Синджирът си иде, а козата я няма (4)

* „Бях отчаян и нищо неразбиращ. Хем ядох бой, хем и приятелите се разбягаха. Какво ставаше?!“ * „Разпространи се мълвата, че началникът на поделението временно си е преместил канцеларията в западното крило“

Троянски спомени

Любомир Досев

Продължаваме с публикациите на подбрани извадки от „Синджирът си иде, а козата я няма (или кога, как и защо?)“, биографични бележки на съгражданина ни Любомир Досев. „Бележки“, разбира се, не е съвсем точно и може би по-правилното би било „мемоари“. Но това не е толкова важно, важното е, че става дума за един много жив, живописен, сладкодумен, информиран, с тънък усет за детайла (единичното) и едновременно за цялото, откровен и на места безпощаден (сигурно ще има обидени), уж „несериозен“ текст, преливащ от любов към троянското.

„Това е част от моя живот, писах го, след като Сovid 19 ни затвори вкъщи и след преживяна тежка контузия. Тогава реших да си разкажа житието битието“, сподели ни г-н Досев. Авторът печата още като ученик в тогавашния единствен троянски вестник „Троянски глас“, завършва троянското Механо, основател на фирма „Вектор“ ООД и дълги години неин управител, в момента е технолог във фирма „Кам“ ООД, многократен републикански шампион по радиозасичане и треньор на националния отбор, подготвил 6-ма световни шампиони. „Троянец до мозъка на костите“, както сам споделя.

Първият „епизод“ бе за слонски секс, лъвове из троянските улици и полуголи негърски танцьорки насред Троян, следващият – за добрите и още повече за лошите троянски учители, третият разказа за войната и как се става активен борец, а сегашният е по-свиреп и признава за една екзекуция на троянската гара и последвалото я…

Т21 

ДЕТСТВОТО ми мина бързо, тревожно и много щастливо! Пространството между вировете Малък и Голям Бездънчо на река  Осъм, през Къпинчо до Миризливата вода и Бръмбар скок бяха моята територия. Цялата гара пък беше задният ми двор. Волна птичка бях.

РЕЦЕПТАТА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ

ДЕСЕТ семейства живеехме в двата блока на гарата. Още няколко населяваха бараките и пристройките. Пред блоковете имахме хубави градинки, заградени с декоративни оградки. Оттатък тях се нижеха коловозите. На запад се простираше обширен двор, където мъжете бяха дигнали голям сайвант. В единият му край беше разположено  зидано огнище с верига, а по средата - тежка маса от рендосани дъски. Откъм юг, върху две траверси, яко забити в земята, на два метра от нея беше закрепен дебел стоманен прът. Тук в събота или неделя тупах чергите, а през другите дни се набирах на лоста и правех коремни обръщания. От ранна пролет до късна есен и от сутрин до мрак под навеса преминаваше животът на моите родители и на всички обитатели. Това беше царството на възрастните Правеха се туршии, затваряха се буркани с компоти, приготвяха  се лютеници и сладка, вареше се домашен сапун, а мъжете вечерно време пляскаха карти. Всички живеехме в една голяма общност. Чичо Стоян казваше, че това е рецептата за оцеляване - мирисът на печени чушки и филията, намазана с прясно сварено кьопоолу.

А ОТ ДЕСНИЯ ВИСЕШЕ ПРАШКАТА

В НИСКОТО минаваше главният път за гарата. От другата страна беше военното поделение. Тогава към него с лек наклон се спускаше обширно триъгълно пространство, което обитателите на нашата общност бяха превърнали в малки градинки, кокошарници и зайчарници. В южният край завод „Машстрой” имаше депо с кварцов пясък за леярната си, който и лятно време белееше в жълто. Там беше едно от любимите ни места за игра. Копаехме тунели, градяхме замъци, правехме топки от мокър пясък и се замеряхме. Или бяхме просто като на плаж, докато не измислехме поредната щуротия. Това обикновено никак не беше трудно.

ПОКРАЙ тези  микростопанства редовно се въдеха котки, котараци и котета. Правеха бели в курниците и зайчарниците или просто ровеха в градинките, за да пикаят. Възрастните непрекъснато ругаеха и мърмореха по техен адрес. Бащите ни просто ги псуваха. Като станах по-голям и осъзнат, реших да се справя с тази  напаст. Изработих си много яка прашка и се провъзгласих за защитник на хорското имущество. Левият ми джоб беше пълен със стъклени топчета, а от десния висеше прашката.

СУТРИН, когато не ходех на училище, също ставах рано. Първото, което правех след като се показвах навън, бе да проуча обстановката. Предварително си зареждах прашката, защото някой заблуден котарак още от входа можеше да ми падне на мушката. Котараците, по цяла нощ мърсували, прибягваха през двора с увиснали опашки – нехайни. Но новината за появяването ми бързо се разпространяваше в тяхната общност и до обед почти нямах ловни успехи. Тогава си намирах други занимания. Да не си помислите, че са свързани с четене и писане. Отнасяха го врабците и гугутките. Прашката след време започнах да си я нося в ученическата чанта. Не се знаеше на какво мога да попадна след часовете.

НА ТИЯ ДВЕТЕ ОТ ГОДИНА ИМ ТЪРСЕХМЕ ЦАКАТА

ЕДНА заран, тъкмо се чудехме откъде да я захванем, Мика Цени тича и вика:

– Бате Любо, бате Любо, заклещих един от белите котараци в нашия курник!

Еха! На тия двете котки от година им търсехме цаката и сега Миката го е хванал. Докато го ловях, да не ви казвам как ме изподра, но когато го извадих навън, цялата тайфа ревна от кеф. Стана спор как да му видим сметката. Пламен предложи да го обесим публично за назидание на останалите котараци. Предложението беше прието единодушно. Речено, сторено! Забихме един кол в пясъците и го провесихме на телена примка. Котките, казват, имали по девет живота. Аз нямам такова впечатление. След това тръгнахме по нашите си други работи.

ЗАЩО ТЕ БИХА БЕ, ДОСКА?

ОБАЧЕ не след дълго чух майка да ми свирка. Нашето семейство си има сигнал. Чуех ли го, знаех, че трябва да се явя незабавно. Татко като го свирнеше с два пръста и на Къпинчо да бях, го чувах. Плюеше на земята и казваше – докато ми е изсъхнала плюнката, да си се явил. Майка ми нямаше този обичай. Свиркаше тъничко с уста, но пронизително и остро. Нейното свирукане не беше зов, а сигнал за тревога. Да излезе майка по това време от работа, трябва да е за нещо важно. Бяхме наблизо. Натъпках си прашката в джоба, прескочих оградата на блока и надникнах. Видях майка да се щура на двора, а зад нея, като фон, да се ветрее обесеният котарак.

– Майко, защо ме викаш?

Тя се пресегна, хвана ме за вратлето и като ми метна един бой - стой, та гледай. Става с виждане! Пляскаше наред, без да ме жали, мълчешката. Да не й падаш в ръчичките, като се ядоса. Без да каже нищо се врътна и пое по пътеката към поделението.

– Абе, защо те биха бе, Доска?, недоумяваха  колегите от тайфата. Бяха наблюдавали цялото представление, скрити зад ъглите.

Обърсах си сълзите и тръгнах към тях, за да получа някакво съчувствие, но те започнаха да отстъпват заднишком, сякаш бях болен от едра шарка. Аз крачна към тях, те направят крачка назад.

– Не знам. Понятие  си нямам, рекох.
– Ааа!

Те рязко се обърнаха  и хукнаха, кой накъдето свари. Сякаш вятърът ги издуха. Седнах на пейката пред сайванта и си заклатих краката. Бях отчаян и нищо неразбиращ. Хем ядох бой, хем и приятелите се разбягаха. Какво ставаше?! Нещо незнайно за мен бях сторил, но не знаех какво…

Пред мен се изправи баба Санка, комшийката, с която живеехме врата до врата. В този период от живота си никак не я обичах. Вечно ме ковладееше (диал. предаваше, доносничеше – бел. ред.).

– Пак те набиха. Гледах през прозореца как те е опердашиха. Този път защо?
– Ти винаги всичко знаеш, но аз не знам!, троснато отвърнах аз

ПРЕД ОЧИТЕ МУ СЕ РАЗИГРАЛА СЦЕНКАТА С ЕКЗЕКУЦИЯТА

МАЙКА винаги се прибираше за обед вкъщи. Видях я, че се задава по пътечката и я изпреварих да вляза първи у нас. Тя сипа ядене за двама ни и мълчаливо започнахме да се храним.

– Нещо да кажеш за бесенето на котки, а?, рече и ме погледна втренчено.

Изведнъж взе да ми светва. Някой ни е наклепал. Но заради едно коте да ям бой и да стана за резил пред бандата, не го очаквах. Но кой беше издайникът? Оказа се, че е началникът на поделението, полковникът. Купчините с пясък бяха на петдесетина метра точно срещу кабинета му на втория етаж, само през шосето. Замислен за някакви важни проблеми, с ръце на гърба, гледал през прозореца и пред очите му се разиграла сценката с котешката екзекуция. Повикал секретарката си:

– Това не е ли на Рада Досева момчето?
– То е, другарю полковник.
– Повикай я!

Майка влязла притеснена, а той само й кимнал към прозореца. Тя погледала, погледала и помолила:

– Другарю началник, дайте ми само 10 минути.

Останалото го знаете.

КОТКОУБИЕЦЪТ

ПИЧОВЕТЕ от тайфата се изпокрили поради съвсем обективна причина. Щом Любен са го били без да знае защо, нас какво ли ще ни правят довечера. Всеки от тях имаше трески за дялане. Един бой горница нямаше да им дойде зле. И гледаха с поведение и политика да овардят положението до мръкване. За известно време всички се превърнахме в много послушни момчета. Аз съвестно бърках лютеницата на огнището и обръщах чушките, които се печаха на жаравата отдолу. Димитър Доктора и Мика Цени варяха компоти, а Пламен три дни не се появи никакъв.

ОБАЧЕ тази случка ме накара да се размисля. Много е лошо да те бият без да знаеш защо. Прави, струвай, но боят трябва да е предварително заслужен, още повече ако може да ти се размине. Причинно-следствената връзка започнах да я осъзнавам още като дете, но философското й значение засега ми убягваше. Да си призная честно, не знам на колко котки съм им видял сметката. Само помня, че чичо Стоян ме кръсти „Коткоубиецът”.

КОТКАТА я заровихме далеко в един трап. Продължихме и да си играем в пясъците, като започвахме с бягане да „караме“ моторетки с много газ. Докато бръмчахме пронизително, от време на време давехме моторите и крещяхме с пълно гърло „па-па” и пак се втурвахме в лудешка надпревара. Разпространи се мълвата, че началникът на поделението временно си е преместил канцеларията в западното крило.

(следва)

2020 г., Троян

Любомир Досев

Начало

Още по темата:

• Синджирът си иде, а козата я няма (1)
• Синджирът си иде, а козата я няма (2)
• Синджирът си иде, а козата я няма (3)
  

Tweet