Кольо Станчевски... на 85

* „С него можеш да свериш часовника си както за литература, така и за политика, защото преценките му са точни и повече критични, отколкото угоднически“ * „Единствено „безмилостен“ е към рибата, която лови с ръце и е ненадминат майстор, нарекъл себе си Ръкаров“ * „Два пъти е носител на наградата на Ловеч за култура „Ловешки меч“

 

Кольо Станчевски

ЧРД!

Един земляк – Христо Борисов от с. Бели Осъм, живял и свързан с Ловеч, но си останал троянец по сърце и дух, автор на вече десетина документални книги, повечето посветени на Троян, познат добре и на читателите на Т21, пише за друг земляк, също ловешки троянец – Кольо Станчевски от с. Шипково, който днес, 4 септември, навършва 85. Земляк и приятел. И от същата „порода“ – човек на перото, дългогодишен журналист и име в гилдията, писател, редактор, изявен природолюбител, и шипковенин по сърце и дух. И от нас – здраве и наздраве до амина! Т21

КОГАТО стане дума за приятел, над всичкото отгоре и шипковенин, моята класация води един добре познат в Ловеч журналист и писател – Кольо Станчевски. Познанството ни датира от 1973-1974 г., когато той списваше младежката страница на в. „Заря на комунизма“  – „Младост“, и често идваше в окръжния комитет за материали. Започнахме да му възлагаме и редактирането на доклади и информации за висшестоящи органи. Ала истинското ни приятелство укрепна, когато станах директор на Окръжна дирекция „Културно-историческо наследство“.                   

СЕЛАТА, в които сме родени, ги дели баирът Веселина, на който в най-младежките ни години се провеждаха другарски срещи на младежите от четирите села – Бели Осъм, Шипково, Чифлик и Терзийско. Кольо се оказа изключително привързан към природата и полека-лека започна да ме печели за своето „бягство към природата“, било за гъби, било за риба или просто на разходка. Понякога го правехме в рамките на работното време. Но тъй като и двамата бяхме с ненормирано, си доработвахме и в почивните дни. Научи ме да моржувам в долината „Елдорадо“ (рекичката между селата Горно Павликени и Казачево). Там най-често ходехме за гъби или орехи, да побягаме или просто да се окъпем и попечем на слънцето. Тези ни забежки той наричаше „начин на живот при социализма“ и винаги допълваше: „Ама да знаеш, че ще ни излезе през носа, кога да е!“. Колко прав излезе след 1989-а, когато уж получихме свобода, дори и от работата си. Все по-рядко ни беше до веселие и  безгрижие, характерни за „несвободното предишно“! 

НИКОГА не сме ходили на дълги преходи в планината, обаче обичах да ходя с Кольо за боровинки край връх Васильов, като преспивахме в Шипково или Бели Осъм. Той ме учеше да вниквам в природата, но не назидателно, а с личното си поведение към всяка живинка и тревичка. Винаги гледаше да запази цяло стръкчето на боровинката или дивата малина, задължително реже пънчето на гъбата или стръковете на билката. Истински се възмущава от варварското отношение на човека към природата и нейните дарове. А с каква любов ще се отнесе и към най-мърлявото куче или коте, как ще му откъсне от бедната си закуска, не е възможно да се опише. Трябва да се види! Единствено „безмилостен“ е към рибата, която лови с ръце и е ненадминат майстор, нарекъл себе си Ръкаров. Невероятно удоволствие е с него да си на такъв излет в „неговия“ район на Осъма, за който се шегува, че има нотариален акт по притежание – ползва го повече от 40 години! 

ЩЕДЪР. С когото и да е отишъл за гъби, риба, орехи, череши или други плодове от реколтата на природата, винаги дели на две или три части, като се започва от най-едрите. А от неговия дял ще занесе на още двама-трима приятели и близки. Не знам друг човек, който да познава всяка долчинка, баирчинка, вир или природна забележителност в района на Ловеч, поне в диаметър 20 километра. Шегува се, че всичко е картографирал в главата си. Спомням си, след моржуване на 30 декември, на брега на речния вир разравя затоплената от слънцето земя и берем печурки, които само той знае. Ами майските гъби – безпогрешно те води на точното място и после пояснява белезите й и, ако имаш очи да гледаш и памет да запомниш и случайно отидеш там без него, няма да ти се сърди. Често казва, че и двете му ръце са заврени не знам къде си, ала никога няма да откаже помощ. Идвал е с мен в Бели Осъм да берем ябълки и сливи, катери се като маймунка по дърветата и бере, както казват по нашия край, „до шушка“. Щях да пропусна още една страст – към орехите, които в нашата златна долина „Елдорадо“ след идването на демокрацията получиха пълна свобода да бъдат прибирани от грижовни и внимателни към дърветата природолюбители като него, т. е. останаха без стопани, ала и да бъдат и безмилостно изсичани от новите варвари, търсещи лесно и бързо забогатяване. Както Кольо се изразява: „Орехите, във вид на трупи, първи, преди нас, станаха европейци“. 

