Както се казва, коментарът е излишен

* „До нашия Парламент нищо не подсказваше за споменатата 30-годишнина; но в София на няколкостотин метра от българския Парламент продължава да извисява ръст паметникът на окупационната Съветска армия?!“

10 ноември

„Моменти на раздвижване“ пред австрийския Парламент, Виена, м. август 2019 г.

ДНЕС е 10 ноември, култовата и забулена в мъгла българска дата, на която преди 30 години (1989 г.) започнахме да рушим комунизма, поне така си мислехме и още ни се ще да е така; но по-скоро започна нещо друго, преформянето на комунизма, на червената партийна диктатура от съветски тип и тоталната доминация на властта над хората в един безкраен нашенски посткомунизъм, една нова партизанщина и доминация на властта от по-приемлив, но също тъй далечен на демократичните стандарти тип, кръстен „преход към демокрацията“, от който няма отръвка и до днес. (Преди много години, в разгара на комунизма, прочутият немски писател Ерих Мария Ремарк за кратко бил в България, на път за другаде, и някой си позволил да го попита какво мисли за „преходния период“, при комунизма постоянно бяхме в някакви преходни периоди и се визирал конкретният ни тогавашен преходен период; отговорът на Ремарк бил „Всички периоди са преходни, вечен е само преходният период“, големият немец също визирал конкретният ни преходен период и ни казал в очите, че преходният ни период не е никакъв преходен период – бел. моя.) Днес е 10 ноември, а вчера бе 9 ноември – датата, на която също преди 30 години (1989 г.) официално бе обявен краят на Берлинска стена, зловещия лагеристки символ на комунизма, преградата му/ни от нормалния свят, яркото доказателство за несъстоятелността му (подобни стени имаше в целия комунистически лагер и ни пазеха да не бягаме от него, но кой бяга от доброто?! – бел. моя).

ПРЕЗ ЛЯТОТО бях за малко във Виена, с жена ми, при дъщеря ни, която учи психология във Виенския университет. Доста неща ме впечатлиха/изненадаха/респектираха в австрийската столица и ги надрасках в серия шеговито-сериозни фейсбучни „Виенски бележки“. И в една от споменатите си т. нар. „Виенски бележки“, озаглавил я бях „За властта и хората или големият купон пред Ратхауз (Кметството)“, се опитвах да си обясня безспорния успех на това общество, като намирах отговора в това, че властта и хората там си съжителстват в невероятна близост, и не властта, а хората са по-важните/главните. В тази връзка споделих за нещо, по моему изключително важно, което го имаше пред австрийския Парламент във Виена, но го нямаше и го няма пред българския Парламент в София. И тъй като днес е 10 ноември, а вчера бе 9 ноември, ще го кажа отново, цитирам:

„МАЛКО по-различно (отколкото пред Ратхауза, където се вихреше страхотен купон, денонощен, сцени, музика, кино на огромен екран, монтиран на централния вход на кметската сграда, сергии, народ, шарения, много, много бира, стотици маси, столове, пейки, истинско тържество/пиршество на хората – бел. моя.) бе пред гигантския австрийски Парламент – една наистина стряскаща с мащабите и помпозността си сграда. Явно градена (и) с тази цел – да демонстрира силата, необикновеността и превъзходството на властта (над народа). Но и тази прекалена дори за виенските мерки сграда някак си е приобщена (не само защото, от доста време, е опакована заради течащия ремонт и реставрация), не те плаши, а само изненадва, наоколо ги няма нашенските будки с охранители, наспрелите черни мерцедеси с гледащи отвисоко шофьори, защото са файтонджии на гледащите още по-отвисоко беге началници от всякакъв калибър (не говоря само за родния Парламент, който е хубава, приятна и с вековна история сграда, макар че сложена до виенската си посестрима изглежда като помещение за прислугата в задния двор, нищо че в нея са се натъпкали 240 депутати, докато австрийските са само 183 – бел. моя). И тази основна виенска и австрийска властова сграда е „усвоена“ от хората, и тя е в „плен“ на всенародния виенски купон, доказателство за тържеството на демоса.

Българското табло от „Моменти на раздвижване“

И ОЩЕ МАЛКО за виенския Парламент. Сега споменатите 183-ма австрийски депутати са настанени в две временни сгради, съвсем скромни, опаковани с едни зелени мрежи, на които на десетки езици бе изписана думата „демокрация“. Но мен най-много ме впечатли временната документална изложба отпред, озаглавена „Моменти на раздвижване“ – двадесетина 3-метрови пана, всяко свързано с отделна държава, включително и България, на които бяха представени моменти от прехода след падането на Берлинската стена, по случай 30-годишнината от това най-важно събитие в най-новата европейска история. Изложбата, специално погледнах, бе организирана по инициатива и от австрийския Парламент; още един факт, подсказващ, че властта там е по-близо до хората от властта тук (у нас). До нашия Парламент – погледнах, като се прибрахме – нищо не подсказваше за споменатата 30-годишнина, която е двойно по-съдбовна и важна за българите, отколкото за австрийците; но в София на няколкостотин метра от българския Парламент продължава да извисява ръст паметникът на окупационната Съветска армия?! Както се казва, коментарът е излишен.“

ВМЕСТО ПОСЛЕПИС. Накрая нещо по-лично. На 10 ноември си бях вкъщи, чух по радиото, след това у нас с бутилка дойде Петър Балевски (Пачо), внукът на големия и пръв троянски фабрикант Петър Балевски, на когото комунистите отнемат всичко (и фабриката, и бъдещето); Пачо бе голям пич, апартаментът му бе точно под нашия и бяхме добри приятели, Бог да го прости. Поляхме събитието, а ден-два по-късно с червена боя двамата собственоръчно изписахме на фасадата на блока „Долу комунизма!“, надписът постресна някои от комшиите, даже доста ги постресна, но нищо не казаха, стоя си до миналата година, когато санирахме. После бях на митингите, не съм пропускал. Опитах се и да помагам на промяната, по вестникарски – най-напред бе статията „За отместването“ в тогавашния (1989 г.) единствен троянски вестник, тя вдигна доста шум, после, в самото начало на 90-те, бе подкрепаджийският „Вестникът“, след това дойде и „Троян 21“. Сред първите (автентичните) троянски седесари имаше читави и чисти хора, например председателят Христо Мастиката, за когото и червените не си позволяваха да кажат лоша дума, много принципен, много честен, много твърд, с биография, той направи много, но може би трябваше да поеме отговорността докрай и да се кандидатира за кмет, щеше да спечели безпроблемно, също радикалдемократът Константин Фичев, седесарският кмет на Троян, и той безукорно честен и принципен, демократ от най-чиста проба, от именита фамилия, потърпевша от комунизма, но като че ли интелигентският му финес бе в лек дисонанс с онова грубиянско време. Троян тогава, в началото, бе вторият най-син град след Пловдив, неслучайно.

Генадий Маринов

Начало

Tweet