стената като пътни знаци от Даниела Дочева, която катереше соло. Тази Даниела знаеше да се катери. Като че ли влизаше в някакъв странен диалог с планината, неповторим талант. Голям смях падна тогава. Да, прословутият елит, същите тия дето тръгнаха към Еверест, “свръх човеците” де. Това училище беше последният връх на печеният алпинист. Особено труден за достигане. Беше го достигнал, а пък какво ще става по нататък само Господ знаеше. Този път той даде всичко от себе си. Сега трябваше да плаща за тези усилия.

ПЛАЩАШЕ СЪС ЗДРАВЕТО СИ.

Всичкото това тичане и безконечните проблеми го бяха изцедили. Господин Директорът знаеше добре, че този път си отиваше завинаги. Не си правеше никакви илюзии. Беше си позволил катерене без завръщане. Също катотова на Карловеца. За пръв път наруши собствените си правила. В същност той не се притесняваше много за своята съдба. Тази глъчка в училищния двор не беше ли неговата единствена награда за този нов български връх. Такава награда никой не можеше да му даде. И никой не можеше да му я отнеме. Всичко в България е започвало и пак ще започне от училищата. Винаги е било така.

“ЕДНО УЧИЛИЩЕ, ТО Е КАТО ФАКЕЛ В МРАКА, КОЙ ПРЕСТЪПНИК ЩЕ СМЕЕ ДА ГО УГАСИ?”

“Вместо да се унасям в мисли по-добре ще е да поработя още”, каза си господин Директорът. Зае се с отчета на един от преподавателите по повод лошото държание в клас на един ученик. Момчето си беше позволило да отговаря грубо на учителя. „Това че е бунтар, показва, че е от нашия край” - усмихна се Директорът. – И аз бях бунтар. Не е необходимо да му се прекършва характерът”.Въпросът е да насоча бунта му в правилната посока.

ЩОМ ОЩЕ СЕ РАЖДАТ БУНТАРИ ПОД ТОЯ БАЛКАН НИЩО НЕ Е ЗАГУБЕНО.

Нямаше място за отчаяние. Животът продължаваше. Колкото до него той беше поставил първото стъпало. На него мнозина щяха да стъпят за да поемат нагоре.

Румен Дамянов


Румен Дамянов в „Другата България”

Екипът на „Другата България” (БТВ) беше единственият телевизионен екип, който проследи покоряването на най-високия връх в Европа от парализирания алпинист Иван Кожухаров и неговите приятели. Режисьорът на предаването Радослав Илиев беше част от този голям и интересен планинарски керван. Новобранец в изкачването на върхове, с помощта на опитните алпинисти от „Споделени върхове: Монблан 2009” той успя да се изкачи до Монблан Дьо Такюл. Документалната поредица „Другата България” излъчи два епизода от столицата на алпинизма Шамони, които можете да гледате на сайта на БТВ. Това селище във френските Алпи, близо до границата с Швейцария и Италия и е люлката на алпинизма. На 8 август 1786 г. от там след 14-часов преход търсачът на кристали Пакар и ловецът Балма първи покоряват Монблан. През 1821 г. в Шамони се учредява и първото дружество на планинските водачи- гидове, начело с Жак Балма. От 1924 г., по идея на клиенти, в средата на август (и по-конкретно на 15 август, когато проваславните християни отбелязват Голяма Богородица) в Шамони се организира и Празник на планинските водачи. Екипът на „Другата България” за първи път се потопи в тайнството на алпинизма, където професията „планински водач” е с вековна традиция и се предава от баща на син. Предаването срещна зрителите на БТВ и с Румен Дамянов – автора на текста за Минко Занковски.

Мирослава Иванова

*** Мирослава е троянка, живее в София и работи като журналист в сп. „Бела”; тя ни изпрати текста на Румен Дамянов, с когото се е срещнала и разговаряла за Минко Занковски.

3 коментара:

Анонимен каза...

Велик човек беше Минко Занковски! Почивай в мир!

П.с Само едно бих добавил, а именно всенародната мъдрост - Полето ражда тикви, а балкана хора!

Анонимен каза...

Един арабски философ е казал:"Благодарността не е дълг на този,на когото благодарят,а дълг на онзи,който благодари."Затова,поклон пред Минко Занковски!

Анонимен каза...

Делата на добрите хора не умират!Трябва да има повече такива хора като Вечния МИНКО ЗАНКОВСКИ

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |