Спомени за Митака (2)

* „Беше избрал Острец за свой пристан след дълго умуване кое е най-разкошното кътче с изглед към Балкана. „Най-голямото богатство в съвременния свят е да пиеш бистра студена вода и да дишаш чист въздух“, бе една от неговите мантри“

Христи Стоилчева-Уилбър

Личности

Авторката Христи Стоилчева-Уилбър е родена в Плевен, 1971 г. Завършва Художествената гимназия в София и Националната художествена академия (специалност „Изкуствознание“, 1998 г.). Три години по-късно получава зелена карта и заминава за САЩ, пет години живее в Ню Йорк, а през 2006 г. се премества във Финикс, Аризона. Занимава се професионално с живопис и преподавателска дейност. Приятел и  почитател на влюбения в Балкана и пуснал корени в Острец (Априлци) планинар, чаровник и художник  Димитър Цветков-Митака (1927-2016). Разказът на г-жа Уилбър е своеобразно продължение на споделените в миналия брой спомени за Митака на доц. д-р Дора Константинова. Т21

Митака, 2000 г.

МИТАКА беше чешит. Той не се съобразяваше с никакви правила във време, когато това не беше никак лесно, и не се интересуваше какво ще кажат хората. Това му даде свободата да бъде една уникална личност, привличаща със своята нестандартност на мислене и начин на живот.

Планински спасител, вр. Ботев

МИТАКА обичаше планината. Роден в Разград, но прекарал голяма част от живота си в планината, той имаше едно дълбоко благоговение и отдаденост към нея. Спомените непрекъснато го връщаха към времето в Спасителната служба, на хижа „Васил Левски“ и на връх Ботев. Той обичаше и рисуваше всички български планини, но Балкана имаше особено място в сърцето му. Като художник красотата на планинските върхове беше голямото му вдъхновение. В стилистично отношение работите му се развиваха от чист реализъм в началните години до все по-монументални по-късно. Колко много хора се радват в домовете си на неговите вариации на Мара Гидик или старата къща на дядо Тихо в махала Барболите (Острец) със светещите прозорчета. Шпаклите бяха използвани в ателието повече от четките и макар Митака шеговито да казваше, че причина за това е неговият мързел и нежелание да мие четки, мисля, че истинската причина бе желанието му да експериментира нови техники и да върви към нови обобщени форми.

Със своя картина пред незавършеното още ателие, 70-те години

МИТАКА се беше „сраснал“ с къщата си. Вероятно защото бе зодия Рак. Разказваше с истинско умиление как я е построил с много трудности и лишения. Как е майсторил всеки детайл. Не случайно едно момиченце, живеещо в Америка, я наричаше „ръчно направена къща“. Митака беше избрал Острец за свой пристан след дълго умуване кое е най-разкошното кътче с изглед към Балкана. „Най-голямото богатство в съвременния свят е да пиеш бистра студена вода и да дишаш чист въздух“, бе една от неговите мантри.

МИТАКА живееше отшелнически живот, но в същото време посрещането на гости му се бе превърнало във втора природа. Той обичаше да го посещават познати и непознати, но бързо отсяваше „зърното от плявата“, защото бяха почнали да го смятат едва ли не за местна атракция. С онези, които преценяваше че заслужават, той общуваше непосредствено, разказваше им низове от стари истории, спомени и мъдрости. Много хора отиваха с кафето си, защото при него пиенето на кафе беше важен ритуал. Кафето на Митака беше силно, с дебел каймак и ухаеше божествено. Тайната беше струйка бистра вода след като кафето в голямото медно джезве бъде доведено до кипване поне три пъти. „Каймакът трябва да удържи дама с високи токчета“, шеговито казваше той. Многобройните гости не бяха привлечени просто от начина му на живот. Влечеше ги преди всичко невероятният му интелект. Той четеше непрекъснато, цитираше огромни пасажи от Ботев, Смирненски, Далчев, Йовков, Яворов, Димчо Дебелянов. Имаше завидна памет и изключителна способност да анализира информация. Ако имаше някакво притежание, към което истински беше привързан, това бяха книгите. Митака не просто четеше, той работеше върху тях, подчертаваше, пишеше бележки и дори понякога  „спореше“ с автора в полетата като даваше препратки към други източници.

„Къщата на дядо Тихо в мах. Барболите“, худ. Митака

ПИШЕЙКИ за Митака, не мога да не спомена любовта му към животните. Той винаги събираше в двора си котки и кучета, за които се грижеше и истински обичаше. „Ако има за мен къшей хляб, ще има и за тях“, казваше често. С умилението, с което разказваше истории за планината, така разказваше истории и „джумбюши“ за животните. Очите му леко се насълзяваха при спомена за кучето му Диана, спасило живота му в планината, като го е предупредило за лавина.

Митака като млад

ОСТАВИХ най-важното за накрая. Разчепквайки многобройните спомени за тази забележителна личност, едно нещо остава в мен, невротизирания съвременен човек, особено поучително: въпреки нелекия си живот Митака беше непоправим оптимист. Той никога не беше в лошо настроение и в неговия речник съчетанието „притеснявам се“ не присъстваше. Той приемаше живота такъв, какъвто дойдеше и остана непоправим мечтател до края на дните си.

ПОЧИВАЙ в мир, Митако! Ти остави незабравими спомени у толкова много хора, а животът ти бе истински живян! Роден бе на 14 юли (1927 г.) и сега щеше да навърши 93. Поклон!

м. юни 2020 г., Финикс, САЩ

Христи Стоилчева-Уилбър

Начало

Още по темата:

• Спомени за Митака (1)

Tweet