Тодор Гладков: Който иска да прави нещо, намира начини

* „Правил съм го с душа и сърце. Това е! При мен няма чиновническо отношение, винаги съм бил такъв”

Поводите за разговора ни с Тодор Гладков – големият троянски учител географ и автор на уникалната (не само за България) извънкласна форма „Пътуващо училище”, са няколко. Най-главният – навършващият се половин век учителстване и работа с деца (началото е в далечната 1959 г., а днес, макар пенсионер, „вечният учител” пак е с децата – в основаното от него Рибарско училище, в Пътуващите училища, в сказки, срещи и т.н.). И още – 25 години от първата троянска ученическа експедиция с екологична насоченост „Осъм” (после г-н Гладков организира още 9, три от които международни), 15-годишнината на Пътуващото училище, 20 години от времето, когато троянският ученически експедиционен отряд „Героите на Урсел”, воден досещате се от кого, печели първо място в България. Друг повод – излязлата в бр. 1 за 2009 г. на списание „География” (издание на МОН) статия на Тодор Гладков, озаглавена „За системата на Пътуващите училища” и обясняваща философията и магията на това „изобретение”. Има и още един солиден повод – удоволствието да си поговориш с човек, който има какво да ти каже. Човек на каузата, който, по неговите думи, винаги „играе себе си” и за когото „невъзможни неща и задна скорост няма”.

-Как да започнем този юбилеен разговор? Нека тръгнем наобратно – кажи ми нещо за неуспехите и провалите.
- Винаги съм казвал, че всички фалове, които се случват при различните неща, са резултат от някакъв човешки пропуск, на човешко пропукване и грешка.

- Но някои обстоятелства не са ли по-силни от волята? Изпипал си всичко, но идва нещо „отгоре” и те проваля?
- Вярно е, има и такива случаи, но техният процент е нищожен. 90% от нещата са в твои ръце и зависят от теб. Мисля си за Пътуващото училище – за тези години през него минаха над 1000 деца, само тази година излизат над 200. И провали не е имало.

- 50 години учителстване. Какво се промени от началото, от младия учител Тодор Гладков до днес, до ветерана, до учителя институция Тодор Гладков?
- Големи промени няма. Неотдавна се наложи да постоя из болниците и тогава си направих един бележник – с ревизия на извървения професионален път. Бях го озаглавил така: „Жалони по пътя на моята трудова биография”.

- Какво означава „жалони”?
- Жалоните това са малки шарени колчета, маркиращи път, трасе. Сега, като погледна назад, мога да върна лентата за всяка една от тези години. И се оказва, че нямам празна година, в която да не съм създал нещо.

- Щом можеш да върнеш лентата толкова назад, значи страшно си обичал нещата, които си правил, вграждал си се в тях. Така ли е?
- Правил съм го с душа и сърце. Това е! При мен няма чиновническо отношение, винаги съм бил такъв. Почнах работа като учител в с. Галата (Тетевенско – бел. ред.) – тази дива, феодална Галата. Отидох там, било е около 1960 г., и им направих „магазин на честта”; оставих на една маса в коридора на училището разни ученически пособия – тетрадки, гумички и т.н. дребни работи, като до всяко едно пишеше колко струва, без продавач, с една кутийка за стотинките. И преставяш ли си – никога нямах дефицит; стоката и кутийката стоят по цял ден – всеки си купува и всичко е точно. После имаше време, когато на мода бяха клубовете за интернационална дружба, тогава бях учител в с. Български извор; и аз пиша до три редакции на вестници в Германия, Чехия и Полша – с молба да ни изпратят адреси на техни деца, за да направим контакти. Получихме няколко писъмца от Полша и от Германия, но от Чехия – нищо. Мина обаче около месец и пощаджията на селото ми вика: „Гладков, ела да видиш, има за теб някакви неща, но не са тукашни”. Бяха 5-6 писма „Par Avion” („Въздушна поща”), шарени, с червено-сини лентички, от Чехия. Отговарят ми, но не от редакцията, а чешки деца – оказа се, че тамошният вестник, до който бях изпратил молбата си, я публикувал със заглавие „Искате ли приятели от България”. На следващия ден пощаджията ми вика: „Даскале, имаш още писма от онези”. Станаха 20, 100, 500 и т.н. – общо над 1000 писма получих от Чехия, аз, даскалът в Галата, затрупаха ме с писма. Раздавах чешки адреси на пионерските домове в Троян, Ловеч, Луковит, Тетевен и къде ли не. С 10-тина от адресите аз започнах кореспонденция и си пишехме години наред. Ей такива неща съм правил.