ОБИЧА компанията и бързо става неин център с хубавите истории, които разказва, с непресъхващия извор на духовитости и нови вицове. В последните години много се рови из интернет и ни „подава“ информация за всичко и от всякъде. А каква „коктейлна култура“ притежава установих през новия век, в доста гладните за мнозина години. Такива бяха и за мен, и за него, защото 5 години трябваше да издържат с Ванчето двете си прекрасни дъщери с една учителска заплата, една пенсийка и неговата „охранителна“ минимална заплата в ловешко основно училище. Но българинът и Кольо знаят две и двеста. Напоследък нали станаха модерни коктейлите. Зададе се някаква изложба на художниците и Узунът (Валентин Узунов, председател на групата на СБХ в Ловеч) ще уреди някаква почерпка. Някаква банка открива офис, чества годишнина, вестник или  негов издател иска да покаже, че все още ги има – ето ти някакво скромно коктейлче. Представя се някакъв новоизлюпен автор, като мен, знае се, че трябва да почерпи, макар и скромно. И в такъв случай си проличава „коктейлната култура“, която на мен направо ми липсва. Ако т. нар. „шведска маса“ е отрупана и ти не искаш да изглеждаш някак си тъпо..., може и да се добереш до нещо. Ала ако е една скромна, бедничка масичка, направо си стоиш настрани и гордо преглъщаш. Та според масата и тактиката! При богатата маса Кольо не бърза, чака народът да се „пообзаведе“, през което време ни донася няколко чаши с напитки, после спокойно зарежда две чинии с множко от всичко, за да не ходи втори път. При бедна маса – първо една чинийка с мезенце, напитките винаги стигат, че и хартисват. На 70-годишния си юбилей той показа на всички как с малко пари се прави богат коктейл, така че да „хартише“. Изобщо е отличен учител и по „коктейлна култура“ за новобранци като мен, страдащи от странната болест срам, гордост и предразсъдъци. Разсъждава Кольо така – „щом е сложено на масата, то е за ядене“. И е прав.
  
С НЕГО можеш да свериш часовника си както за литература, така и за политика, защото преценките му са точни и повече критични, отколкото угоднически. И като венец на всичко, което носи като душевност, през последните десетина-петнадесет години се родиха чудесните му книги, замислени и събирани още от студентството. Невероятен хумор, народопсихология и съвършен език! Повече не бих могъл да кажа. Освен това, че се гордея с приятелството си с такъв „екземпляр“ на човешкия род! Естествено и да му бъда благодарен и за това, което писах и издадох, защото е главният виновник да се пробвам и аз на попрището на пишещите братя. За времето от 2001-а до 2020 г. написа и издаде книгите: „Чеши език“, „Автостоп“, „Шипково векува“, „Насаме“, „Бивалици“, „До Атланта и напред“, „Още бивалици“, „To Atlanta And Forward“ и „Довях повей от младостта“. Два пъти е носител на наградата на Ловеч за култура „Ловешки меч“!
 
КАТО КАЗАХ пишещите братя, мисля, че са доста онези, на „които е вързал пръста“ и чиито книги нямаше да са това, което са, без редакторската намеса на Кольо Станчевски. Тези му умения и постижения бяха оценени по достойнство, вследствие на което от десетилетия е член на СБЖ (Съюз на българските журналисти) и СБП (Съюз на българските писатели 1913). И той, като безброй качествени хора, беше изхвърлен извън борда на „новото време“, обаче не се предаде, не започна да хленчи и не се присламчи към копанята, която предлагаха новоизпечени „политици“! Отиде в социално-педагогическия интернат „Христо Смирненски“ в с. Абланица, където малцина успяваха да работят с така наречените „трудни деца“, работи след това и като охранител в интерната, почти до 70-годишния си юбилей и... не се прекърши! 

ГОРДЕЯ СЕ с такъв приятел и го смятам за нещо повече! Честит юбилей на 4 септември 2025 г., Приятелю! На многая лета!

 

Христо Борисов
Снимки: Милко Недялков, Ловеч

Начало

Tweet