Дълбок поклон за Атанаска Ненковска

На 25 февруари 2024 г. се навършва 1 ГОДИНА от кончината на АТАНАСКА НЕНКОВСКА

In memoriam

Жената с незабравимата усмивка и най-голямото сърце. Създателката и ръководителката цели две десетилетия на троянската вокална студия „Усмивка“, превърнала я в една от културните емблеми на града ни. Ентусиазираната, възторжената, нежалещата се. Обичащата да обича – обичаше всички (ни), влюбена бе в музиката, сцената, талантливите деца на Троян. Мъжкото момиче, което не се предаваше никога. Неповторимата. Незабравимата!

Т21

Бел. ред. По-долу в памет на Атанаска и по желание на съпруга й Георги Ненковски (Дон Чичи) публикуваме един негов тъжен и красив текст, писан преди време.

В полумрака на жестокия спомен

„Кое е по-голямо престъпление – да обереш банка или да притежаваш банка?“

Бертолд Брехт

Георги Ненковски

Троянски градски народен съвет – Изпълком
Относно: Текущи въпроси
Протокол № 4
Гр. Троян, 24.01.1962 г.

Решение № 10
На основание чл. 55 от ЗПИНМ да се отчужди парцел XVIII в кв. 140 по регулационния план на гр. Троян за групово кооперативно жилищно строителство… и т. н., и т. н.

Председател …
Секретар…
Вярно, при Троянски народен съвет

Нарочно не цитирам целия протокол, както и имената на длъжностните лица. Изобщо съм далеко от всякаква мисъл за заяждане, бичуване със задна дата и прочие. Зная какви ще бъдат стандартните отговори: „Такова беше времето“, „Такива бяха законите“ и т. н. Всичко това е ясно.

С ваше позволение ще ви разкажа историята, която винаги уж се спотайва в полумрака на жестокия спомен. Да, ама не!

Много скоро след въпросното решение относно „текущи въпроси“ щатните чиновници пристъпват към изпълнение. Отчуждават имотите, обезщетяват ги по тогавашните цени, събарят домовете… Събарят ги, но едно момиче на двадесет години влиза в „окото на бурята“.

Както често се случва при погребение на близък човек (събарянето на дом е точно такова събитие), родителите забравят в суматохата да съобщят на дъщеря си (студентка), че домът го няма вече. Всичко това става няколко дни преди края на семестъра, след което има малка ваканция. Идва си момичето, слиза от автобуса, върви към родната улица, към бащината къща, а там вижда само един озъбен трап и… припада. Психологическият шок е толкова голям, че момичето лежи известно време в болницата, прекъсва следването си и се лекува няколко месеца в санаториум в околностите на София.

Вече половин век по-късно съдът й реституира част от бащиния двор. И отново зад ъгъла се подава озъбената мутра на „текущите въпроси“. Хора, които никога не са страдали, не знаят какво е юношеска травма пред прага на изчезналия дом – опонират, иронизират, атакуват, лъжесвидетелстват… Играят ролята на копчето, към което трябва да се пришие балтонът…

А солидната дама, бившето момиче, с което сме заедно в окопите почти половин век, емоционално се сражава срещу чалгаджийската подкупна сган. И в кулоарите на съдилищата вече десетина години само й прошепва: „Дедите им ограбиха босоногото ми детство, бащите им съсипаха златната ми младост, а внуците им (т. е. – те) искат да унизят беловласата ми старост“. И добавяше: „Няма да се дам, и сега виждам разпилените ми юношески мечти в калта, макар че е минал половин век. За мен темата на процеса не е от материално естество“.

Пак й казвам:
– Тези дела с тези хора са на живот и смърт.
– Не, те за мен са много повече.

И винаги завършва с куплет от стихотворение на Дамян Дамянов:

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
сам направи си стълба и… излез!

2009 г.

Георги Ненковски, от „Лаго Маджоре в сняг“, есеистика

Начало

Още по темата:

• Отиде си една голяма усмивка – Атанаска Ненковска

Tweet