ГОРЕЩА ТЕМА: Как не им се дава шанс да бъдат полезни

* От една година обикалям по троянските фирми и търся работа на дъщеря си, но никой не я допуска до себе си – само като чуят, че има някакво увреждане, и край

Бианка Павлова е майка на 19-годишна дъщеря. Момичето е завършило специализирана паралелка за деца с увреждания в Ловеч и има специалност „Цветарство и озеленяване”. От повече от година майка и дъщеря безуспешно се опитват да намерят работа за девойката – но навсякъде ги отпращат, заради инвалидността.

ЗНАЕ ЛИ НЯКОЙ, КАКВО Е ДА СИ ИНВАЛИД? Да, знаят го само те, инвалидите. А да знае някой какво е да си инвалид в Троян? Да, пак само те и техните близки го знаят. Много е говорено по този проблем, но си остават само приказките. Във в-к „Троян 21” (бр. 12 от 26 март 2008 г., стр. 7), в статията „Там няма лъжа, а само надежда”, аз подробно описах какво се случва с децата инвалиди. В следващия бр. 13 на Т21 от 1 април 2008 г. веднага ми бе отговорено от кмета г-н Акимов, за което благодаря. Но истината е, че не бях разбрана съвсем добре. Тогава реших да премълча, времето да покаже. И то показа.

МНОГО СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ЩЕ БЪДА ТОЛКОВА КРИТИЧНА. Извинявам се предварително и за острия тон, но всичко това е продиктувано от изключително тежката ситуация, в която се намират хората с увреждания в нашия град.

ПЪРВО ДА КАЖА КАКВО Е НАПРАВЕНО. Инвалидите вече могат да разгледат Музея на занаятите – там е монтирано специално асансьорно устройство за тях. Браво! Но така е само в музея, и никъде другаде. В с. Дълбок дол е създаден дневен Център за деца с увреждания – благодарение на доц. д-р Румяна Кралева. Към троянското ОУ „Иван Хаджийски” имаше група за деца с увреждания до 10. клас, тази година те бяха абитуриенти. И в известното в цяла България троянско художествено училище СХУПИ „Проф. Венко Колев” учат деца с увреждания, които са в инвалидни колички; но никой освен тях и техните учители не знае през какви перипетии са минали, за да им се осигурят минимални условия за учене и развитие. Компютрите са на 2-ри и 3-ти етаж, а децата в инвалидните колички не могат да стигнат до там - имат нужда от асансьор, но и от пари, за да стане това факт. А пари няма и няма. И учителите (цялото ми уважение към тях) местят директорската стая, учителската стая, канцеларията и т.н. от 1-ви на 2-ри етаж, за да обособят долу стаи за децата с увреждания. Там са им компютрите, там учат химия, физика, биология; събират се там всички ученици, защото няма асансьор. А дали община Троян, местният бизнес, различните граждански и други организации не могат да помогнат със средства за този асансьор?! Проект за съоръжението има и той чака реализацията си от години.

ПРОБЛЕМЪТ, ЗА КОЙТО ПИСАХ в предишната си статия и не бях напълно разбрана, е, че никой не мисли за вече завършилите училище младежи с увреждания. Наистина в България се правят много неща за децата с увреждания в училищна възраст. Но после накъде? Задавали ли сте си този въпрос? Пак вкъщи ли, без никакви социални контакти ли? На практика точно така се получава. За съжаление – и в Троян.

СЛЕД ОТГОВОРА НА Г-Н АКИМОВ миналата година, че домът в Дълбок дол изпълнява подобни функции, аз отидох на място и говорих с доц. д-р Кралева. Оказа се, че там наистина има т.нар. Защитено жилище, чрез което помагат на младежи с увреждания да си намерят работа. Обнадеждих се, но какво се получи – за да помогнат на дъщеря ми, аз трябва буквално да се разделя с нея. Вземат я под крило, но аз ще трябва в продължение на 2 или 3 години да я виждам по един път в седмицата за по 2 часа; напълно отделена от семейството си. Защитеното жилище е една прекрасна идея, но само за деца сираци, които си нямат никого.

ОТ ТАМ ВЕЧЕ МИ ТРЪГНАХА И ПРОБЛЕМИТЕ - да търся работа на младеж с увреждания. Но това не е само мой проблем и на дъщеря ми, но и на всичките тези десетина деца, които през тази година завършиха споменатата паралелка към ОУ „Иван Хаджийски”. За тях никъде в Троян няма работа. А ако са нетрудоспособни и няма кой друг да ги поеме и обгрижва, представяте ли си?! От една година аз обикалям по троянските фирми и търся работа на детето си, тя е на 19 години. Но никой не я допуска до себе си – само като чуят, че има някакво увреждане, и край. Дори не питат какво й е. Знам какво ще кажат някои – сега е криза, няма работа, безработните са много. Да, ама аз и в кризата, и преди това намирах свободни работни места, но навсякъде вратите се затръшваха, щом разберяха, че става дума за човек с увреждания. Ако сега спомена всички, на които се молих – а те са известни и уважавани хора, ще им направя доста лоша реклама; но ще си замълча.

ЩЕ СПОМЕНА САМО ЕДНО ИМЕ – на инж. Марин Радевски, собственика на „Калинел”. Той единствен ни обърна внимание и се съгласи да приеме дъщеря ми на работа, без да поставя условия, само се поинтересува как се общува с нея (тъй като общуването й е затруднено). Разбрахме се кога да почне работа, но за съжаление когато подготвихме документите и ги занесохме, една от служителките във фирмата ни върна с мотива: „Каква работа й търсиш, като е криза и може да съкращаваме”. Грешката може би беше моя, че си тръгнахме, без да потърсим г-н Радевски. Което не променя факта, че това е единственият човек в Троян, който ни прие, разбра ни и ни подаде ръка. Само той!

ПО ТРОЯНСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ „ОПТИСПРИНТ” се направи едно интервю с кмета г-н Акимов с отворена телефонна линия, аз се възползвах директно в ефир да му изложа проблема: „В нашия град какво се прави за инвалидите и има ли начин да се въздейства върху гражданите, за да допуснат тези хора до себе си и да им се даде възможност за работа”. Отговорено ми бе, че се мисли за инвалидите – вече има асансьор за тях в Музея! Но другото, което ми направи впечатление, е, че г-н Акимов ми каза: „За съжаление, няма как да се влияе на частния бизнес, за да приеме на работа такива хора”. Как да няма! Има, разбира се, но никой не търси начина. В Троян има преса, телевизия, може да се влияе – стига да има желание. Чудесно осъзнавам, че това не е проблем само на нашия град, а на цялата държава. Но защо да не сме първият от по-малките български градове, който иска да реши този проблем.

В МОМЕНТА ДЕСЕТИНАТА МЛАДЕЖИ С УВРЕЖДАНИЯ В ТРОЯН, които завършиха училище, не са потребни. Стоят си вкъщи - самотни и забравени от всички. Когато дъщеря ми ме погледне и ми каже „Никой не ме иска”, ми се къса сърцето. Аз винаги съм вярвала, че може да се направи нещо, че проблемът на дъщеря ми и на останалите младежи може да се реши. Но за това е нужна колективна воля, нужно е да се ангажират повече хора – специалисти, бизнесмени, управленци. Засега обаче в Троян нищо не се прави.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ ИСКАМ ДА КАЖА, че не очаквам отговор от никого. Просто искам да дам гласност на проблемите на инвалидите. За да се замисли всеки как в 21. век тези хора са изхвърлени от обществото, как не им се дава шанс да бъдат полезни, как не им се дава шанс да живеят истински.

3 декември 2009 г.(Международен ден на хората с увреждания)

Бианка Павлова, Троян

Начало

Tweet