ВЛАДИМИР ЗЛАТКОВ: Никоя криза не може да победи изкуството

* „Хората в Германия и Австрия умеят да ценят изкуството и изобщо добрата работа” * „Ще поискам от църковното настоятелство в Елванген да напише писмо до кмета на Троян, надявам се подкрепа да окаже и Ротари клуб – Троян”

ЕЛВАНГЕН (25 хил. жители) е малко и обикновено немско градче в провинция Баден-Вюртемберг, но за нас, българите, то има по-особено, необикновено значение – в него три години (в края на 9-ти век) е бил заточен св. Методий, създал заедно с брат си св. Кирил българската глаголическа азбука. Елванген е с по-особен „статут” и за Троян, тъй като от няколко години нашите два града са в партньорски отношения; а през 2009 г., за традиционните Методиеви тържества, които се провеждат около 24 май, в Елванген гостува официална троянска делегация начело с кмета Минко Акимов и общинския съветник д-р Красимир Гунешки.

ЗАЩО КАЗВАМЕ ВСИЧКО ТОВА? Причината е художникът дърворезбар Владимир Златков, който от две десетилетия живее в Германия, но всяко лято се зарежда творчески на вилата си в чудно красивото троянско село Терзийско. Именно на г-н Златков Българското църковно настоятелство в Щутгарт (към него е и Елванген) възложило изработката на дървения иконостас, който ще бъде поставен в параклиса на св. Методий в Елванген; стенописите в параклиса са възложени на други двама български художници, живеещи в Германия - Цвятко Цветков и Валентин Витанов, а цялостната реставрация на сградата, която сега не е в добро състояние, се поема от кметството в Елванген. Идеята е всичко да е готово за тазгодишните Методиеви чествания. Финансирането ще е с общински средства (на Елванген) и със средства от спонсори, като и в момента се набират дарения; подкрепа е обещана и от Община Троян.

ОТ НАЧАЛОТО НА М. МАРТ Владимир Златков е в Терзийско и работи по две големи поръчки от Троянския манастир – изработка на резбована входна врата за манастирската църква и на копие на уникалните Царски двери на църковния иконостас. Разбира се – подготвя се и за реализация на елвангенския си проект. Срещата с именития творец ни уредиха влюбените в Терзийско троянци Пенка и Дако Дакови, които са приятели на Владимир Златков и ценители на изкуството му. Естествено, разговорът ни се състоя в терзиевската вила на художника, кацнала на върха на един баир, откъдето се открива гледка към целия Троянски Балкан (всъщност – две залепени една за друга стари балканджийски къщи, реставрирани, но съхранили автентичността си); в съседство, буквално на метри, живее друг прочут художник – живописецът Цвятко Дочев.

*****

- Г-н Златков, нека започнем с още малко информация за необичайната поръчка от Елванген.

- Идеята е на Цвятко Цветков, той е известен художник реставратор, завършил е в Германия и Чехия и дълги години е работил в Бачковския манастир; негово дело е реставрацията на стенописите в този голям български манастир. Г-н Цветков живее в Германия, но също като мен всяко лято се прибира и работи в България. Преди няколко дни бях при кмета на Троян Минко Акимов и му показах проекта, поразговорихме се. Той има отношение към тези неща, готов е да помага. Каза ми, че българите от църковното настоятелство в Елванген трябва да му напишат една официална молба, а той се ангажира да го представи пред Общинския съвет. И там ще се реши дали Троян може или не може да отпусне някакви средства за параклиса на св. Методий в Елванген. 30 700 евро ще струва всичко, като повече от половината (около 18 хил. евро) са за строителния ремонт и ще се осигурят от кметството в Елванген. Около 12 хил. евро са за останалото – стенописите и иконостаса, те ще се набират от дарения и спонсори. Аз ще поискам от църковното настоятелство в Елванген да напише писмо до кмета на Троян, надявам се подкрепа да окаже и Ротари клуб – Троян. Нека не забравяме, че става дума за дело от общобългарска, пък и от общоевропейска и световна значимост.

- Кажете ни нещо за себе си, знаем, че не сте от нашия край?

- Роден съм през 1947 г. в Кочериново, съвсем близо до Рилския манастир, на 20-тина километра, и съдбата ми е белязана от този велик български храм. Бяхме 10 деца, много бедни. Кочериново е заводско селище, с прочутия завод за хартия, но имаше много жив културен живот – руски емигранти белогвардейци бяха направили оркестър, имаше дори театър, в който и аз съм играл. Никола Вапцаров е работил в завода в Кочериново и там снимаха игрален филм за него – „Песен за човека” се казваше, Христо Гандев беше режисьор, през 1953 г., бил съм съвсем малко момченце, но имам участие в този филм.

- И как стигнахте до дърворезбата?

- Дърворезбата я открих в Рилския манастир – бях 15-16-годишен и когато ходех в манастира, направо онемявах пред иконостаса. Аз по принцип обичах да рисувам, но почнах и да дялкам разни неща от дърво. На един монах – дядо Бонифаций се казваше, направих едно кръстче, много го хареса. Правих и други малки неща и така се започна. После станах послушник в манастира, за 1 година, и задължението ми беше да рисувам икони. И още – да правя кръстчета за новопостриганите монаси, казваха им постриженски кръстчета.

През 2007 г. празнувах 60-годишен юбилей и по този повод помолих игумена на Рилския манастир дядо Евлогий да направя изложба там. Игуменът, който е много благороден човек и с голям усет към изкуството, се посмути, защото досега никой художник не бе правил изложба в обителта, но след това възприе идеята. На откриването беше подчертано, че това е първата художествена изложба в Рилския манастир и че тя дава един хубав пример за в бъдеще. Няма да е нескромно да кажа, че успехът бе огромен, имаше над 200 души, дошли специално, включително и от Германия. От Австрия пък бе пристигнала г-жа проф. Тайс, която ръководи сектора по изкуствознание във Виенския университет и тя представи изложбата и автора. След това получих много църковни поръчки.

- Не е ли малко страшничко и прекалено отговорно да работите за такива духовни светилища като Рилския и Троянския манастир?

- Да, има нещо такова, отговорността наистина е огромна. Миналата година аз завърших една голяма работа за Троянския манастир – иконостас за параклиса (кулата) в двора на манастира. В началото имаше известно недоверие, но след като монтирах иконостаса в края на м. ноември, помагаха ми две момчета от Терзийско – много добри дърводелци, ефектът бе голям. И още същия ден получих друга поръчка – за врата на манастирската църква и за копие на Царските двери от иконостаса в църквата.

- Троянските майстори казват, че занаят се краде. Вие от кого „откраднахте” своя?

- От иконостасите, от тях съм се учил. От тях и изобщо от църковната дърворезба, от тях съм „крал” майсторлъка. Може би е излишно да споменавам уникалния Рафаилов кръст, който се пази в Рилския манастир – това е световно достижение, световен образец. После по препоръка на патриарха на модерната българска дърворезба – проф. Асен Василев, на когото се смятам ученик, се записах в Художествената академия (София) и завърших класа на Борис Зографов, през 1981 г. През 1982 г. имах участие в една изложба във Виена, откъдето започна моята одисея из Европа – Австрия, Германия и т.н. На тази изложба във Виена присъстваше и директорът на Културният център „Щифтгерас” д-р Ангерер, който хареса моите работи и ме покани да водя курсове по дърворезба; и от 1984 г. до 1996 г. непрекъснато бях преподавател в този Културен център (на 80 км от Виена). Там се обучаваха курсисти от цяла Западна Европа, също и от Америка.

- Как се озовахте в Германия?

- В центъра, където преподавах, дойде един германец и ме покани в Германия – за да ме представи на тамошен пастор, който строил нова църква. Това бе през 1986 г. Запознах се с пастора и той ми възложи изработката на олтарна маса (2,20 м ширина) и разпятие (1,80 м високо) за новопостроената църква, много интересна, но и много отговорна работя. Това беше първата ми поръчка в Германия и оттам се започна – след това работих за един немски манастир, направих един иконостас близо до Пасау и т.н. В продължение на няколко години – до 1990 г., редовно ходех при този пастор в Германия, който организира за паството си курсове по дърворезба; самият той като хоби се занимаваше с дърворезба. На тези курсове се запознах с много хора, включително с бъдещите ми тъст и тъща, които бяха мои много добри курсисти; веднъж те доведоха и дъщеря си.

- А знаехте ли немски, когато отидохте в Австрия и после в Германия?

- Много слабо, учех го в движение. Но хората там са изключително толерантни, помагаха ми.

- Вие безспорно сте успял творец, работите и имате име в голяма и богата държава. Всичко това водило ли е до завист и до удари под пояса от Ваши български колеги?

- Никога не съм изживявал подобно нещо, говоря честно. Имам много приятели художници, ето и тук, в Терзийско – комшията ми Цвятко Дочев, с когото се познаваме от 1985-86 г., един безкрайно етичен човек. Имам късмет да не съм преживявал подобни неща, за каквито ме питате.

- Вашето изкуство, дърворезбата, също като операта прави връзка с едни по-други, по-стари времена. Имате ли някакво предимство пред някогашните майстори? И обратното – онези времена не са ли били някак по-духовни, по-извисени и в този смисъл по-адекватни на вашето изкуство?

- Не, няма разлика. Като отношение, поръчки, работа, заплащане – всичко си е както някога.

- Добре де, но сега някой ще тръгне ли да прави Рафаиловия кръст, върху който е работено с години?

- Да, биха се намерили хора.

- Значи, който си го може, го може – и тогава, и сега?

- Така е.

- А имало ли е някакво пренебрежение към вас, понеже сте българин?

- О, никога. Напротив – получавал съм уважение. Хората в Германия и Австрия умеят да ценят изкуството и изобщо добрата работа.

- Как се озовахте в това наше Терзийско?

- Един приятел ме доведе тук – казваше се Маринчевски, работеше във Външно министерство, отговорник по църковните въпроси. Беше, мисля, 1984 г.

- И оттогава всяко лято идвате тук?

- Да, преди време идвах след Великден, но вече трета година поредна година ще карам тук Великден.

- Може да се каже, че не сте скъсали връзката си с България?

- О, напротив. Щом пукне пролетта и се прибирам в България, кажи-речи половин година прекарвам тук. Това лято в Терзийско ще дойдат всички – жена ми и децата – Йоханес, който е на 18 г., и сестра му Клариса, тя е на 15. Жена ми е по-резервирана, но на децата много им харесва и обичат да идват тук.

- Има някакво схващане, че този наш безкраен преход, точещ се вече 20 години, убива духовността. Така ли е, така ли изглежда отвън, от Германия?

- Не, не мисля, че е така. Напротив – смятам, че независимо от тези промени хората, които ценят изкуството и имат потребност от изкуство, продължава да ги има. Никоя криза не може да победи изкуството. А пък за църквата сега е цветущо време – много нови църкви се строят в България, много храмове се реставрират.

- Кажете ни нещо за Вашите изложби през годините?

- Всяка година правя изложба. Миналата година имах голяма изложба в Берлин – в Българския културен център към посолството; на 15 май бе тази изложба, откри я посланикът ни в Германия Иво Петров, получих поздравително писмо и от бившия посланик Миглена Плугчиева, която по това време беше вицепремиер. Тази година също ще имам изложба в Германия, мотото й е „Райска градина” и повечето работи ще бъдат изложени на открито.

- Хобито Ви?

- Работата. И още едно (смее се) – да пия от вълшебната ракия на Дако Даков.

Интервю на Генадий Маринов

Начало

Tweet