Да е ясно: чака ги един дебел, дълъг и много твърд черноосъмски кривак!

* Нещото, което е в основата и на плевенското, и на ловешкото безводие, продънените като швейцарско сирене плевенско-ловешки водопроводни мрежи, „гарантиращи“ безотказно изливане в земята на 70-80% от доставената питейна вода – някак деликатно бе оставено на втори план, и отпред бе изтъпанен абсурдният язовир „Черни Осъм“
Язовирните напъни
РЕГИОНАЛНИЯТ министър Иван Иванов ще възложи процедура за изготвяне на подробен устройствен план (ПУП) и прединвестиционно проучване за изграждането на язовир „Черни Осъм“, обяви го премиерът Росен Желязков преди правителственото заседание тази сряда, 20 август. Причината – ежегодните летни водни недоволства в Плевен, така е и в Ловеч, и задаващият се пореден дълъг и тежък плевенско-ловешки воден режим. Покрай „голямата“ новина имаше и „по-малка“ – че държавният ВиК холдинг и съставното му ВИК дружество в Плевен „в ускорени срокове започват проектиране на всички проблемни участъци, където водопроводната мрежа е в най-лошо състояние, като предложат и търсенето на нови водоизточници“. Сиреч – нещото, което е в основата и на плевенското, и на ловешкото безводие, продънените като швейцарско сирене плевенско-ловешки водопроводни мрежи, „гарантиращи“ безотказно изливане в земята на 70-80% от доставената питейна вода, нещото, по което би трябвало регулярно/ежедневно да се работи и да е важно ежегодно перо в общинската инвестиционна програма, но по което полендаците, също и фламингите, по-точно плевенската и ловешката управа, не си мърдаха пръста – някак деликатно бе оставено на втори план. Отпред пак бе изтъпанен абсурдният язовир „Черни Осъм“ в троянското село Черни Осъм над Троянския манастир?!  

МИНАЛАТА година бе същото. Изтичаща в земята вода, водни режими в Плевен и Ловеч, традиционното безхаберие на местните и всякакви други власти (разбира се, голямата вина е на местните – бел. ред.), отказ да се търси истинското решение, недоволства. И пак изтъпанчване на неродения Петко (язовир „Черни Осъм“) отпред, като някаква близалка за уталожване на народните плевенско-ловешки страсти. Тогава, на редовната си месечна септемврийска пресконференция, кметът на Троян Донка Михайлова направи лаконичен, но доста любопитен и заслужаващ внимание коментар на разджваканата за кой ли път черноосъмска язовирна дъвка: „Сигурно идват избори“. С други думи – управленски популизъм и нищо повече. Но, разбира се, зад популизма, целящ укротяване на плевенско-ловешките водни недоволства и печелене на политически дивиденти, имаше още нещо, и то е главното. Казано по-ясно – голям строеж, голямо грабене. А идват и европейските пари по ПВУ. Тъй че ако някой се кани да „строи“ язовир в Черни Осъм, то е заради това, заради голямото грабене, не за друго. А че абсурдният язовир ще съсипе екологията, стопанството, естетиката и духа на района, че ще бъде отрязан третият по големина и значимост православен храм в България, че цяло едно село ще бъде евакуирано/изселено – голяма работа… 

НО МАЙ си правят сметката без кръчмаря! И да ги предупредим, че ги чака един дебел, дълъг и много твърд черноосъмски кривак! Веднъж вече го ядоха, дано не се налага пак… Миналата година (2024 г.) казахме някои от нашите аргументи срещу язовир „Черни Осъм“ (виж „Язовир – айде пак напъни?!“ – бел. ред.), налага се да ги повторим:

    • ПЪРВО. Язовирните сторонници някак омаловажават факта, че строителството на язовира, което веднъж започна в края на 80-те години, неслучайно бе прекратено. Обвиняват „Екогласност“ и протестиращите тогава хора като популисти и причинители на спирането. Но нито дума какво би причинил един грамаден язовир (по първоначалния проект стената трябваше да е висока 100 метра, т. е. колкото пет 10-етажни блока, за сравнение т. нар. елпромски блок през реката срещу Търговския парк в Троян е 10-етажен, значи колкото 5 елпромски блока – бел. ред.) на екосистемата – в този район е резерватът „Стенето“, хабитат е на много диви животни, природните извивки и красоти са емблема на района и т. н. Отговорът на това, нищо че го казват еколозите, но е вярно: язовир в подобен планински район крие доста рискове – засипване с листа, които гният и замърсяват питейната вода, затлачвания, промени в климата, промени във флората и фауната и т. н.

    • ВТОРО. Какво ще стане с близкото и съвсем немалко и немаловажно с. Черни Осъм – защото всички уж отговорни фактори, които пропагандират за язовира, бягат като дявол от тамян от този въпрос?! А тежката истина е, че селото ще трябва да се евакуира/изсели и това задължително трябва да се обговори и сподели. И тук един прилежащ въпрос – не е ли редно за такива неща да се потърси и мнението на местните хора. Редно е, разбира се!

    • ТРЕТО. Министърката говори за 10-годишен срок на строежа, но отсега е ясно, че подобно нещо ще се строи много по-дълго време, сигурно двойно по-дълго, в България сме. Което пък значи, че тежките камиони и цялата строителна какафония ще стане неизменна част от пейзажа в селата Черни Осъм и Орешак, а и в целия район. И че на пътната и друга местна инфраструктура дупе да й е яко.

    • ЧЕТВЪРТО. Този район – на Черни Осъм и Орешак – е туристически. Тук е най-значимият и най-посещаван (според скорошна национална туристическа класация) обект в цяла Стара планина – Троянският манастир. Тук са Природонаучният музей, Националното изложение на занаятите, има много хотели, къщи за гости и т. н. Сещате ли се какво ще стане с всичко това през строителното десетилетие и горница? Според нас – гром и лом, както казва народът.

    • ПЕТО. Орешашко-Черноосъмската долина е едно от най-красивите места не само в Троянско. И то е толкова красиво и обичано заради онази тиха и едновременно величествена старопланинска красота. Как би повлиял на тази планинска притихналост и величие един язовир, според нас – определено негативно, рушащо природната философия и чар на това необикновено място.

    • ШЕСТО, последно, но не по значение. Парите? В някакво свое изказване, май в отговор на парламентарно питане, министър инж. Коритарова спомена под сурдинка 500 млн. лв., при яснота още отсега, че парите ще са в пъти повече, някои говорят за 1,5 млрд. лв. Въпросът е има ли държавата ни подобен финансов ресурс за такова строителство в този момент, въпросът е риторичен.
Генадий Маринов

2 коментара

Лидия Цонковска: Да те убият веднага или да те оставят да се мъчиш цял живот?

* „Особено настроени са били ръчните обущари, те са искали да вземат предприятието, да се настанят там. Все се питам защо нашата Община не е подкрепила модерното производство, а е угодила на тези ръчни обущари? Още от началото на фабриката непрекъснато са действали срещу баща ми. Пазя много документи“ * „Българският език много ми вървеше, макар че майчиният ми език е немският“
Интервю
Лидия Цонковска, 2025 г.
Интервюто с Лидия Цонковска (р. 1940 г.), дъщерята на Никола Цонковски, се осъществи с посредничеството на нашите добри приятели Тихомир Ковачев и съпругата му Люси, те се бяха запознали случайно при една разходка в махала Попишка. Където фабрикантът, прокуден от чудесната си нова къща в Троян, приютил семейството си и си вдигнал дом, сам го проектирал и построил (ще го познаете, някак по-европейски е от всичко наоколо – бел. ред.) и където дъщеря му живее и днес. Домакини на интервюто пък бяха приятелите ни от Музея на занаятите, които вече бяха заслужили доверието на Лидия. С нея разговаряхме за всичко, бръкнахме и в раните, не бягаше от отговорите, бе откровена, но си личеше болката. Събеседничката ми е на години, но много жизнена, и много елегантна.   
За обущаря Цонковски, тъжната му
приказка и една (дълго)очаквана книга
 
„ТЪЖНА приказка за обущаря“, така бе озаглавила материала си директорката на троянския Музей на занаятите Елеонора Авджиева (виж „Тъжна приказка за обущаря или историята на обувното предприятие „Никола Цонковски“ в Троян“ в бр. 22 на Т21 от 7 юни 2017 г. – бел. ред.). 
 
Никола Цонковски, Виена, 1925 г. 
ЧУДЕСНО заглавие, защото приказката наистина е тъжна. Тъжна и красива, и някак болезнена, адски болезнена. Но едновременно горда, винаги, до края. Става дума за историята на троянеца Никола Цонковски (1902-1997), човекът, създал от нищото, буквално на гола поляна, в малкия Троян, най-добрата фабрика за дамски обувки в България. Факт, който мен лично ме шокира, когато прочетох „приказката“, не можех да повярвам, не бях чувал и думичка за г-н Цонковски, още по-малко за делото му. Всичко бе умишлено прикривано, премълчавано, затиснато от лъжата, от партизанщината, вероятно и от завистта и злобата. Вие сигурно също сте изненадани и сигурно също не сте чували за този голям, образован – учил във Виена, специализирал и работил в Германия, получил признание и натрупал опит във водещи европейски обувни фирми, като „Саламандър“ например, и едновременно смел и рисковач, какъвто е всеки истински голям предприемач, от тези, които движат своите градове/страни, човечеството напред.  

МАКАР че умишлената забрава има обяснение. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. г-н Цонковски и неговата вече водеща в България троянска фабрика за дамски обувки, семейството му също, буквално са разсипани – ограбени, постоянно притискани, фабриката е унищожена, прочутата фамилна къща, местен образец на европейския модернизъм, е експроприирана, затрит е такъв капитал, троянски и национален, като талантът, безупречният професионализъм и предприемаческият дар на Никола Цонковски, отнети са перспективите на цялото семейство (и тук една вметка – съпругата, австрийка, получава право да се върне в родината си, но тя остава със своя съпруг завинаги).

КАЗВАМ тези тъжни/трагични неща по един хубав повод – г-н Цонковски е описал „приказката“ на своя живот, текстът е бил съхранен от семейството и Музеят на занаятите в Троян, заслугата е на г-жа Авджиева, получи правата върху ръкописа и подготвя издаването му. Съвсем скоро доста обемистата книга ще е готова и по мое мнение ще е културното събитие на годината, в Троян и не само. Това предстоящо значимо събитие ми даде подтика да потърся за интервю по-голямата дъщеря на Никола Цонковски – Лидия, която живее в Троян. Тя бе любезна да се съгласи и да ни разкаже своята част от „приказката“ и започваме публикуването на интервюто й (в две части). 
    – Да започнем с нещичко за родителите Ви?
    – Никога не съм чувала родителите ми да се скарат. Никога! Нито пък на нас на висок тон да говорят. И дори когато сгреших, майка ми Йозефина (Фини) казваше: „Ние нали ти казахме“, но нищо повече. Никога викове.

Сватбената снимка на Йозефина и Никола Цонковски, Виена, 1930 г.
    – А това характер ли е, или една европейска възпитаност, по-различна?
    – Сигурно е по-различното европейско възпитание. Но и баща ми беше възприел всичко най-добро от там. 

    – Беше ли австрофил и германофил?
    – Той беше много доволен от работата си там, от държанието на хората. Но вече беше голяма криза в Германия, наближаваше войната. А тук баба ми беше останала сама след смъртта на Христо (брат на Никола Цонковски – бел. ред.). Дядо ми е убит в Балканската война, при Петрич, два часа преди да се сключи примирието – избухва шрапнел и го убива. На фронта са му съобщили, че се е родило шестото дете, Христо, и той много се е зарадвал. Баща ми издържаше брат си от чужбина да учи в Търговската гимназия. Христо почина от тифус. 

    – Как Никола заминава за Австрия?
    – Със 7 лева в джоба. Някой го насочил да направи постъпки пред Русенската търговска камара и той с една еднократна стипендия заминава. 

    – Немски знаел ли е?
    – Не. Тук е учил френски.

    – Колко години изкарва там?
    – 14 години. 

    – Ще ми се да поговорим по голямата тема – за омразата и завистта. Дойде веднъж в офиса ни един възрастен човек и говорихме за статията на Ели (Авджиева) за баща Ви, която излезе в нашия вестник и предизвика голям отзвук. За Никола Цонковски нищо не се знаеше – когато комунистите решат да затрупат нещо, правят го безскрупулно. 
    – И аз не смеех 30 години изобщо дума да кажа.

    – Разбираемо, можело е още да пострадате. Та този човек ми каза, че е бил на Марковския мост, когато баща Ви, бедното момче отпреди 14 години, изведнъж се връща и кара машини – ще строи фабрика. Тука вече няма политика, има нещо в характера, както знаем и от Иван Хаджийски – било е такова съскане в публиката, такава злоба, такива грозни приказки. Не могат да простят, че от това момче е станало нещо. Злоба, която не е спирала – на занаятчиите, после на новата власт. Ако това предприятие беше останало в Троян, то щеше да е обликът на града, според мене. Дамската обувка е нещо специално, тя е сериозна икономика. 
    – Още в началото, когато е започнал да строи (1934 г. – бел. ред.), са дошли няколко души и със злоба са казали: „Тука ще се строи капиталистическо предприятие“. Особено настроени са били ръчните обущари, те са искали да вземат предприятието, да се настанят там. Все се питам защо нашата Община не е подкрепила модерното производство, а е угодила на тези ръчни обущари? Още от началото на фабриката непрекъснато са действали срещу баща ми. Пазя много документи. 

Никола Цонковски с дъщеря си Лидия, Троян, 1940 г.
    – Явно е бил много корав мъж, освен много талантлив. Не се е отказвал. Чували ли сте думи на съжаление, че се е върнал в България, а не е останал в Австрия?
    – Никога. Дори когато национализираха фабриката и остана технически ръководител две години и половина, те взеха всички материали, останали от строежа на къщата, и по негов план построиха втория етаж. Разширяваше фабриката на четири етапа, отгоре беше шевният отдел. 

    – Правил е до последно всичко възможно да спаси фабриката. Гледам снимките. Винаги ли беше толкова елегантен?
    – Там – да. Но тука… С Кънчо Шипков работеха като бояджии. На Шипкови къщата в София е била някъде до царския дворец. Имаха розоварни в Казанлък. Единият брат го бяха затворили само защото в София, когато починал Георги Димитров, всички трябвало да си сложат черни лентички, пък той не си сложил. 

    – Пак като не са го убили… А вие, като сте дете на фабрикант, върху Вас струпвали ли са се лоши неща? 
    – В гимназията постоянно с една единица по-нисък успех бях. Българският език много ми вървеше, макар че майчиният ми език е немският. В 10-ти клас имахме матура по български език. Учителка беше Николова. Падна се „Под игото“ от Вазов. Тъкмо бях препрочела книгата и си казах, че с всички цитати и с всичко, което написах – а писах много време, – ще изкарам 6-тица. Отивам нагоре по стълбите, срещу мене слиза Николова и ми каза: „Цонковска, ти заслужаваше 6, но аз ти писах 5, защото не си ми вземала много участие през годината. Догодина ще покажеш какво знаеш“. А пък аз бях много притеснена от всичко, което ни се случваше. Не че не съм знаела, но имаше много други, които се натискаха: „Другарко, аз да кажа, аз да кажа!“. Не бях такава. Бяха ми писали и една 2-ка на устен по математика. И аз тогава направих една фатална грешка в живота си. Ожених се три месеца преди да навърша 18 години. Точно когато майка ми замина за Австрия със сестра ми, аз заминах за Брестовица, Пловдивско. 

    – Как го намерихте съпруга си?
    – Не ми се говори много, сега за пръв път го казвам. С баща ми отивахме в Асеновград, бяхме поканени на гости от един човек, който имаше обувен магазин и баща ми го снабдяваше с обувки. Идва един човек в автобуса, рус, с къдрава коса, с лъщящо яке. Покани ни, преди да отидем в Асеновград, да видим неговото село. Дадоха една кошничка с грозде. Започна да пише писма. Веднъж ми писа, че идва от командировка от Ловеч. Но всъщност те са били една групичка от пет човека, все млади, които са си мечтаели за Германия, искали са да емигрират. Той е бил касиер, дал е пари, облекли се в нови дрехи. В София ги напипали и ги затворили. Той, като най-малък, е бил девет месеца в затвора в Ловеч и оттам е дошъл. Един ден, точно когато майка ми замина с Теодора (сестрата на Лидия – бел. ред.) за Австрия, идва с една лека кола, войник в Пловдив, със старшината си. Каза: „Дали сме 500 лева за път и няма да се върнем празни“. И аз, като бях отчаяна, че майка ми заминала там, на мен ми писали по-ниска оценка, както бях с една поличка, просто тръгнах. И сега ми идва наум, че това е било обичай по оня край – крадене на мома. Преди мен е имал и едно момиче от Куртово Конаре. Баща ми беше я издирил, отишъл чак там да пита. Тя казала, че така я грабнали с един файтон, три месеца стояла там, купили й часовник и ръкавици. Обаче се разболяла и си заминала. Баща ми, като видял, че ме няма, питал познати. Само на една жена бях казала къде отивам. Идва баща ми там и те ме заключиха в една стая, не го пуснаха. На втория месец забременях, не бях навършила 18 години и родителите ми трябваше да подпишат, че са съгласни. Какво да направят – подписаха. Година и половина бях в това село. Беше голямо село, с 5 хиляди души, с родилен дом, с голяма Община. Там се роди Николай. Получих родилна треска, щях да умра тогава. Посред лято завита с два юргана. Нашите дойдоха. Тогава правеха пътя през Кърнаре. Автобусът спрял на Беклемето и оттам – пеша, с голям куфар, сестра ми малка, хванала се за раменете на баща ми. Майка ми остана при мен един месец. След година и половина казах, че повече не мога. Сутрин всички, цялото село, се изнизваха да копаят лозята, много лозя имаше, и все питаха защо аз не отивам. Мъжът ми беше войник в Пловдив. Аз тогава шиех вкъщи, бродирах, какво ли не. Поисках да отидем на квартира в Пловдив. Дойдох си в Троян. Той един ден дойде и каза, че е намерил квартира. Баща ми казваше да не тръгвам. Тогава Николай беше на пет месеца. Във влака имаше плетена люлка, сложихме го и заминах. Като пристигам – каква квартира? – една мазанска стая, стените целите във влага, прозорецът и градината на равно ниво. В това живяхме пет години. Той се хвърляше от жена на жена. Един път ме заряза с детето в тролея, каза, че има среща. Накрая казах, че си отивам в Троян и толкоз. После той пак се ожени, в Пазарджик, пак имаше дете, заряза го на една година. На жена му някакъв чичо бил полицай и подписал да излезе в чужбина. Отишъл в Сърбия, оттам – в Германия. В Германия има деца и от една германка, и от една българка. Последната пък беше сръбкиня. 20 години нямаха никакъв контакт с Николай, после са се виждали в Германия.

Лидия Цонковска, 2025 г.
    – Какъв авантюрист, да не кажа – мошеник! Сигурно болката Ви и досега си стои. А гимназията как завършихте?
    – Завърших вечерна гимназия с 5,31. Но можеше и повече, ако не бяха ония бележки, за които разказах. 

    – Как този толкова успял, толкова целенасочен човек, баща Ви, толкова много труд хвърлил да изгради фабриката – как издържа това пречупване, това отнемане на всичко? Гледам го на една снимка колко е изискан – той се е запазил, духът му е бил силен!
    – Издържал е, защото имаше семейство, две деца…

    – А Фини е можела да го напусне, да се върне в Австрия. Любовта ли е била по-силна?
    – Още не са били женени, когато баща ми е тръгнал за България за някакъв проект (който не се осъществил), но не й казал ще се върне ли. Тя заплакала. Имам три нейни писма, в които пише, че е готова да го последва, ако остане в родината си. Той се връща и се оженват там. 

(следва)
Интервю на Генадий Маринов

Още от същия автор:

0 коментара

Моето чудо в лятото на 1998-а

* Проф. д-р Драгомир Димитров: „Трудно се описва емоцията на успеха, на сбъдването на мечтата, на това да се докажеш на себе си и на света. Успях… Честит празник на всички! Нека св. Богородица ни закриля и бди над нас!“
На Голяма Богородица
Съгражданинът ни, едно от големите имена в българската онкохирургия – проф. д-р Добромир Димитров, разказа (в профила си във фейсбук) за значимо свое лично събитие, случило се на Голяма Богородица (Успение Богородично) през 1998 г. Препечатваме разказа на професора, в който има, няма как да е иначе, и много троянски моменти, с неговото любезно съгласие. И по повод на големия християнски празник, който е храмов празник на Троянската света обител и се чества особено тържествено в нашия край. „Честит празник на всички! Нека св. Богородица ни закриля и бди над нас!“, завършва текстът на професора и се присъединяваме към пожеланията му.

Проф. д-р Добромир Димитров е роден в Троян през 1980 г., завършва Троянската гимназия и след това Медицинския университет в Плевен. 27-годишен започва преподавателската си кариера, а през 2021 г., едва 40-годишен, с огромно мнозинство е избран за ректор на университета и преизбран за втори мандат, също с огромно мнозинство, през 2025 г. Участвал е в над 6000 хирургически операции, от които над 3000 с голяма степен на сложност, а наскоро извърши първата у нас онкологична операция на гърдата с асистенцията на робот (системата Da Vinci X). Сестра му, Галя Белевска, е дългогодишният главен финансист на Община Троян (началник на отдел „Бюджет и човешки ресурси“ в общинската администрация).
ПОДГОТОВКАТА в средното образование по биология и химия е недостатъчна, за да успееш в кандидатстудентската кампания и да бъдеш приет в специалност медицина, дентална медицина или фармация. Така е от десетилетия. Това така и не се промени в образователната ни система. Нужни са допълнителни усилия, лишения и упорит труд. Повечето от нас избират да ходят на частни уроци при учители, различни от тези, които ни преподават в училище. В подготовката на кандидатстудентската кампания на Медицински университет (МУ) Плевен за 2024 г. много пъти се върнах към моята 1998 г. Година на най-сериозното ми изпитание и предизвикателство за крехките ми тогава 18 години. 


ЗАПОЧНАХ подготовката две години преди това. Бях убеден, че искам да стана фармацевт. Още в детските години се бях докоснал много пъти до медицината и в частност до хирургията, педиатрията и кожните болести. Бях от така наречените „често боледуващи деца“. На 8 години изживях най-големия си здравословен проблем –  перфорирал апендицит с дифузен перитонит. Една късна диагноза на троянските лекари, най-вече заради атипично разположения ми апендикс, но и заради здравото ми тяло. Спортувах много и търпях на болка. Вече бях спечелил първите си купи и медали като състезател по ориентиране на спортен клуб  „Хемус“ (Троян). Прекарах два месеца по болници, та още от тогава знаех колко сериозни и строги са хирурзите и изобщо лекарите. Понякога викащи и крещящи. Не ми харесваше. Не си представях да съм такъв, сърдитко и ядосан чичко с бяла престилка. Ама ето, че биологията ми вървеше. Увличах се по природата и животните, механизмите на живота и неговите регулации. Помогна ми и г-жа Карадочева, която от 7., та чак до 11. клас ми беше учител по биология. Винаги знаеше как да ме стимулира, мотивира или ядоса, за да знам, че винаги има какво повече да науча. Не знам как го правеше, но винаги усещаше къде е слабото ми място. Знаеше как да ме настрои на високи честоти за учене и развитие. Участвах в много олимпиади и стигах до областни нива без проблем. Увереността ми по биология бе толкова голяма, че реших да се готвя сам – без учител. Исках само да посетя кандидатстудентския курс във ВМИ Плевен (сега МУ Плевен), за да си „сверя часовника“. И речено сторено. Две години маратонец – бях сам със себе си и учех във всяко едно свободно време. 

НЕ ТАКА беше с химията. Ах, тази химия как ме тормозеше до 8. клас. Бях изостанал. Не вярвах, че разбирам каквото и да е било. Почти се докосвах до оценка 5 за годината, но все още не разбирах нещата така, както ми се искаше. Тогава г-жа Дринова, много строг и сериозен учител, ми каза „Имаш огромен потенциал, защо не учиш системно?“. Все едно някой ми заби стрела в гърдите. Много неприятно се почувствах. В следващите часове постоянно си записвах, преписвах задачите, учих допълнително и ето го чудото – хванах логиката на задачите по неорганична химия. Нямаше нещо, което да ме затрудни в час. Г-жа Дринова всеки час успяваше да ме препита и провери по някакъв начин. Така направих серия от шестици. Чудо! Вече имах мечта, ще стана фармацевт! Защо ли!? За да не съм сърдит чичко с бяла престилка. Учителят ни се смени и от 9. до 11. клас бяхме с г-жа Троанска, фин човек и тих учител, но знаеше как да ни стимулира да учим. Задържах си нивото, но явявайки се на олимпиадите по химия знаех, че ми липсва широк поглед. През пролетта на 1997 г. започнах уроци при г-жа Сашка Маринова, преподаваше в друго училище. Моя приятелка ми я препоръча. Чудесен човек, отговорна, директна и в същото време с чувство за хумор. Носеше й се славата, че ако вижда, че не се справяш, спираше да работи с теб. 

ОСТАВАШЕ най-тежкото решение. Да се откажа от моята любов футбола. Играех централен защитник. Не знам колко добър съм бил, но играех титуляр, стараех се. Знаете какво се случи на 17 ноември 1993 г. и после в САЩ на лудото ни американско лято. Бях от поколението, на което футболните ни успехи даде много. Научи ни да мечтаем и вярваме в успеха, ако положиш необходимите усилия. През 1997 г. участвах и на една селекция за националния ни отбор. Разбира се, всички избрани бяха синове или племенници на някой важен човек. Благодарен съм на този национален камп, защото ме доближи до мечтата ми да стана фармацевт! Вече ми останаха само биологията и химията. Какво учене и какво постоянство. Благодарение на футбола се бях научил на самодисциплина. Това ми остана за цял живот. Година и половина подготовка минаха като миг. Единственото различно, с което се занимавах, беше да помагам на сестра си в отглеждането на племенника ми Андрей. Роди се на 2 юли 1997 г. Това бяха почивките ми – разходки с него, хранене, следобеден сън и бебешки игри. Понякога ходех и по дискотеки, но не ми беше страст. Животът си върви около теб, а аз мисля само за биология и химия. 

