Глава лук, две бучки качамак и двама стражари

* „Този мой дядо дал пет декара от най-хубавата си нива на кмета и ми сменили името – нарекли ме Марин”
In memoriam
Марин Дулев
ДЪЛБОК ПОКЛОН!

ОТИДЕ СИ Марин Дулев – поетът, ироникът, чешитът. Една от културните и забележителни личности в нашия край, от малцината такива. Една от гордостите на родното с. Дебнево, където живееше от години. Забавен, духовит, шарен човек. И от сой – син на краеведа, незабравимия Пейо Дулев-Пейдулини, Бог да го прости, и брат на национално известния разградски поет Дулинко Дулев.

НИЕ, ОТ Т21, имаме един грях към Марин Дулев. Няколко месеца преди тазгодишните парламентарни избори той дойде в редакцията ни, поводът – новата му (поредна) поетична книга „На абордаж (тъжни и смешни стихотворения)”, която имахме идея да представим. Говорихме много, смяхме се, слушахме (го) с интерес, стана дума и за… интернет, по точно за фейсбук, където г-н Дулев си бе направил лична страница и бе много активен и където бе първото явяване пред публика на новите му творби, включително и на „На абордаж”; сега се замисляме – като я четохме тогава, ни се стори, че стиховете звучат като на раздяла, прощално, авторът, болен отдавна, явно е предусещал края, но не бе сълзлив, нито отчаян, а тъжно-смешен или смешно тъжен (както го е обявил в заглавието), и борбен, непримирим, жив. По наше желание искахме заедно с книжката да представим и автора - поетът ни разказа (и) за себе си, чутото бе прелюбопитно, а пък после ни изпрати и свое автобиографично писъмце, което ще прочетете по-долу.

СЛЕД ТОВА актуалностите (политиката и предизборните агитации) изместиха трайното (материала за книжката на Марин Дулев), мина време и просто забравихме за поета. Признаваме си. За да научим тия дни, че си е отишъл от този свят (на 30 юли 2013), два месеца и половина преди да навърши 75. Почивай в мир, поете! Дълбок поклон!
Т21 

Уважаеми читатели и приятели,

Дебнево от птичи поглед
На разходка по дебневенските баири
РОДЕН СЪМ в с. Дебнево, Троянска община, в ония времена, когато на глава от населението се падаше глава лук, две бучки качамак и двама стражари. Правя обществено достояние това, за да не си оспорват рожденото ми място седем града, какъвто е случаят с уважаваните ми колеги Омир и Отец Паисий, а пък и без друго в Дебнево не ни искат… Като казах „стражари”, не искам да кажа, че днес те са повече, или по-малко. Просто времената са различни... Тогава се ширеше организирана престъпност (макар и под друго име), а сега не е така. Пък и вече сме свикнали, та 75 000 полицаи са напълно достатъчни.

ОЩЕ ОТ НАЧАЛОТО на живота съм малко объркан, но аз нямам абсолютно никаква вина за това. Когато съм се родил, ме кръстили Дамян – хем на св. Дамян, хем на дядо ми Дули, оня същият комуняга, който повел на бунт в 1913 г. при Родосто изнемощялата от войната, въшки, холера и влага 4-та дружина от ІІ дивизия на 28-ми пехотен полк. Добре, ама той бил вече покойник, а според обичая на покойник не се кръщава. Тогава дядо ми, по майчина линия, който е син на Дочо Гълъбът, а той, от своя страна, е син пък на оня Михо Минков Гълъбът, дето бил мухтарин на с. Млечево и който според една песен сял „папури”, докато „новоселци бой се бият...” Ама то не е вярно! Това го е измислил някой, който не е знаел, че в „млечовянският говор” думата „папури” е непозната. Пък и синовете му, и Пенко, и Дочо, са били преки участници в „патакламата”, а след нея Пенко дори си взел за жена послушничката в метоха там - Ирина поп Михова, оная същата, дето веяла хоругвите пред въстаническите чети. Извинете, че пак се отплеснах!

ТА, ДУМАТА ми е за името. Този мой дядо дал пет декара от най-хубавата си нива на кмета и ми сменили името – нарекли ме Марин. Ама само в кметството, защото когато ме потърсили за войник не ме намерили изведнъж... И тук не правя никакви намеци за подкупи на държавни служители. Пък и какви намеци мога да правя, когато министърът на финансите (Симеон Дянков – бел. Т21) ми се пада трети братовчед, и ако още не са го обвинили в „конфликт на интереси”, то е затова, че не ми е отпуснал персонална пенсия. Вероятно няма и да ми отпусне. Как ще се вредя при толкова бонуси из министерствата?

РАЗКАЗАХ ВИ ТОВА, за да се убедите, че объркат ли те веднъж и все така си върви:

1. Най-напред, две години преди да се родя аз, се е родило царчето Симеончо и на учениците им увеличили оценките с по една единица, ама за мене няма. Затова не го обичам Симеона ІІ. Да си го е обичала леля ми, лека и пръст, защото тя си е завършила учебната година със 7. Ама и тя… Кръвта вода става ли? Пък аз не го обичам и затова, че щеше уж да ни оправи за 800 дена, а ни оправи по-набързо... Ама и прав си е човекът. Защо да се бави, щом гащите ни все свалени до коленете и не можем да си ги дигнем, ами ни оправя кой от където дойде.

2. После през 1943 г., тъкмо пукнала пролетта и на баща ми, като „закоравял комунист”, му намерили мястото в концлагера на връх Косматица. А само няколко часа по-късно и нас, останалата част на семейството му, ни откарали на курорт в чужбина.. В „Селище на държавна сигурност № 2” в село Йеникьой (Кръсто поле), Ксантийско. А аз на 4 години и 4 месеца. Тогава от будна гражданска съвест ли, от страх ли от желязната глава на старши стражаря, ама аз съм излял презрението си върху мундира му. А той ме цапнал с приклад в носа, та го счупил. Тия неща ставаха много лесно тогава – децата ходехме по ризки чак до първо отделение, а стражарите не ходеха без оръжие в ръце... Ама не му се сърдя на човека, това му е била работата. Пък и аз с прибързаните си действия съм уронил престижа на властта. За тези неща и сега с чиста съвест могат да те цапнат и те уредят с ковчег. А те, ковчезите, не полицаите, са скъпи и да са само те, ами гроб – 500 лева, поп – 300 лева... Абе, по-добре да те не цапват, че оставяш семейството си без прехрана за цяла година.

С дъщерята Таня и съпругата
С внука Михаил
3. Много ме е яд, че за три месеца в Йеникьой и после още два в манастира „Свети Никола” над Асеновград, носът се изгърби и нарасна, та заприлича на чушка „Матейка”. И ако не бях прикрил този свой недъг с мустаци, едва ли някоя мома щеше да ме вземе. Ама само след двадесетина години една ме взе. И не съжалявям. За нея не зная – не смея да питам. Та, обзаведох се през годините и с две дъщери, и със зет, и с внук (тук за сведение на фенките само ще спомена, че аз колкото по остарявам, толкова по-морално запазен ставам, а внукът – той е ангажиран, та не си губете времето).

4. Но най-много се ядосвам, че след Славния Девети септември 1944 г. в списъка на „активните борци” имаше само баща ми и никой друг от семейството. „Ей, хора, оразумейте се! Че аз за тази държава кръв съм проливал!” Ама не! А в същото време толкова други, които нито бяха носили хляб, нито дори бяха виждали жив партизанин, дето бяха извършвали предателства на нелегални и участвали в ловни роти, бяха удостоени с тлъсти пенсии (тук не става дума за Петър Николов Петров, който изгоря, за няма нищо, като поп Кръстя, а децата му си умряха като „децата на предател”). А техните деца и внуци станаха партийни секретари и изключваха, преследваха, унижаваха, прогонваха и унищожаваха цели 45 години малцината останали живи, които се опитваха да бъдат непримирими към деянията им. Тези синове и внуци за заслугите си към държавата (и те вече са заслужили) получават по 770 лева пенсии, а ние сме доволни и на милостинята, която ни подхвърлят, в името на страдалната майчица България.

ИНАЧЕ ДЕБНЕВО се слави с всичко друго, но не и с мен. Това, вярвам, кога-кога ще се оправи, но все още не се е отпушила тапата на таланта ми. Когато преди много години ме „поощриха” на конкурса „Алеко” в Свищов, тя даде напън; след сребърния медал от конкурса „Чичовци” в Сопот се придвижи още малко нагоре... Най-голям беше напорът й, когато се видях като един от главните герои в документалния филм „Дебнево” на ТВТ (Телевизия за туризъм) и чух думите на проф. Христо Христов: „Символът на село Дебнево е един мост, построен от талантлив ученик на Първомайстора Колю Фичето, който свързва двата бряга на река Видима. И по него върви историята на този край и на хората му... Тази история е обгърнала и целия житейски път на първия местен краевед и учител по родолюбие на деца и възрастни Пейо Дулев. Той е написал и най-прочувствените слова за това село, събирал е миналото, за да го пренесе в бъдещето. Днес в неговата диря върви синът му Марин Дулев. Как съдбата на тези двама забележителни мъже е преплетена с истории от миналото и настоящето, искаме да разберете от този филм...”. 

А ТАПАТА НА ТАЛАНТА ми все току продължава да напира, но си е още там, където и е мястото. Там е и след като написах 2-те хиляди страници, под наслов „Обетована земя – разкази за времето след Потопа, за траките, българите и за село Дебнево”. Там е и след написването на биографичната повест „Благослов за Марина Найденов Йовчув и за Ралча Пенчов Кючукув из махала Патреш”. Там е и след сборника „Ехо от гайди, гусли и кавали”. И след есетата „Светините Дебневски”, след „Сказание за Гълъб Войвода и Велко Хайдутин из Шумен”, след „Сказание за живота, любовта мъките на Челянклиоглу Кара Мустафа из Дебнува”, след „Сказание за Крали Марка, сина Вълкашинов из Пирота града”. И след благосклонното посрещане от читателите на стихосбирката „На абордаж!” и преди излизането от печат на стихосбирката „Сълзите на стария пират”. Там е тя и след приемането ми в Съюза на писателите в интернет; и след членството ми в Югоизточноевропейския български институт в Елванген, Германия... 

ДРУГОТО... И то не е зависело от мен. Ако не бях син на баща си, ако в обиколките ми по гимназиите не бях попаднал на блестящите литератори Найден поп Ангелов от с. Калейца и Иван Топалов от Троян, на писателя Димитър Мантов, на художника Иван Мутафов от с. Черни Осъм, на „Уста” Георги Николов от Габрово, направил предпечатната подготовка и прекрасните корици на „На абордаж”, както и на Софийското издателство „Дими 99”, пред които се прекланям с благодарност, сега нямаше да мога да ви представя стихотворенията си и да моля за вашето благоволение. Алилуя! И амин!

2013 г., с. Дебнево
Марин Дулев


Моето село

Беше хубаво село, със китни дъбрави,
с поляни, със тучни поля...
С река, а край нея – морави,
изпълнени с песни и звън на стада...

Беше хубаво село, със хубави хора,
с деца, със моми и момци...
Днес само старци стоят край стобора...
Край тях в прахоляка се карат врабци.

Беше хубаво село. Край него щурците
ми свиреха нежно в лятната нощ...
Сега съм в градчето и меря мечтите
с квадратните метри на жилищна площ.

И днеска в селцето ми, както по-рано,
пригласят си птици и пеят щурци...
Но в него завръщат се младите само.
С кошници празни...
             Или със надгробни венци...

Марин Дулев, из „На абордаж”, 2012 г.

4 коментара:

Анонимен каза...

Мир на праха му !!!

Анонимен каза...

Самобитен талант.
Дано е полетял и прелетял в един по-добър свят.
Бог да го прости!

Анонимен каза...

Това същият Марин ли е , който пееше народни пести по местните фестивали?

Анонимен каза...

Огромно благодаря за вниманието към баща ми! Поклон пред светлата му памет! Таня Дулева

Публикуване на коментар

Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |