От Швейцария до Троян и обратно (1)

* Иван Василевски: Троян е град, в който винаги с удоволствие се връщам * Симон Василевски: Надявам се повече хора да остават тук
Интервю
Симон и Иван Василевски, Троян, 14 април 2017 г.
Иван Василевски е роден в Нова Загора, но си е истински троянец – с троянски корени по бащина линия, троянски дом, в който да се завръща, троянски дух; или по точно – швейцарски троянец. От 21 години живее и работи в Швейцария. Професионален музикант е - кларнетист, диригент, професор във Висшето училище по изкуства в Цюрих, музикален ръководител на прочутия мюзикъл фест, провеждан вече 15-ти сезон на езерото Тун в швейцарския кантон Берн. В курсовете си по дирижиране работи съвместно с Академичния оркестър в София и Филхармонията в Русе. Съпругата му Симон е швейцарка, езиковед. Преподавала е във висши училища, в момента работи за интегрирането на чужденци като учител по немски език. Двамата (поне) веднъж годишно си идват в Троян, където живеят родителите на Иван. Симон говори отличен български и това интервю се превърна в приятелски разговор между трима ни ден преди Великден.

- Как е от Швейцария в България? Като от мерцедес да влезеш в трабантче?
Симон: Не, не е така. Макар че през 1996 година, когато бях тук, се возехме на трабант, буквално. Или беше лада? Тогава дойдох в България за първи път. Не знаех езика, не можех да чета, но беше наистина интересно за мен. Тук се случваше политическа промяна, у нас вестниците пишеха за нея, беше голяма тема.

- А сега как гледате на България? Тунинговано ли е трабантчето/ладата? Променя ли се страната ни с годините?
Симон: Да, със сигурност. Преди време ми се струваше, че България наистина стои на едно място, но сега разбирам, че е нужно много време, за да станат промени. Един продължителен режим не може да се смени бързо. Той влиза в човека, който живее тука, иска или не. Примерно, вчера сутринта се разхождахме на Къпинчо. Ако това място беше в Швейцария, щеше да бъде курорт или парк, да има пътеки за разходки, паркинг долу, някакво ресторантче. Много хора щяха кандидатстват да направят нещо там. Ние се разхождаме на Къпинчо от 20 години и е почти едно и също. Много обичам да ходя там, много е красиво. Но ми е интересно защо нищо не се случва?!
    
Иван Василевски
Иван: И за ученици, и за спортни бази има възможности. Къде например е басейнът? Като дете съм ходил там. Стои празен, не може да разбере човек как е възможно това. В Троян има толкова хубави частни градини, където всеки прави нещо за себе си. И покрай жп линията към Къпинчо има няколко нивки – обработено, нагласено. Но общинското и държавното нещо не става. Тая липса на инициатива на гражданско ниво, а не на частно, прави впечатление. Но пък ако е прекалено култивирано, кой знае какво ще стане, може да изчезне романтиката…

Симон: Аз съм родена в място, което е много красиво, Интерлакен. Там хората живеят от туризъм. Но губят идентичност, защото всичко се върти около туризма. Може би нещо такова усещат българите по Черноморието. Все пак си мисля, че на Къпинчо би могло да се направи нещо като ученически център например. Сега обаче много хора са тръгнали навън, и то във възраст 20-40 години. Липсва една част от хората и това го виждам. Вие, които оставате, не можете да направите всичко.

- България усещате ли я като Европа, или е по-близо до Изтока?
Симон: И двете. Имаме много български приятели, които са си истински европейци. Тук има особености, които са по-скоро южни, а не източни – също като в Испания или Италия. Семейната структура е много силна. При нас семейните връзки са заместени от икономически или административни.

- В първите години на демократичните промени тук вдигахме един лозунг „България – Швейцария на Балканите“. Видя се, че не става и май няма да стане никога?
Симон: Тука има всичко – има земя, на която всичко расте, има море, има невероятни планини, много красиво е. Ние се чудим защо не е по-богата.

Иван: Не мисля, че България трябва да става Швейцария на Балканите, нека да бъде България на Балканите и България в Европа. Швейцарската история е уникална. Никога не е имала монарх, почти не е имала благородници. Тази идея за независимост, да няма централизъм, е много здраво залегнала у швейцарците.

- А пътищата ни как ви се струват?
Симон: Аз не шофирам. Пътувам много с влак. Но помня пътищата тук през 96-та и какви слаломи правихме. Сега е различно, това трябва да се каже. Тук има потенциал и за жп транспорта.

Иван: Трябва да се инвестира. Не мога да си обясня защо по линията София – Варна все още се пътува 8 часа?!

Симон Василевски
Симон: При нас между малките градове има много редовен транспорт, на всеки половин или четвърт час. В края на 80-те години поискахме да стане така. Аз живея в Бил, работя в Берн, това са около 30 км, пътувам около половин час. Без този транспорт няма как да работя, защото в Бил няма работа за моето образование.

Иван: Така не се обезлюдяват селата и малките градове. Няма го тукашното централизиране – няколко големи града и всичко останало, което остава недоразвито. Това е наистина огромна разлика.

- Живеете в страната на референдумите. И тука има опити, но законът е така направен, че шансът един референдум да успее е минимален, имитираме референдуми. Референдумът крие ли опасности?
Иван: В Швейцария референдумът не се приема като нещо специално, знае се, че четири пъти годишно, всеки сезон, има гласуване. Има общонационални допитвания (това е т.нар. референдум), има на кантонално ниво (кантон е нашият окръг), има и на общинско ниво. Може в един плик за гласуване да има: национален въпрос – Швейцария да има ли атомна енергия; кантонален -  дали кантон Берн ще строи магистрала; и общински - площадът пред гарата в нашия град как да изглежда или дали да се продаде някакъв общински парцел. Скоро при нас построиха нов стадион и сега ще се решава какво да се прави със стария, където ще се строят жилища – да има ли висок блок, или не. Не всички решения на политиците се подлагат на гласуване, но хората могат да направят граждански комитет и да съберат подписи, ако мислят например, че някакво решение не е добро за града им - тогава вече трябва да има гласуване. Броят на подписите е абсолютно постижим. А за национален референдум трябва 100 хил. подписа. Мисля, че в България са нужни много повече. Понякога населението има грижи, които поставят гласувания, противоречащи на конституцията. Но дори и да е безсмислен въпросът, той обръща внимание върху нещо.

- А защо вие, швейцарците, не искате в Европейския съюз (ЕС)?
Симон: Аз и Иван не сме хората, които трябва да питате, защото не сме толкова против.

- Сега се чуват гласове, че ЕС е пред разпадане и не е успешен проект. Аз обаче мисля обратното – че ЕС е най-успешният европейски проект за всички времена и че е големият ни европейски шанс. Каква е вашата оценка?
Симон: През 1991/92 година за нас въпросът беше дали да влезем в Европейското икономическо пространство. Тогава скъсахме връзката. Говореше се само за икономика. Сега се вижда, че действително има много икономически рискове – да споменем Гърция, Брекзит, Франция или Италия, които са доста зле. Според мен обаче големите въпроси са културните. Трябва да видим другия - как живее, какво му е важно. Само с икономика нещата не се уреждат. Това е либералната идея и тя е много важна, но трябва да има и други причини да сме заедно, освен бизнеса и икономиката. В сегашно време е още по-важно, когато има толкова националистически движения. Значи има някъде сили, които имат интерес да разделят и владеят.

Иван: Идеята на Швейцария за ЕС е по-специална, защото, както стана дума, Швейцария никога в своята история не е била централно ръководена. Затова функционират и референдумите при нас. Отделните кантони си имат свои парламенти. Имаме 26 кантонални конституции. Малко неща се решават в столицата Берн.