ДОЙДЕ есента и ето първата неприятна изненада. Правителството на Костов реши, че имаме достатъчно лекари и фармацевти и редуцира бройките. В София щяха да приемат едва 40 момчета. В Плевен за медицина само 8 момчета. Всички започнаха да ме отписват. Беше гаден период. Близките ми показваха, че трябва да се примиря, че няма как да стане с тази моя мечта. Сестра ми обаче знаеше колко много усилия влагам в това. Искаше да продължа. Някои съученици около мен се отказаха от идеята за кандидатстване с биология и химия. Преоформиха желаните направления. Аз обаче не се дадох. Устоях. Съгласих се само да имам резервен вариант за специалност „Екология и опазване на околната среда“ в Габрово с изпит по биология. Ролята на майка ми беше да ме накара да кандидатствам и в Плевен, за да имам повече шансове. Убеди ме. Познавах много добре МУ Плевен. Когато пътувахме за село, минавахме покрай сградата. Сестрата на Стефчо беше завършила там с пълно отличие преди няколко години. Имаше някаква странна аура в сградата. Привличаше ме. 

ЛЯТОТО на 1998 г. дойде много бързо. Минаха и балът и завършването ни. Племенникът стана на една година. Трябваше да се прави кръщене, а аз хич не бях за гледане. Ходещ призрак, който не беше общителен с никого. Леля ми Юлия ми каза: „Добре ако не стане, нищо лошо няма да се случи. Ще завършиш в Габрово и ще си инженер.“. Какъв ти инженер, си казвах аз. Фармацевт исках да ставам. Първият изпит беше по биология в МУ София. Голям стрес беше. Никога досега не бях изпитвал такъв. Толкова не обръщах внимание на средата около мен, че влизайки с трамвай 6 под НДК си помислих, че сме в метрото. Тогава тъкмо бяха започнали да го строят. Сестра ми беше с мен. Много се смяхме. Беше адска жега, сякаш и времето искаше да предаде допълнителни изпитания за всички нас. Цели две години подготовка, а само 4 часа, за да се докажеш. Колко малко бяха 4 часа. Паднаха се хубави въпроси. Справих се. Бях доволен. Усещах успеха, но не смеех да си го помислям. Последва изпитът по биология във МУ Плевен. Бях много спокоен. Вече знаех какво ме чака. Представете си, бях в най-голямата зала 5. Там се теглиха въпросите. Малко се стресирах, когато почти ме изтеглиха. Отдъхнах си. Познавах част от преподавателите от кандидатстудентския курс. Това също ме успокояваше. Паднаха се страхотни теми. Бях в силата си. Излязох от залата, а отвън ме чакаше служител на МУ и ми взе интервю за институтският вестник (след време щяхме да станем много близки, казваше се Орлин Хинков, Бог да го прости, почина много млад). Нямаше време за почивка. Трябваше да тръгвам за София за изпита по химия. Отново жега, отново напрежение и стрес. Паднаха се добри въпроси. Тестът беше лесен. Справих се. Трябваше да пътувам и за Габрово. Предстоеше ми да се справя с изпита там. Залата беше голяма. Оказахме се 40-50 кандидати за 30 места. Лесни въпроси ни се паднаха. След 10 часа залата се изпразни и останахме малко хора. Бях убеден в успеха за ТУ Габрово. По втория въпрос си позволих да пиша по-малко. Пътувахме вече за село. Предстоеше последният изпит по химия в Плевен. Баба като ме видя, се притесни много. Изглеждах изморен. И да си призная, чувствах се така. 

ТОЗИ маратон беше много тежък. Опитах се да отдъхна на село и да не мисля за нищо. На сутринта станахме рано. Пътят от Бяла вода до Плевен беше около час. Имах проблем. Главата ми беше уморена, коремът ми ме болеше. Не бях добре. Трябваше да се справя. Две години не трябваше да отидат на вятъра. Влязох в залата. Пиех постоянно вода. Започнаха да теглят кандидатстудентските номера и чудо. Директно мен - 682 номер. Призля ми още повече. Изтеглих въпрос за Алкини. Половината зала аплодираше, а другата част ме освирка. Друго момиче изтегли втория въпрос. Започнахме да пишем. Едва ми вървеше писането. Борех се с умората и стреса от последните две седмици. Не бях доволен. В главата ми беше каша. Имаше неща, които не успях да напиша. Беше ме яд. Провалих се. Слизах по стълбите бавно и гледах да не се строполя. Майка ме прегърна и разбра за болката и истинското ми разочарование. На следващия ден по обед телефона вкъщи иззвъня. Беше кака Хриса, която ми проверяваше всичко в София. О, чудо, имах много добра оценка по биология. Усмихнах се, сякаш отново повярвах в мечтата си. Бях много горд от себе си. След два дни звъннах до Плевен, за да проверя резултата по биология. Боже господи, имах почти пълна шестица. Едва се сдържах да не хвърля слушалката на телефона. Помолих жената отсреща да ми повтори оценката. Не можех да повярвам. Бях най-щастливото дете на света. Две години мъчения за този резултат. Заслужаваше си! 

СЛЕД ДНИ излезе и оценката по биология в ТУ Габрово. Имах отличен 5,50. Не ми направи впечатление. Екологията ми беше в кърпа вързана. Оставаше да разбера оценките по химия в София и Плевен. Дипломата ми беше почти пълно 6 и трябваше да се допълни балът ми. Кака Хриса от София се обади на домашния телефон. Имах много добра оценка. Бях доволен. Не знаех дали ще ми стигне, за да вляза, но нямаше от какво да се срамувам. Това бяха чудесни оценки. След ден беше засякла и бала ми. Бях някъде между 50-60-о място от момчетата. Това е добре. Имаше някакъв шанс. Първото ми желание беше фармация, а повече избираха медицина и дентална медицина. Дано това ми помогне. Трябваше да се обадя и до Плевен. Не исках. Беше ме страх. Знаех какво се случи и че няма да съм доволен от чутото. Все пак се обадих. Имах 4,27. Голям резил. Предадох всички, а най-вече себе си. Не смеех да е обадя на г-жа Маринова. Беше ме срам. На следващия ден щеше да излезе класирането в Плевен. Татко видя болката ми. Предложи да отидем. Така и направихме. Прегледах големия списък. Бях точно 17-и. Ни повече, ни по-малко. Край, нямаше какво да очаквам. Едва 8 момчета бяха приети. Трябваше ми чудо. Връщайки се от Плевен, си мислех как се провалих с химията в Плевен. Толкова труд отиде на вятъра. Да изкарам само 4. Не можех да повярвам, но в същото време знаех какво се случи и колко бях изморен в деня на изпита. Прибирайки се, мама ми каза, че съм приет в Габрово. Не ми беше важно. Беше началото на август. Минаха два дни и отидохме до Габрово да се запиша. Започвах да приемам действителността. Какво толкова, за първи път се провалях, но пък беше звучно. Примирих се, че няма да успея. Все пак опитах. 

ТАКА дойде 15 август 1998 г. – празникът на Троянската света обител, Голяма Богородица. Свещен празник! Отидох с приятели, както всяка година. Вече не мислех за неуспеха си. От спорта се бях научил бързо да забравям загубата. Обаче съдбата беше решила да ми го припомни. Срещнах доц. Емил Рачин от МУ Плевен (Бог да го прости! Много вярваше в мен! Голяма личност беше!). Бе със съпругата си Ветка Рачина. Усмихнаха ми се, както винаги, познаха ме. Естествено се поинтересуваха какво се е случило с мен. Обясних надве-натри. Каза ми: „И какво, химията те провали?“ „Да", отвърнах аз. „Знаеш ли, само света Богородица знае дали ще влезеш. Понякога стават и чудеса!“, каза ми той. Иконата излезе от манастира. Розите, които хвърляха около нас, ни засипаха. Пипнах иконата, но този път си пожелах чудото. Не исках здраве, а чудо за моята мечта. Думите на доц. Рачин още звучаха в мен. Беше събота. Отидохме на дискотека. Бързо танците и срещата със съученици ме разведриха. Въпреки че на всеки трябваше да обяснявам как съм записал в Габрово специалност екология. Следващите дни не правех нищо. Не проверявах никакви класирания. 

ТАКА дойде вторник – 18 август 1998 г., и поредната разходка с Анди и Галя. Вече се връщахме в квартала. Бях пред блока, когато чух звъненето на телефона. Сякаш идваше от вкъщи. Затичах се. Отключих вратата и влязох. Вдигнах телефона и отсреща чух имената си, гласът ми беше познат – Дарина Кънчева от МУ Плевен. „Честито, приети сте в специалност медицина във МУ Плевен! Следващите два дни можете да се запишете при нас!“, каза тя. Не знаех как да реагирам. Бурната емоция ме разлюля, както никога досега. Не знаех какво изобщо трябва да попитам г-жа Кънчева. Просто благодарих, затворих телефона и започнах да викам от щастие. Трудно се описва емоцията на успеха, на сбъдването на мечтата, на това да се докажеш на себе си и на света. Успях! 

СЕСТРА МИ ме беше чула, защото в бързането съм забравил да затворя входната врата. Тя беше толкова усмихната. Прегърнахме се и тръгнаха сълзите от вълнение и върховно щастие. Чувствах се толкова лек и окрилен. Трябваше да кажа на мама и тате. Отидох лично до тяхната работа. Бяхме толкова радостни. Чудото се беше случило. На следващия ден се случи и поредното чудо. Кака Хриса се обади, че съм приет и фармация. Вече бях объркан какво трябва да направя. Имахме 24 часа, за да се отпиша от Габрово и да се запиша в София или Плевен. Татко ми повтаряше, че аз решавам, колата е заредена и тръгваме където искам аз. Толкова важно решение, а имах само няколко  часа. Реших да чуя моите учители. Спомням си коментара за моята ситуация на г-жа Троанска. Каза ми: „Добри, не си те представям да си магазинер с висше образование и да продаваш лекарства“. Всичко ми се обърна. Една двегодишна мечта беше факт, а тези й думи така ме разколебаха. Стъписах се. Как ще се откажа точно сега?! Чух се и със Стефчо. Сестра му ме посъветва да отивам за Плевен. Все пак бях усмихнато и ведро момче, нямаше да допусна да ставам „сърдит чичко с бяла престилка“. Отписах се от Габрово и отидохме в Плевен. Оказа се, че на 1-во класиране не се беше записало нито едно прието момче. И така аз влязох на трето класиране. Това бе голямото чудо на моята 1998-а. 

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на всички! Нека св. Богородица ни закриля и бди над нас!

0 коментара

ФК „Чавдар“ тръгва напред, начело е Мартин Кушев

* „Нашата цел №1 е възстановяване на реномето на ФК „Чавдар“, защото всички знаем, че „Чавдар“ е лицето на футбола в Троян и не само на футбола, на спорта изобщо. Всички ние сме преминали през този клуб и имаме морални задължения към него да не позволим клубът просто да изчезне, затова сме се събрали толкова хора“, се чу във встъпителната реч на новия председател
Цар Футбол
Мартин Кушев е новият председател на ФК „Чавдар“ (Троян), 7 август 2025 г.
РЕСТАРТ на троянския ФК „Чавдар“ и възраждане на името и футболната му слава. Това е голямата задача, която си поставя новият ръководен екип на клуба начело с Мартин Кушев, именития футболист от близкото минало, започнал футболния си път в родния град и неговия „Чавдар“. Амбициозната цел бе обявена на провелото се на 7 август отчетно-изборно събрание на клуба, което напълни с футболни хора и фенове голямата зала на Община Троян и избра новото ръководство. 

АТМОСФЕРАТА на събранието бе някак по-тържествена и приповдигната от обичайното за такова събитие – заради надеждата, че футболният ни клуб и изобщо троянският футбол, които от години са на ръба на оцеляването и за успехите им се говори само в минало време, имат шанс, че проблясва светлина в троянския футболен тунел, и заради милата церемония по връчването на отличия (плакети за почетно членство) на заслужили ветерани на клуба, повечето от които бяха в залата. Но умерено оптимистична, защото на всички е ясно, че рестартът няма да е лесна работа, подобни опити вече са се правили без да имат успех (например през 2012 г., когато бившият футболист на „Чавдар“ и голям футболен ентусиаст Мирослав Тодоров се опита да вдигне клуба на крака, но не се получи, виж „Мирослав Тодоров: Мисля, че ще се получи“ в бр. 23 на Т21 от 2012 г. – бел. ред.); а и неизвестните не са малко, например около финансирането, знае се, че футбол днес се прави с пари и досегашната формула – да се разчита основно на неголямата общинска субсидия, не е решение.

СДАВАНЕТО на властта във ФК „Чавдар“ (Троян) мина съвсем гладко. Досегашният председател на Управителния съвет Димитър Колев, който бе начело над десет години, обяви оттеглянето си. „Предварително заявявам, че искам да се оттегля като председател на ФК „Чавдар“ (Троян). По стечение на обстоятелствата през сезон 2012/2013 г. поех председателството и, според мен, може би вече се изчерпах и е моментът да тегля чертата“, заяви в началото на събранието г-н Колев. А Мартин Кушев и неговият екип  – общо седем човека, като според устава вписани в новия УС бяха само петима (Герман Гачевски, Румен Джабарски, адв. Марин Ичев, Николай Младенов, Мартин Кушев), другите двама (Николай Стойчев-Капитана и Мариян Манджуков) ще бъдат добавени след приемането на промени в устава и увеличаване състава на УС (от 5 на 7 души) – бяха избрани с пълно единодушие.

Част от новото ръководство на ФК „Чавдар“
КАКВО се чу от трибуната на събранието. „Впечатлен съм, защото залата е пълна, това ми дава увереност, че което мислим да правим, ще се получи. Веднага искам да ви кажа коя е нашата цел №1 – възстановяване на реномето на ФК „Чавдар“, защото всички знаем, че „Чавдар“ е лицето на футбола в Троян и не само на футбола, на спорта изобщо. Всички ние сме преминали през този клуб и имаме морални задължения към него да не позволим клубът просто да изчезне, затова сме се събрали толкова хора. И ако се огледате и видите какви хора има тук, ще разберете колко сме сериозни“, бяха встъпителните думи на г-н Кушев. Който, вече в качеството си на председател на ФК „Чавдар“, добави: „Бих искал да благодаря на много хора, но ако започна да ги изреждам, няма да ни стигне времето. През годините имаше много опити за възстановяване на отбора. Но смятам, че може би тези опити бяха погрешни като визия. Затова сега започваме от основата, от децата, концентрираме се върху тях. И стъпка по стъпка ще вървим напред, но на този етап нямаме амбиции за мъжки отбор“.

СЪМИШЛЕНИКЪТ Николай Стойчев-Капитана, който от две години е треньор на женските формации на клуба и прави много, негово дело е и организирането на Купа „Александър Николов-Сашо“ в памет на незабравимия Бат Сашо, добави: „Радвам се да видя толкова хора в залата, добри мои приятели, съотборници и хора, от които съм се учил на футбол. Виждам и блясъка в очите на моите момичета. В тази зала има много хора, които са допринесли за футбола в Троян през годините и те заслужават нашите благодарности. Благодаря ви, приятели, че подкрепяте нашите идеи за възраждането на „Чавдар“ (Троян)“. „Сегашното събрание е не само да се избере ново ръководство. Идеята на Марти Кушев и Ники Стойчев е наистина да се даде възможност на нови хора да се ангажират с ръководството и да се даде тласък на този отбор“, добави адв. Ичев.   
   
ПО СЪОТВЕТНАТА точка от дневния ред досегашният председател на УС на ФК „Чавдар“ (Троян) г-н Колев даде отчет за финансовото състояние на клуба за изтеклия мандат 2022-2024 г. –  годишният бюджет е варирал между 21,2 хил. лв. и 29,7 хил. лв., а общо за трите години общинската субсидия е 61 хил. лв., от външни спонсори пък в касата са влезли 18,3 хил. лв. 

„Виждам блясъка в очите на моите момичета“
ВМЕСТО ПОСЛЕПИС. Случилото се безспорно бе наложително – футболният клуб с над 60-годишна история се нуждае от сериозна промяна, ако иска да оцелее. Новите лица в УС и новите членове на клуба (Сдружение ФК „Чавдар“) – хора от бизнеса, свързани с футбола/спорта, от които се очаква да помагат, са крачка в тази посока. Но, според нас, големият въпрос остава висящ – кой ще осигурява основната субсидия, защото, стана дума вече, днешният футбол е твърде скъпо удоволствие. Председателят Кушев намекна, че зад новия футболен проект стоят хора и фирми с възможности, не се чу обаче нищо конкретно, дано това не е поради липса, а от тактически съображения. Друго – наистина развитието на детско-юношеския футбол, приоритетът на новото ръководство на ФК „Чавдар“, е основното, клуб без собствена школа и собствени футболисти е дърво без корен. Но от друга страна представителният/мъжкият тим е ракетата носител на всеки футболен клуб, той носи голямата слава, пълни стадиона, привлича малчуганите във футболната школа, привлича и сериозните спонсори – така че само с детско-юношеските формации едва ли ще се получи, това не бива да се забравя. 

ОТ НАС – поздравления и успех!

Генадий Маринов
Снимки: „Троян Експрес“

0 коментара

Инж. Мария Пенкова: „Троянската луканка няма аналог никъде по света“

* „Когато започвахме, просто искахме да използваме местното знание, да направим нещо истинско и стойностно. Сега вече виждаме, че всичко това е имало смисъл. Защото традицията има смисъл, само ако има и бъдеще“ 
И ний сме дали нещо на света
Не всеки ден в официалните издания на Европейската комисия (ЕК, правителството на Европейския съюз) се появяват материали за Троян. Затова обширното представяне на една троянка, всъщност троянска снаха, но живееща вече над 20 години в Троян и добила „статута“ на натурализирана троянка – инж. Мария Пенкова, управителката на месопреработвателното предприятие „Родопа Троян“, прави впечатлени и „работи“ за троянския ни имидж и самочувствие. Към разказа за/на инж. Пенкова, публикуван в официалната фейсбук страница на Европейската комисия в България  (European Commission in Bulgaria), вниманието ни насочи нашата добра приятелка Рада Ганкова, която от много години живее в европейската столица Брюксел и работи като преводач за европейските институции. Всъщност то е и разказ за „Родопа Троян“ и звездния му продукт „Троянска луканка“, заслужил неотдавна европейски сертификат (виж „Брюксел призна троянската луканка“ в бр. 3 на Т21 от 25 януари 2025 г. – бел. ред.). Публикуваме с известни съкращения. Т21
КАЗВАМ СЕ Мария Пенкова, живея в град Троян и съм управител и инженер-технолог в „Родопа Троян“ ООД. Заедно със съпруга ми (инж. Петко Пенков – бел. ред.) се занимаваме с производството на висококачествени месни продукти и деликатеси, включително „Троянска луканка“, която е вписана в регистъра на ЕС за храните с традиционно специфичен характер (ХТСХ). Аз съм родом от Силистра. В града имаше голям месокомбинат и си представях, че ще започна работа там. Затова се записах да следвам в Пловдив за инженер-технолог. Още в началото на следването срещнах моя съпруг, който учеше същата специалност. Той е от Троян и затова решихме да се преместим тук. Докато учехме беше много трудно. Уцелихме кризата през 1996-97 г., а през 2001-ва, когато завършихме, нямаше работа. Повечето ни колеги работеха в цех за кори за баница.  

КОГАТО се установихме в Троян, започнах работа в стария месокомбинат „Родопа“. В началото се занимавахме с какво ли не. Истината е, че един инженер от хранително-вкусовата промишленост гладен няма как да остане. Започнахме с хранителни магазини, после се пробвахме с фирма за дограма и слънчеви колектори. В един момент наш приятел, който имаше шивашка фирма (инж. Марин Радевски – бел. ред.), реши, че трябва да разшири дейността си и да направи и друго направление на бизнеса си. Беше попитал съпруга ми: „Вие с Мария няма ли да работите това, което сте учили?“. Всъщност той ни подтикна да се върнем към професията си. И благодарение на неговата помощ, успяхме да го направим. 

АЗ СИ ПРЕДСТАВЯХ, че ще направим една малка транжорна, а то взе, че стана цял завод. Тръгнахме с една идея и с едни голи стени. Даже името на фирмата тогава беше съвсем различно. Докато ремонтирахме асансьорите, на единия беше останал стар етикет с надпис „Родопа Троян“. Съпругът ми ме погледна и ме попита: „Не искаш ли да прекръстим фирмата на „Родопа Троян“? Така и така сме в сградата на старото предприятие „Родопа“.“  И сега сме си на старото място – там, където е реката и където винаги са се произвеждали колбаси и луканка. Климатът е подходящ. За да правиш сурово-сушени продукти, първо трябва много хубаво месо, а в Балкана се отглеждат такива животни. После ти трябва и климат, който помага на месото да зрее и да се суши. Тук има течение от реката, микроорганизми, естествена плесен. Всичко благоприятства този занаят. 

КОГАТО се захванах да работя по заявлението за вписване на „Троянска луканка“ в регистъра на ЕС за храните с традиционно специфичен характер, намерих в музея (Музея на занаятите в Троян – бел. ред.) материали за рода Таслакови. Те са първите, които са започнали да я произвеждат. Бащата имал 10 деца и бил много инициативен. Още в началото на 19. век имал кръчма, правел ракия и пастърма. Пратил сина си да учи занаята в Унгария и той две години чиракувал в колбасарска фабрика срещу 200 жълтици. Условието било след това да купи машините от тях. Върнал се, монтирали ги с брат си Илия и създали малък, модерен за времето си цех. Правели пастърма, с която захранвали турската войска, защото била сурово-сушена и издръжлива – тя сама се суши по пътя. Наричали я „кемик“ – като камък, защото била много много добре изсушена и трайна. После започнали да правят и луканка, която опушвали. Тогава са можели да продават само в региона, но тази луканка била много различна. Повечето са свински или телешки, а тази – смесена, със свинско и телешко, и опушена. Заради качеството й им позволили да продават и в други области, с червен восъчен печат за високо качество. Тази традиция винаги е била тук – и преди, и след комунизма. Преди комунизма производството е било в рамките на града – в един малък цех в Таслашката махала. След това през 1951 г. вземат единия от синовете за технолог в новия голям завод. През 2000 г. този завод е оставен да пустее.  

НИЕ дълго търсихме подходящо помещение, с подходящи параметри и инфраструктура. И в един момент разбрахме, че тази част (от сградата) се продава.  Дойдохме, видяхме го и веднага усетихме, че това е нашето място. Купихме го без оборудване, без техника, без абсолютно нищо! Две години сами си правихме всичко.  Моят съпруг ден и нощ беше тук. Имаше моменти, в които си казвахме: „Ще стане ли? Няма ли да стане?“. Но ние сме упорити. Занимавали сме се с много неща и винаги сме тръгвали от нулата.  

ПРОЦЕСЪТ по регистрация за защита на „Троянската луканка“ започна със сертификата. Още отначало ние държахме на това да правим качествени продукти. Не евтини, защото не можем да се конкурираме с големите производители. Тръгнахме да търсим нашите традиционни троянски рецепти. Защото още от едно време тук са произвеждали сушени деликатеси. Сурови суджуци и луканки са се правили, където климатът е подходящ – в Карлово, Велинград, Садово, Троян. В Ловеч, понеже е по-топло, равнинно, там са правили шпекови салами. Така регионално е било разпределено производството.  

НАУЧИХ всичко това, докато търсех автентични рецепти, и тогава се появи тази възможност за защитени географски указания. Реших, че мога да опитам. Имах знанията. „Троянската луканка“ има специфична рецепта и ние я произвеждахме. Когато вече излезе регистрацията, получихме съобщение, че не можем да произвеждаме „Троянска луканка“ или „Луканка троянска“, защото тя вече е защитен ХТСХ продукт. Първо трябваше да минем одит, да получим удостоверение от Министерство на земеделието и чак тогава можехме пак да я произвеждаме. И аз реших, че ще го направим. Нашият завод отговаря на всички изисквания, имаме знанията, уменията и търпението и успяхме сами да си подготвим всичко. Рискувах и го направих. Най-интересно беше, че когато излезе решението на Европейската комисия за вписването на „Троянската луканка“ в регистъра на ХТСХ, започнаха да ни звънят отвсякъде – за интервюта, за информация или просто да си купят от нея. А аз им обяснявах, че ще минат 2-3 месеца, преди да започнем да я произвеждаме, защото първо трябва да минем одита. Това всъщност беше много добра реклама за нас. Който разбира какво означава тази абревиатура ХТСХ, знае, че това е качествен продукт, правен по стара технология, със спазване на всички рецептури и производствени условия. 

НАЙ-УНИКАЛНОТО качество на „Троянската луканка“ е, че е традиционна за България и няма аналог никъде по света. Характерното за нея е пушенето с дъбови и букови стърготини, използването на телешко и свинско месо. И само черен пипер, няма никакви други подправки. Няма кимион – докато в други луканки се слага. Ароматът и вкусът идват от самото зреене на месото, което се получава благодарение на микроорганизмите, които си ги има тук. Те така разграждат мазнините и белтъчините, че се получава този наситен аромат. Колкото по-бавно зрее, толкова по-богат вкус има. Без допълнителни подправки. Това е важно, защото ако искаш да направиш евтин продукт – слагаш всички възможни подправки, за да прикриеш недостатъците. А при нас няма какво да се крие. Горда съм, че възродихме „Троянската луканка“. Горда съм с истинския и автентичен вкус, защото след затварянето на стария завод тук се продаваха какви ли не „троянски луканки“, които нямаха нищо общо със старата рецептура. Сега с географската защита качествата на този продукт са признати в цяла Европа. 

КАТО се обърна назад, понякога се чудя как точно се наредиха нещата. Когато правехме дипломните си работи, един стар технолог от Троян ни помагаше, той ни даде неговите рецепти. Една от тях беше именно за „Троянската луканка“. Тогава дори не сме си и помисляли, че някой ден ще имаме свой завод и ще произвеждаме точно този продукт – признат и защитен от Европейския съюз. Когато започвахме, просто искахме да използваме местното знание, да направим нещо истинско и стойностно. Сега вече виждаме, че всичко това е имало смисъл. Защото традицията има смисъл, само ако има и бъдеще.  

9 август 2025 г.

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)
 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |