Моето чудо в лятото на 1998-а

* Проф. д-р Драгомир Димитров: „Трудно се описва емоцията на успеха, на сбъдването на мечтата, на това да се докажеш на себе си и на света. Успях… Честит празник на всички! Нека св. Богородица ни закриля и бди над нас!“

На Голяма Богородица

Съгражданинът ни, едно от големите имена в българската онкохирургия – проф. д-р Добромир Димитров, разказа (в профила си във фейсбук) за значимо свое лично събитие, случило се на Голяма Богородица (Успение Богородично) през 1998 г. Препечатваме разказа на професора, в който има, няма как да е иначе, и много троянски моменти, с неговото любезно съгласие. И по повод на големия християнски празник, който е храмов празник на Троянската света обител и се чества особено тържествено в нашия край. „Честит празник на всички! Нека св. Богородица ни закриля и бди над нас!“, завършва текстът на професора и се присъединяваме към пожеланията му.

Проф. д-р Добромир Димитров е роден в Троян през 1980 г., завършва Троянската гимназия и след това Медицинския университет в Плевен. 27-годишен започва преподавателската си кариера, а през 2021 г., едва 40-годишен, с огромно мнозинство е избран за ректор на университета и преизбран за втори мандат, също с огромно мнозинство, през 2025 г. Участвал е в над 6000 хирургически операции, от които над 3000 с голяма степен на сложност, а наскоро извърши първата у нас онкологична операция на гърдата с асистенцията на робот (системата Da Vinci X). Сестра му, Галя Белевска, е дългогодишният главен финансист на Община Троян (началник на отдел „Бюджет и човешки ресурси“ в общинската администрация).

ПОДГОТОВКАТА в средното образование по биология и химия е недостатъчна, за да успееш в кандидатстудентската кампания и да бъдеш приет в специалност медицина, дентална медицина или фармация. Така е от десетилетия. Това така и не се промени в образователната ни система. Нужни са допълнителни усилия, лишения и упорит труд. Повечето от нас избират да ходят на частни уроци при учители, различни от тези, които ни преподават в училище. В подготовката на кандидатстудентската кампания на Медицински университет (МУ) Плевен за 2024 г. много пъти се върнах към моята 1998 г. Година на най-сериозното ми изпитание и предизвикателство за крехките ми тогава 18 години. 


ЗАПОЧНАХ подготовката две години преди това. Бях убеден, че искам да стана фармацевт. Още в детските години се бях докоснал много пъти до медицината и в частност до хирургията, педиатрията и кожните болести. Бях от така наречените „често боледуващи деца“. На 8 години изживях най-големия си здравословен проблем –  перфорирал апендицит с дифузен перитонит. Една късна диагноза на троянските лекари, най-вече заради атипично разположения ми апендикс, но и заради здравото ми тяло. Спортувах много и търпях на болка. Вече бях спечелил първите си купи и медали като състезател по ориентиране на спортен клуб  „Хемус“ (Троян). Прекарах два месеца по болници, та още от тогава знаех колко сериозни и строги са хирурзите и изобщо лекарите. Понякога викащи и крещящи. Не ми харесваше. Не си представях да съм такъв, сърдитко и ядосан чичко с бяла престилка. Ама ето, че биологията ми вървеше. Увличах се по природата и животните, механизмите на живота и неговите регулации. Помогна ми и г-жа Карадочева, която от 7., та чак до 11. клас ми беше учител по биология. Винаги знаеше как да ме стимулира, мотивира или ядоса, за да знам, че винаги има какво повече да науча. Не знам как го правеше, но винаги усещаше къде е слабото ми място. Знаеше как да ме настрои на високи честоти за учене и развитие. Участвах в много олимпиади и стигах до областни нива без проблем. Увереността ми по биология бе толкова голяма, че реших да се готвя сам – без учител. Исках само да посетя кандидатстудентския курс във ВМИ Плевен (сега МУ Плевен), за да си „сверя часовника“. И речено сторено. Две години маратонец – бях сам със себе си и учех във всяко едно свободно време. 

НЕ ТАКА беше с химията. Ах, тази химия как ме тормозеше до 8. клас. Бях изостанал. Не вярвах, че разбирам каквото и да е било. Почти се докосвах до оценка 5 за годината, но все още не разбирах нещата така, както ми се искаше. Тогава г-жа Дринова, много строг и сериозен учител, ми каза „Имаш огромен потенциал, защо не учиш системно?“. Все едно някой ми заби стрела в гърдите. Много неприятно се почувствах. В следващите часове постоянно си записвах, преписвах задачите, учих допълнително и ето го чудото – хванах логиката на задачите по неорганична химия. Нямаше нещо, което да ме затрудни в час. Г-жа Дринова всеки час успяваше да ме препита и провери по някакъв начин. Така направих серия от шестици. Чудо! Вече имах мечта, ще стана фармацевт! Защо ли!? За да не съм сърдит чичко с бяла престилка. Учителят ни се смени и от 9. до 11. клас бяхме с г-жа Троанска, фин човек и тих учител, но знаеше как да ни стимулира да учим. Задържах си нивото, но явявайки се на олимпиадите по химия знаех, че ми липсва широк поглед. През пролетта на 1997 г. започнах уроци при г-жа Сашка Маринова, преподаваше в друго училище. Моя приятелка ми я препоръча. Чудесен човек, отговорна, директна и в същото време с чувство за хумор. Носеше й се славата, че ако вижда, че не се справяш, спираше да работи с теб. 

ОСТАВАШЕ най-тежкото решение. Да се откажа от моята любов футбола. Играех централен защитник. Не знам колко добър съм бил, но играех титуляр, стараех се. Знаете какво се случи на 17 ноември 1993 г. и после в САЩ на лудото ни американско лято. Бях от поколението, на което футболните ни успехи даде много. Научи ни да мечтаем и вярваме в успеха, ако положиш необходимите усилия. През 1997 г. участвах и на една селекция за националния ни отбор. Разбира се, всички избрани бяха синове или племенници на някой важен човек. Благодарен съм на този национален камп, защото ме доближи до мечтата ми да стана фармацевт! Вече ми останаха само биологията и химията. Какво учене и какво постоянство. Благодарение на футбола се бях научил на самодисциплина. Това ми остана за цял живот. Година и половина подготовка минаха като миг. Единственото различно, с което се занимавах, беше да помагам на сестра си в отглеждането на племенника ми Андрей. Роди се на 2 юли 1997 г. Това бяха почивките ми – разходки с него, хранене, следобеден сън и бебешки игри. Понякога ходех и по дискотеки, но не ми беше страст. Животът си върви около теб, а аз мисля само за биология и химия. 

ДОЙДЕ есента и ето първата неприятна изненада. Правителството на Костов реши, че имаме достатъчно лекари и фармацевти и редуцира бройките. В София щяха да приемат едва 40 момчета. В Плевен за медицина само 8 момчета. Всички започнаха да ме отписват. Беше гаден период. Близките ми показваха, че трябва да се примиря, че няма как да стане с тази моя мечта. Сестра ми обаче знаеше колко много усилия влагам в това. Искаше да продължа. Някои съученици около мен се отказаха от идеята за кандидатстване с биология и химия. Преоформиха желаните направления. Аз обаче не се дадох. Устоях. Съгласих се само да имам резервен вариант за специалност „Екология и опазване на околната среда“ в Габрово с изпит по биология. Ролята на майка ми беше да ме накара да кандидатствам и в Плевен, за да имам повече шансове. Убеди ме. Познавах много добре МУ Плевен. Когато пътувахме за село, минавахме покрай сградата. Сестрата на Стефчо беше завършила там с пълно отличие преди няколко години. Имаше някаква странна аура в сградата. Привличаше ме. 

ЛЯТОТО на 1998 г. дойде много бързо. Минаха и балът и завършването ни. Племенникът стана на една година. Трябваше да се прави кръщене, а аз хич не бях за гледане. Ходещ призрак, който не беше общителен с никого. Леля ми Юлия ми каза: „Добре ако не стане, нищо лошо няма да се случи. Ще завършиш в Габрово и ще си инженер.“. Какъв ти инженер, си казвах аз. Фармацевт исках да ставам. Първият изпит беше по биология в МУ София. Голям стрес беше. Никога досега не бях изпитвал такъв. Толкова не обръщах внимание на средата около мен, че влизайки с трамвай 6 под НДК си помислих, че сме в метрото. Тогава тъкмо бяха започнали да го строят. Сестра ми беше с мен. Много се смяхме. Беше адска жега, сякаш и времето искаше да предаде допълнителни изпитания за всички нас. Цели две години подготовка, а само 4 часа, за да се докажеш. Колко малко бяха 4 часа. Паднаха се хубави въпроси. Справих се. Бях доволен. Усещах успеха, но не смеех да си го помислям. Последва изпитът по биология във МУ Плевен. Бях много спокоен. Вече знаех какво ме чака. Представете си, бях в най-голямата зала 5. Там се теглиха въпросите. Малко се стресирах, когато почти ме изтеглиха. Отдъхнах си. Познавах част от преподавателите от кандидатстудентския курс. Това също ме успокояваше. Паднаха се страхотни теми. Бях в силата си. Излязох от залата, а отвън ме чакаше служител на МУ и ми взе интервю за институтският вестник (след време щяхме да станем много близки, казваше се Орлин Хинков, Бог да го прости, почина много млад). Нямаше време за почивка. Трябваше да тръгвам за София за изпита по химия. Отново жега, отново напрежение и стрес. Паднаха се добри въпроси. Тестът беше лесен. Справих се. Трябваше да пътувам и за Габрово. Предстоеше ми да се справя с изпита там. Залата беше голяма. Оказахме се 40-50 кандидати за 30 места. Лесни въпроси ни се паднаха. След 10 часа залата се изпразни и останахме малко хора. Бях убеден в успеха за ТУ Габрово. По втория въпрос си позволих да пиша по-малко. Пътувахме вече за село. Предстоеше последният изпит по химия в Плевен. Баба като ме видя, се притесни много. Изглеждах изморен. И да си призная, чувствах се така. 

ТОЗИ маратон беше много тежък. Опитах се да отдъхна на село и да не мисля за нищо. На сутринта станахме рано. Пътят от Бяла вода до Плевен беше около час. Имах проблем. Главата ми беше уморена, коремът ми ме болеше. Не бях добре. Трябваше да се справя. Две години не трябваше да отидат на вятъра. Влязох в залата. Пиех постоянно вода. Започнаха да теглят кандидатстудентските номера и чудо. Директно мен - 682 номер. Призля ми още повече. Изтеглих въпрос за Алкини. Половината зала аплодираше, а другата част ме освирка. Друго момиче изтегли втория въпрос. Започнахме да пишем. Едва ми вървеше писането. Борех се с умората и стреса от последните две седмици. Не бях доволен. В главата ми беше каша. Имаше неща, които не успях да напиша. Беше ме яд. Провалих се. Слизах по стълбите бавно и гледах да не се строполя. Майка ме прегърна и разбра за болката и истинското ми разочарование. На следващия ден по обед телефона вкъщи иззвъня. Беше кака Хриса, която ми проверяваше всичко в София. О, чудо, имах много добра оценка по биология. Усмихнах се, сякаш отново повярвах в мечтата си. Бях много горд от себе си. След два дни звъннах до Плевен, за да проверя резултата по биология. Боже господи, имах почти пълна шестица. Едва се сдържах да не хвърля слушалката на телефона. Помолих жената отсреща да ми повтори оценката. Не можех да повярвам. Бях най-щастливото дете на света. Две години мъчения за този резултат. Заслужаваше си! 

СЛЕД ДНИ излезе и оценката по биология в ТУ Габрово. Имах отличен 5,50. Не ми направи впечатление. Екологията ми беше в кърпа вързана. Оставаше да разбера оценките по химия в София и Плевен. Дипломата ми беше почти пълно 6 и трябваше да се допълни балът ми. Кака Хриса от София се обади на домашния телефон. Имах много добра оценка. Бях доволен. Не знаех дали ще ми стигне, за да вляза, но нямаше от какво да се срамувам. Това бяха чудесни оценки. След ден беше засякла и бала ми. Бях някъде между 50-60-о място от момчетата. Това е добре. Имаше някакъв шанс. Първото ми желание беше фармация, а повече избираха медицина и дентална медицина. Дано това ми помогне. Трябваше да се обадя и до Плевен. Не исках. Беше ме страх. Знаех какво се случи и че няма да съм доволен от чутото. Все пак се обадих. Имах 4,27. Голям резил. Предадох всички, а най-вече себе си. Не смеех да е обадя на г-жа Маринова. Беше ме срам. На следващия ден щеше да излезе класирането в Плевен. Татко видя болката ми. Предложи да отидем. Така и направихме. Прегледах големия списък. Бях точно 17-и. Ни повече, ни по-малко. Край, нямаше какво да очаквам. Едва 8 момчета бяха приети. Трябваше ми чудо. Връщайки се от Плевен, си мислех как се провалих с химията в Плевен. Толкова труд отиде на вятъра. Да изкарам само 4. Не можех да повярвам, но в същото време знаех какво се случи и колко бях изморен в деня на изпита. Прибирайки се, мама ми каза, че съм приет в Габрово. Не ми беше важно. Беше началото на август. Минаха два дни и отидохме до Габрово да се запиша. Започвах да приемам действителността. Какво толкова, за първи път се провалях, но пък беше звучно. Примирих се, че няма да успея. Все пак опитах. 

ТАКА дойде 15 август 1998 г. – празникът на Троянската света обител, Голяма Богородица. Свещен празник! Отидох с приятели, както всяка година. Вече не мислех за неуспеха си. От спорта се бях научил бързо да забравям загубата. Обаче съдбата беше решила да ми го припомни. Срещнах доц. Емил Рачин от МУ Плевен (Бог да го прости! Много вярваше в мен! Голяма личност беше!). Бе със съпругата си Ветка Рачина. Усмихнаха ми се, както винаги, познаха ме. Естествено се поинтересуваха какво се е случило с мен. Обясних надве-натри. Каза ми: „И какво, химията те провали?“ „Да", отвърнах аз. „Знаеш ли, само света Богородица знае дали ще влезеш. Понякога стават и чудеса!“, каза ми той. Иконата излезе от манастира. Розите, които хвърляха около нас, ни засипаха. Пипнах иконата, но този път си пожелах чудото. Не исках здраве, а чудо за моята мечта. Думите на доц. Рачин още звучаха в мен. Беше събота. Отидохме на дискотека. Бързо танците и срещата със съученици ме разведриха. Въпреки че на всеки трябваше да обяснявам как съм записал в Габрово специалност екология. Следващите дни не правех нищо. Не проверявах никакви класирания. 

ТАКА дойде вторник – 18 август 1998 г., и поредната разходка с Анди и Галя. Вече се връщахме в квартала. Бях пред блока, когато чух звъненето на телефона. Сякаш идваше от вкъщи. Затичах се. Отключих вратата и влязох. Вдигнах телефона и отсреща чух имената си, гласът ми беше познат – Дарина Кънчева от МУ Плевен. „Честито, приети сте в специалност медицина във МУ Плевен! Следващите два дни можете да се запишете при нас!“, каза тя. Не знаех как да реагирам. Бурната емоция ме разлюля, както никога досега. Не знаех какво изобщо трябва да попитам г-жа Кънчева. Просто благодарих, затворих телефона и започнах да викам от щастие. Трудно се описва емоцията на успеха, на сбъдването на мечтата, на това да се докажеш на себе си и на света. Успях! 

СЕСТРА МИ ме беше чула, защото в бързането съм забравил да затворя входната врата. Тя беше толкова усмихната. Прегърнахме се и тръгнаха сълзите от вълнение и върховно щастие. Чувствах се толкова лек и окрилен. Трябваше да кажа на мама и тате. Отидох лично до тяхната работа. Бяхме толкова радостни. Чудото се беше случило. На следващия ден се случи и поредното чудо. Кака Хриса се обади, че съм приет и фармация. Вече бях объркан какво трябва да направя. Имахме 24 часа, за да се отпиша от Габрово и да се запиша в София или Плевен. Татко ми повтаряше, че аз решавам, колата е заредена и тръгваме където искам аз. Толкова важно решение, а имах само няколко  часа. Реших да чуя моите учители. Спомням си коментара за моята ситуация на г-жа Троанска. Каза ми: „Добри, не си те представям да си магазинер с висше образование и да продаваш лекарства“. Всичко ми се обърна. Една двегодишна мечта беше факт, а тези й думи така ме разколебаха. Стъписах се. Как ще се откажа точно сега?! Чух се и със Стефчо. Сестра му ме посъветва да отивам за Плевен. Все пак бях усмихнато и ведро момче, нямаше да допусна да ставам „сърдит чичко с бяла престилка“. Отписах се от Габрово и отидохме в Плевен. Оказа се, че на 1-во класиране не се беше записало нито едно прието момче. И така аз влязох на трето класиране. Това бе голямото чудо на моята 1998-а. 

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на всички! Нека св. Богородица ни закриля и бди над нас!

15 август 2025 г., Голяма Богородица

Проф. д-р Добромир Димитров

Начало

 

Още по темата:

• Троянец е новият ректор на Медицинския в Плевен (2021 г.)
  
• Троянец връчи на троянец званието Доктор хонорис кауза (2023 г.) 
• Проф. д-р Добромир Димитров: В медицината трябва добрина (2025 г.)
• Престъплението в Суми 
• В едно изречение (81)
• Троянец направи историческа крачка за медицината в България 

Tweet