- Може ли национализмът да доведе до много лоши неща за Европа?
Симон: Мисля, че да.

- Да поговорим за българското отношение, което изригна към мигрантите. За непонятната злоба българска. Страх ме е да няма нещо тъмно в нас - балканско или чисто българско, да сме някаква особена порода, някакви питбули, и в сегашния момент това да се отключва. Има ли нещо подобно в Швейцария?
Иван: Има, но може бе не чак в такива мащаби. И на мен ми направи впечатление ставащото тук. Говорил съм с приятели и някои неща ме плашат. Като питам колко мигранти има в България - това е абсолютно нищо, и повечето хора не са виждали жив мигрант. Откъде излиза всичко това?
 
Симон: Може би е страх. Когато при нас има референдум по подобни въпроси, винаги там, където има чужденци, няма страх, а където няма чужденци, са против тях. Това навсякъде е така. България дълго време е била затворена, хората не са можели да пътуват. Освен това много хора нямат сигурност в живота. И друго - ЕС плаща много пари да осигуряват границата, а това е сигнал.

Иван: Градът, в който живеем, Бил, е двуезичен – с немски и френски. Това е от 19-ти век. Решили са да приемат френски часовникари от планината Юра, за да развият часовникарството. Преди това са имали много тъкачество, но виждат, че с индустриализацията то няма бъдеще. Докарали са часовникари, построили са им квартал, училище. Днес кореняците говорят и двата езика. В този град сега живеят около 55 хил. души и има 150 нации. Ако 1-милионен град има 100 нации, това нищо не е, но Бил е малък град. И хората там са много по-толерантни към чужденци – има отвсякъде, и от Азия, Африка. Това в България са проекции. И понеже по много статистики сме на опашката, хората може да си казват, че ще стане още по-лошо. Това, което мене ме шокира и уплаши, е една завист: германците си отвориха широко вратите за всякакви мигранти, пък нас не ни искат. Ти как се сравняваш с човек, който идва от град, където е война, където са останали три къщи, където семейства са разбити, къде се слагаш ти? Като че ли се забравя по какъв път идват тия хора, какво преживяват. И друго ми прави впечатление – ние веднага тръгваме към глобални теми: войната между християнство и ислям, великите сили, световни заговори. България има християнски традиции, но според мен българинът не е чак толкова вярващ  - и преди, когато беше забранено, и сега. Не говоря за традиции като Великден или Коледа, които всички обичаме. Загубва се елементарна човечност. Не вярвам да сме толкова лоши, но дълго време нямахме възможност да опознаваме другите, други култури.

- А ти, в Швейцария, усещал ли си по-различно отношение, защото си българин?
Иван: Не, или много рядко. Хора, които биха имали такова отношение, първо не знаят къде е България, така че дали ще съм българин, или румънец, все тая. Да кажем, Чехия и Унгария ги знаят заради политическите събития през 56-та или 68-ма година, когато са бягали хора. Може би има значение, че съм музикант, а хората от Източна Европа имат добро име като музикална школа. Или пък имам достатъчно здраво самочувствие и дори да се е случвало такова нещо, не ми е направило впечатление. Но за хора, които са ми били важни, не мисля, че е имало значение.

Симон: Аз съм взела фамилното име Василевски. Един път, когато още бях студентка и работех, една жена ми каза, че много добре говоря езика. Аз й отговорих: „Вие също“. После дълги години никой не ме е питал за фамилията ми. Напоследък в работата ми колеги или родители проявяват интерес и питат откъде идвам. За децата обаче никога не е проблем. Също така, в класовете има деца с фамилии на -ски, примерно от Сърбия или Македония, и на тях им е приятно да имат учителка с име като моето. Като цяло - няма директна ксенофобия, но се усеща малко повече от преди.

(следва)
Интервю на Генадий Маринов

Още по темата:

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |