„I,m running for my future”*

* „Да победим рака на гърдата!”: Бягат бащи с колички и бебета, майки с пеленачета, дядковци с бастуни, баби и девойчета с кучета и още, и още... * От двете страни на трасето - оркестри, мажоретки, певци, шотландски гайди, фокусници и още какво ли не * 521-ви от
 8800 участници

Канадските репортажи на Стефан (2)

Стефан Генков

 „Канадските репортажи на Стефан” от миналата година намират своето естествено продължение. В „Канадските репортажи на Стефан (2)”. Авторът, нашият сътрудник и приятел Стефан Генков, който от години живее в родното с. Дебнево, Троянско, отново е „командирован” в братска Канада и по-конкретно в Калгари – на гости на щерка си Маргарита и внуците Алекс и Дани. Т21

С ДЖЕЙМС (Джеси), 12-годишен бял като сняг канадски хлапак, се запознахме на алеята за бягане в близкия парк, още при предишното ми пребиваване в Калгари. В първите дни на сегашния ми престой тук родителите му с радост ми го повериха и ето вече втори месец „въртим” по 5 км почти всеки ден. Аз и  майка му имахме сходни разбирания за ползата от ежедневното тичане. С бягането аз успях да захвърля бастуна, с който бях принуден да се придвижвам преди 15-на години, а на него му беше помогнало да излекува досадния асматичен бронхит.

Преди старта, на преден план - Стефан, участник и репортер

ТАКА ЧЕ не останах учуден, когато преди двадесетина дни мисис Милър – майката на Джеси, каза, че ни е записала за големия благотворителен маратон, посветен на каузата „Да победим рака на гърдата!”, и е внесла за двама ни по 40 долара за участие. С Джеси се въодушевихме много, още повече че вече бяхме доста тренирани и добре сработен екип, а два дни преди събитието имахме и екипи с рекламни розови надписи.

НЕДЕЛЯ, 6 октомври 2013 г. Ставам в 6:30 ч., въпреки че след фолклорния празник за който писах в предния си репортаж, си легнах в 1:30 ч. през нощта. Задължителната половинчасова утринна гимнастика и точно в 8:00 ч. мисис Милър ме взема с колата си. Двадесетина минути шофиране и наближаваме мястото на събитието. Че е близко познаваме по все по-бавно движещите се коли, мотори, велосипеди и стотици пешаци. Отдалеч се чува музика, хорска глъч, кучешки лай, по високоговорителите дикторът съобщава реда и графика за старта. Млади момичета с табели „Питай ме!” сноват наляво и надясно и дават всякаква информация. Тълпата е разнообразна, многолика, пъстроцветна и дори смущаващо ексцентрично облечена, а отвсякъде се белеят фланелките с надпис „I,m running for my future” („Тичам за моето бъдеще”) - девизът на благотворителния маратон. Готвят се да бягат бащи с колички и бебета, майки с пеленачета, дядковци с бастуни, баби и девойчета с кучета и още, и още... Имаме достатъчно време до началото, така че се щурам навсякъде, хващам любопитни моменти, а някои успявам и да снимам.

Пред химическите тоалетни

Сред участниците

ЕТО ВИЖДАМ дузина химически тоалетни, пред които с наближаването на старта опашките стават все по-големи, но редът е перфектен. Но не, някакъв индиец с многоетажна чалма се прави на ударен и се промъква напред. Чува се неодобрителен ропот сред чакащите реда си и когато тарикатът вече си мисли, че е прецакал баламите, две яки лелки му преграждат пътя и много авторитетно го слагат на края на опашката. Ръкопляскания! Но ставам свидетел на нова картинка. Запъхтян, зачервен и запотен 100-килограмов бабанко се домъква до опашката, а лицето му ясно подсказва на всички каква неотложна вътрешна нужда има човекът; и множеството с поклон и разбиране му дава ред, а той щастлив се скрива зад паравана. След минута само излиза радостно ухилен, щастлив и облекчен, а народът пак… ръкопляска!

НАПРЕДВАМЕ все по-бавно към мястото за старт, тълпата става многохилядна, но нашият отбор е само от двама и лесно си пробиваме път, дори спирам да снимам. В един момент някой ме потупва по рамото. Обръщам се. Непознати лица, но досами лицето ми нещо като жена, нещо като мъж - не мога да го оприлича точно, само едни игриви познати очички ми се пулят... „Какво се звериш, не можеш да ме познаеш, а? Това се иска, успял съм значи, щом и Гремпа Стивън не може да ме познае!”, ме залива със словесен поток старият приятел Джоджи Херингата. „Хайде, малкият, снимай, сега му е паднал случай на дядо ти Стефчо да се увековечи с Джоджи!”. И Джеси ни снима.

„НА КАКВО си заприличал бе, Джоджи, какви са тия цици, каква е тази розова поличка, под петсантиметровия грим и нежните мигли си непознаваем. А тия с теб какво ти се натискат, какви са?”, питам Херингата. „Друг път ще те открехна, специални са… лесбийки, фрашкани с пари.” В това време ни приканват да сме готови за старт. Разделяме се, а аз с надеждата да срещна и други сънародници се придвижвам още по-напред. Освен това се надявах да не ни забележи майката на Джеси, която е доста консервативна и освен че не дава синът й да се снима на публични места, не знам как ще реагира на случайната среща с Джоджи.

На старта

Снимка за спомен

ПРИДВИЖВАМЕ се трудно още няколко метра напред, получаваме от организаторите рекламни ранички, слагаме вода в тях и в 9:00 ч. се чува се  пронизителен сигнал и тълпата се понася. От начало едва пристъпваме, няма място къде да сложиш крака си, камо ли да тичаш, но постепенно масата се разрежда и ускоряваме темпото. Докато се източат предностоящите минават 2-3 минути, с такова закъснение стартираме, но това не е важно, няма официално класиране, целта е да се завърши дистанцията и за това тук са дошли, както бе отчетено накрая, 8800 души (т.е. 350 000 долара, събрани от един благотворителен крос в покрепа на борбата срещу рака на гърдата, никак не е зле; поздравления и от нас – бел. Т21)! Ние с малкия ми приятел обаче искаме достойно тичане и спазваме предварително начертаната тактика - отначало бавно с постепенно ускоряване към финала. Постепенно набираме темпо и почваме да изпреварваме доста участници, вярно - и покрай нас профучават отлично подготвени бегачи, но те са рядкост. От страни стотици зрители, близки, познати и непознати на участниците махат с ръце, флагчета и възторжено окуражават бягащите. Атракции от двете страни на трасето - оркестри, мажоретки, певци, шотландски гайди, фокусници и още какво ли не. На всеки километър се чува звънец, известяващ дистанцията и подкрепителни пунктове с минерална вода, шоколади, плодове...

ЗАДМИНАЛИ сме доста стартирали преди нас - предимно участници с кучета, с детски колички и неподготвени тийнейжъри и ускоряваме темпото. Напрягам слух да чуя българска реч, но, уви, не чувам. Продължителен звън известява, че остават 500 м до финала, чуват се музика и гласът на диктора. Непривично топуркане зад нас ме кара да се обърна и с учудване виждам как две бабки, видимо по-възрастни от мен, просто „нагъват” метрите с необичайно високо темпо. Опитвам да се „залепя” за тях, но те ме отвяват набързо, което ми сваля настроението, но пък показва неизчерпаемите възможности на човешката воля.

„Стената на помощта” - отгоре вляво е автографът на Стефан

ФИНАЛ -  Джеси и аз след него с вдигнати победоносно ръце. Под възторжените възгласи на посрещачите, светкавиците на десетки камери и фотоапарати (Калгарската телевизия предаваше на живо), часовникът показва времето 28 мин. и 20 сек., много по- добро от показваното на тренировки. То ни отрежда съответно 520 и 521 място в символичното класиране. Първият пристигнал на финала имаше време 17 мин. и 45 сек., а последните финишираха почти 15 минути след нас - каузата е да се завърши, няма обявяване на победител, няма награди, всичко е с благотворителна цел.

Подкрепа след финала

„Къде си, Тошка, да видиш папкане, ама лошо - няма пиене!”

СЛЕД ФИНАЛА - богати трапези със сандвичи, гевреци, вафли, камари с плодове, сокове, нектари, чай и кафе разбира се. И...опашки отново, въпреки че много от участниците в бягането се насочиха директно към колите и отпрашиха. Нареждаме се и отново попадам на Херингата, ама каква е картинка само: едната гърда, изглежда изпуснала въздуха някъде по трасето, виси до пъпа му, другата стърчи самотна, ивици пот са очертали пътища по дълбокия грим на лицето, сенките са почти затворили очите му, но той невъзмутимо повдига цицата, бърше размазания грим с едната ръка, а с другата тъпче ли тъпче в торбата. „Джоджи, какво правиш бе, човече, върви се оправи някъде, излагаш нацията?!”, критикувам го шеговито. „Кой те познава в тая навалица бе? Сега е келепирът, както е казал бай ни Ганю преди години, давай, че след малко почват да пребират и само индийците и други индианци ще се офайдосат. Пък и няма да ходя празен до колата!?”, изнесе ми поредната поучителна лекция Джоджи. Последвах примера му и аз понапълних моята торбица, а той повтори и потрети, но вече преоблечен и напарфюмиран… И наистина какво лошо, на никого не му правеше впечатление колко ще хапнеш, колко ще пийнеш и колко ще сложиш в торбата. Неволно си помислих за дебневенския клошар; „Къде си, Тошка, да видиш папкане, ама лошо - няма пиене!”. Постепенно огромният плац се опразва, работници прибират съоръженията, шатрите, техниката и когато след около час пребиваване в близкия МОЛ излизаме, не личи, че тук е имало над 15000 човека участници и публика.

РАЗПИСВАМЕ се с Джеси на „Стената на помощта” сред хилядите преди нас и си тръгваме.

* Тичам за моето бъдеще

25 октомври 2013 г., Калгари

Стефан Генков

Начало

Още по темата:

• До Чикаго и назад: За втори път на мач на "Биковете" (1)
• До Чикаго и назад: На фитнес в Чикаго (2)
  
• До Чикаго и назад: "И в чуждий край стана му тясно..." (3)
• До Чикаго и назад: „Абе, тия американци всичките българи ли са?!” (4)
• До Чикаго и назад: Езерото Мичиган (5)
• Баскетбол или ски - това е въпросът! (2012 г.)
• Надежда Василковска: "Иска ни се бъдещето ни да е в България"
• Да развяваш трибагреника и да дереш гърло: „Давайте, момчета!”
• Хокей на живо от Канада
• Йорданка Христова пя за българите в Калгари
• Българският Великден в Калгари
• Един уикенд в Зоопарка на Калгари
• Разходка в Банф - първия Национален парк на Канада 
• Отново в Калгари (2013 г.)
• Кога и в България ще стане така? 
• Първият Български фолклорен празник в Калгари

Tweet