- Значи малкото селце (Български извор), после малкият град (Троян) не са пречка човек да направи нещо, нещо голямо? Въпросът ми има и друга страна – ако тази твоя огромна енергия, професионализъм и любов към децата я бе „разположил”, да кажем, в София или Пловдив, успехът нямаше ли да е по-голям - говоря за реализацията в професионален план?
- Може би там, в големия град, щеше да има по-силен мултиплициращ ефект. Когато аз кандидатствах за работа, през 1959 г., тогава Ловеч стана окръжен град, си подадох документите, сред които бе и дипломата ми от София с успех „Пълен отличен”, и зачаках назначение. Надявах се, че с тази диплома ще ме сложат на хубаво място, в града. Но получих заповед, че ме пращат в Галата – нито го бях чувал, нито го знаех къде е това село. Дойдох си в Троян, преспах само за една нощ и заминах за Галата. Следващото ми идване у дома бе чак за Нова година.

- Излиза, че който си го може, го може – и в Галата, и в Париж все същото?
- Така е, убеден съм в това. Аз съм имал различни предложения – например да отида на работа в комсомола (казионната младежка организация по времето на соца – бел. ред.), да правя политическа кариера. Беше 1962 г., тогава Петър Балевски, който по-късно стана голям партиен началник и командваше целия окръг, бе секретар на Окръжния комитет на комсомола в Ловеч. И идва той в Галата, за да ме кани за зам.-секретар, да правя политическа кариера. Три пъти идва с волгата да ме моли да отида на работа при него – аз като учител бях с 60 лв. заплата, а той ми предлагаше двойно, 120 лв., които за ония години бяха добри пари. Отказах. После обаче ми предложиха подобна работа в Троян и аз приех, това е моят град, обичам го. Три години бях комсомолски работник. После се разболя бащата на жена ми в с. Български извор, нямаше кой да го гледа и тя ми приплака, че трябва да отидем при него. Явих се при тогавашния първи секретар на партията (БКП – бел. ред.) в Троян – Събчо Търновски, с молба за напускане. Той ме увещаваше да остана, за да раста в кариерата – бях само на 28 години, в силата си, но отказах. Когато отидох в Български извор, искаха да ме правят кмет – нали идвах от комсомолска работа в Троян, веднага станах комсомолски секретар на селото и член на партийното бюро. Усетих, че кметуването не е за мене – млад съм, чужд и отказах. На другата година станах директор на училището – за това бях учил, това ми бе по сърце.

- Значи съдбата си знае работата?
- Да. Но поех училище от пенсиониран директор, който години не бе пипнал нищо. Почнах – и да знаете какво училище направих в Български извор. И сега като се отбиете, ще го видите.

- А пари имаше ли – сегашните училищни директори много обичат да се оплакват от липса на средства?
- Пари никога не са ме бъркали, пари винаги е имало. Стига човек да иска да свърши нещо. Сега е същото, и сега има пари. Винаги съм казвал, че който иска да прави нещо, намира начини, а който не иска – търси оправдания.

- А може би някой просто не знае какво да прави?
- Има такива хора, разбира се.

- А в системата на образованието?
- Също.

- Един по-друг въпрос – не си ли си мислил, че статутът на учителската професия някак си те ограничава? Учителят някога е бил на пиедестал – а днес е потънал и финансово, и по всички други линии. Какво се случваше през годините с учителския авторитет?
- Аз винаги съм разчитал на себе си и затова много пъти не съм бил удобен на директори и началства. Мисля, че едва ли може да се говори за колективен авторитет – всеки човек сам прави и името си, и авторитета си. Обществото сега оплюва учителите, но трябва да признаем, че немалко от тях си заслужават съдбата. Човек трябва да воюва и с делата си да доказва, че е някой и нещо и че заслужава уважение. Уважение с декрети и постановления не става.

- Не се ли уморяваш да правиш нещата, да водиш своята битка?
- Не, никога

- А убежденията, не само политическите, те имат ли някакво значение? В днешно време това като че ли става все по-разтегливо понятие?
- Човек трябва да защитава убежденията си, независимо какви са и дали се харесват на този или онзи. Аз никого не мога да виня за убежденията му. Но не мога да приема вчера да си един, днес – друг, утре – трети. Така не става! Аз не приемам подобен бояджилък.

- Добре де, но и Чърчил – най-големият британски политик, от краен консерватор минава в противниковата партия?
- Ама той минава с определена цел, на полза роду.

- Обаче всеки от „бояджиите” би казал същото – че го прави на полза роду?
- А-а-а – не! Не е на полза роду, а на полза джобу. Така го запиши – на полза джобу. Точно е, нали? На полза роду го няма вече.

- Ще те опровергая лесно. Кажи ми ти променил ли си се, престанал ли си да работиш на полза роду?
- Никога не бих се променил. Аз съм щастлив, че идеите ми просъществуват във времето, че се реализират и днес. Ето – тази година ще има цели 5 пътуващи училища с троянски ученици.

(следва)

Интервю на Генадий Маринов

0 коментара:

Публикуване на коментар

Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |