* „Особено настроени са били ръчните обущари, те са искали да вземат
предприятието, да се настанят там. Все се питам защо нашата Община не е
подкрепила модерното производство, а е угодила на тези ръчни обущари?
Още от началото на фабриката непрекъснато са действали срещу баща ми.
Пазя много документи“ * „Българският език много ми вървеше, макар че
майчиният ми език е немският“
Интервю
 |
| Лидия Цонковска, 2025 г. |
За обущаря Цонковски, тъжната муприказка и една (дълго)очаквана книга„ТЪЖНА приказка за обущаря“, така бе озаглавила материала си директорката на троянския Музей на занаятите Елеонора Авджиева (виж „Тъжна приказка за обущаря или историята на обувното предприятие „Никола Цонковски“ в Троян“ в бр. 22 на Т21 от 7 юни 2017 г. – бел. ред.).ЧУДЕСНО заглавие, защото приказката наистина е тъжна. Тъжна и красива, и някак болезнена, адски болезнена. Но едновременно горда, винаги, до края. Става дума за историята на троянеца Никола Цонковски (1902-1997), човекът, създал от нищото, буквално на гола поляна, в малкия Троян, най-добрата фабрика за дамски обувки в България. Факт, който мен лично ме шокира, когато прочетох „приказката“, не можех да повярвам, не бях чувал и думичка за г-н Цонковски, още по-малко за делото му. Всичко бе умишлено прикривано, премълчавано, затиснато от лъжата, от партизанщината, вероятно и от завистта и злобата. Вие сигурно също сте изненадани и сигурно също не сте чували за този голям, образован – учил във Виена, специализирал и работил в Германия, получил признание и натрупал опит във водещи европейски обувни фирми, като „Саламандър“ например, и едновременно смел и рисковач, какъвто е всеки истински голям предприемач, от тези, които движат своите градове/страни, човечеството напред.
Никола Цонковски, Виена, 1925 г.
МАКАР че умишлената забрава има обяснение. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. г-н Цонковски и неговата вече водеща в България троянска фабрика за дамски обувки, семейството му също, буквално са разсипани – ограбени, постоянно притискани, фабриката е унищожена, прочутата фамилна къща, местен образец на европейския модернизъм, е експроприирана, затрит е такъв капитал, троянски и национален, като талантът, безупречният професионализъм и предприемаческият дар на Никола Цонковски, отнети са перспективите на цялото семейство (и тук една вметка – съпругата, австрийка, получава право да се върне в родината си, но тя остава със своя съпруг завинаги).
КАЗВАМ тези тъжни/трагични неща по един хубав повод – г-н Цонковски е описал „приказката“ на своя живот, текстът е бил съхранен от семейството и Музеят на занаятите в Троян, заслугата е на г-жа Авджиева, получи правата върху ръкописа и подготвя издаването му. Съвсем скоро доста обемистата книга ще е готова и по мое мнение ще е културното събитие на годината, в Троян и не само. Това предстоящо значимо събитие ми даде подтика да потърся за интервю по-голямата дъщеря на Никола Цонковски – Лидия, която живее в Троян. Тя бе любезна да се съгласи и да ни разкаже своята част от „приказката“ и започваме публикуването на интервюто й (в две части).
– Да започнем с нещичко за родителите Ви?
– Никога не съм чувала родителите ми да се скарат. Никога! Нито пък на нас на висок тон да говорят. И дори когато сгреших, майка ми Йозефина (Фини) казваше: „Ние нали ти казахме“, но нищо повече. Никога викове.
– А това характер ли е, или една европейска възпитаност, по-различна?
– Сигурно е по-различното европейско възпитание. Но и баща ми беше възприел всичко най-добро от там.
– Беше ли австрофил и германофил?
– Той беше много доволен от работата си там, от държанието на хората. Но вече беше голяма криза в Германия, наближаваше войната. А тук баба ми беше останала сама след смъртта на Христо (брат на Никола Цонковски – бел. ред.). Дядо ми е убит в Балканската война, при Петрич, два часа преди да се сключи примирието – избухва шрапнел и го убива. На фронта са му съобщили, че се е родило шестото дете, Христо, и той много се е зарадвал. Баща ми издържаше брат си от чужбина да учи в Търговската гимназия. Христо почина от тифус.
– Как Никола заминава за Австрия?
– Със 7 лева в джоба. Някой го насочил да направи постъпки пред Русенската търговска камара и той с една еднократна стипендия заминава.
– Немски знаел ли е?
– Не. Тук е учил френски.
– Колко години изкарва там?
– 14 години.
– Ще ми се да поговорим по голямата тема – за омразата и завистта. Дойде веднъж в офиса ни един възрастен човек и говорихме за статията на Ели (Авджиева) за баща Ви, която излезе в нашия вестник и предизвика голям отзвук. За Никола Цонковски нищо не се знаеше – когато комунистите решат да затрупат нещо, правят го безскрупулно.
– И аз не смеех 30 години изобщо дума да кажа.
– Разбираемо, можело е още да пострадате. Та този човек ми каза, че е бил на Марковския мост, когато баща Ви, бедното момче отпреди 14 години, изведнъж се връща и кара машини – ще строи фабрика. Тука вече няма политика, има нещо в характера, както знаем и от Иван Хаджийски – било е такова съскане в публиката, такава злоба, такива грозни приказки. Не могат да простят, че от това момче е станало нещо. Злоба, която не е спирала – на занаятчиите, после на новата власт. Ако това предприятие беше останало в Троян, то щеше да е обликът на града, според мене. Дамската обувка е нещо специално, тя е сериозна икономика.
– Още в началото, когато е започнал да строи (1934 г. – бел. ред.), са дошли няколко души и със злоба са казали: „Тука ще се строи капиталистическо предприятие“. Особено настроени са били ръчните обущари, те са искали да вземат предприятието, да се настанят там. Все се питам защо нашата Община не е подкрепила модерното производство, а е угодила на тези ръчни обущари? Още от началото на фабриката непрекъснато са действали срещу баща ми. Пазя много документи.
– Явно е бил много корав мъж, освен много талантлив. Не се е отказвал. Чували ли сте думи на съжаление, че се е върнал в България, а не е останал в Австрия?
– Никога. Дори когато национализираха фабриката и остана технически ръководител две години и половина, те взеха всички материали, останали от строежа на къщата, и по негов план построиха втория етаж. Разширяваше фабриката на четири етапа, отгоре беше шевният отдел.
– Правил е до последно всичко възможно да спаси фабриката. Гледам снимките. Винаги ли беше толкова елегантен?
– Там – да. Но тука… С Кънчо Шипков работеха като бояджии. На Шипкови къщата в София е била някъде до царския дворец. Имаха розоварни в Казанлък. Единият брат го бяха затворили само защото в София, когато починал Георги Димитров, всички трябвало да си сложат черни лентички, пък той не си сложил.
– Пак като не са го убили… А вие, като сте дете на фабрикант, върху Вас струпвали ли са се лоши неща?
– В гимназията постоянно с една единица по-нисък успех бях. Българският език много ми вървеше, макар че майчиният ми език е немският. В 10-ти клас имахме матура по български език. Учителка беше Николова. Падна се „Под игото“ от Вазов. Тъкмо бях препрочела книгата и си казах, че с всички цитати и с всичко, което написах – а писах много време, – ще изкарам 6-тица. Отивам нагоре по стълбите, срещу мене слиза Николова и ми каза: „Цонковска, ти заслужаваше 6, но аз ти писах 5, защото не си ми вземала много участие през годината. Догодина ще покажеш какво знаеш“. А пък аз бях много притеснена от всичко, което ни се случваше. Не че не съм знаела, но имаше много други, които се натискаха: „Другарко, аз да кажа, аз да кажа!“. Не бях такава. Бяха ми писали и една 2-ка на устен по математика. И аз тогава направих една фатална грешка в живота си. Ожених се три месеца преди да навърша 18 години. Точно когато майка ми замина за Австрия със сестра ми, аз заминах за Брестовица, Пловдивско.
– Как го намерихте съпруга си?
– Не ми се говори много, сега за пръв път го казвам. С баща ми отивахме в Асеновград, бяхме поканени на гости от един човек, който имаше обувен магазин и баща ми го снабдяваше с обувки. Идва един човек в автобуса, рус, с къдрава коса, с лъщящо яке. Покани ни, преди да отидем в Асеновград, да видим неговото село. Дадоха една кошничка с грозде. Започна да пише писма. Веднъж ми писа, че идва от командировка от Ловеч. Но всъщност те са били една групичка от пет човека, все млади, които са си мечтаели за Германия, искали са да емигрират. Той е бил касиер, дал е пари, облекли се в нови дрехи. В София ги напипали и ги затворили. Той, като най-малък, е бил девет месеца в затвора в Ловеч и оттам е дошъл. Един ден, точно когато майка ми замина с Теодора (сестрата на Лидия – бел. ред.) за Австрия, идва с една лека кола, войник в Пловдив, със старшината си. Каза: „Дали сме 500 лева за път и няма да се върнем празни“. И аз, като бях отчаяна, че майка ми заминала там, на мен ми писали по-ниска оценка, както бях с една поличка, просто тръгнах. И сега ми идва наум, че това е било обичай по оня край – крадене на мома. Преди мен е имал и едно момиче от Куртово Конаре. Баща ми беше я издирил, отишъл чак там да пита. Тя казала, че така я грабнали с един файтон, три месеца стояла там, купили й часовник и ръкавици. Обаче се разболяла и си заминала. Баща ми, като видял, че ме няма, питал познати. Само на една жена бях казала къде отивам. Идва баща ми там и те ме заключиха в една стая, не го пуснаха. На втория месец забременях, не бях навършила 18 години и родителите ми трябваше да подпишат, че са съгласни. Какво да направят – подписаха. Година и половина бях в това село. Беше голямо село, с 5 хиляди души, с родилен дом, с голяма Община. Там се роди Николай. Получих родилна треска, щях да умра тогава. Посред лято завита с два юргана. Нашите дойдоха. Тогава правеха пътя през Кърнаре. Автобусът спрял на Беклемето и оттам – пеша, с голям куфар, сестра ми малка, хванала се за раменете на баща ми. Майка ми остана при мен един месец. След година и половина казах, че повече не мога. Сутрин всички, цялото село, се изнизваха да копаят лозята, много лозя имаше, и все питаха защо аз не отивам. Мъжът ми беше войник в Пловдив. Аз тогава шиех вкъщи, бродирах, какво ли не. Поисках да отидем на квартира в Пловдив. Дойдох си в Троян. Той един ден дойде и каза, че е намерил квартира. Баща ми казваше да не тръгвам. Тогава Николай беше на пет месеца. Във влака имаше плетена люлка, сложихме го и заминах. Като пристигам – каква квартира? – една мазанска стая, стените целите във влага, прозорецът и градината на равно ниво. В това живяхме пет години. Той се хвърляше от жена на жена. Един път ме заряза с детето в тролея, каза, че има среща. Накрая казах, че си отивам в Троян и толкоз. После той пак се ожени, в Пазарджик, пак имаше дете, заряза го на една година. На жена му някакъв чичо бил полицай и подписал да излезе в чужбина. Отишъл в Сърбия, оттам – в Германия. В Германия има деца и от една германка, и от една българка. Последната пък беше сръбкиня. 20 години нямаха никакъв контакт с Николай, после са се виждали в Германия.
– Какъв авантюрист, да не кажа – мошеник! Сигурно болката Ви и досега си стои. А гимназията как завършихте?
– Завърших вечерна гимназия с 5,31. Но можеше и повече, ако не бяха ония бележки, за които разказах.
– Как този толкова успял, толкова целенасочен човек, баща Ви, толкова много труд хвърлил да изгради фабриката – как издържа това пречупване, това отнемане на всичко? Гледам го на една снимка колко е изискан – той се е запазил, духът му е бил силен!
– Издържал е, защото имаше семейство, две деца…
– А Фини е можела да го напусне, да се върне в Австрия. Любовта ли е била по-силна?
– Още не са били женени, когато баща ми е тръгнал за България за някакъв проект (който не се осъществил), но не й казал ще се върне ли. Тя заплакала. Имам три нейни писма, в които пише, че е готова да го последва, ако остане в родината си. Той се връща и се оженват там.
– Никога не съм чувала родителите ми да се скарат. Никога! Нито пък на нас на висок тон да говорят. И дори когато сгреших, майка ми Йозефина (Фини) казваше: „Ние нали ти казахме“, но нищо повече. Никога викове.
 |
| Сватбената снимка на Йозефина и Никола Цонковски, Виена, 1930 г. |
– Сигурно е по-различното европейско възпитание. Но и баща ми беше възприел всичко най-добро от там.
– Беше ли австрофил и германофил?
– Той беше много доволен от работата си там, от държанието на хората. Но вече беше голяма криза в Германия, наближаваше войната. А тук баба ми беше останала сама след смъртта на Христо (брат на Никола Цонковски – бел. ред.). Дядо ми е убит в Балканската война, при Петрич, два часа преди да се сключи примирието – избухва шрапнел и го убива. На фронта са му съобщили, че се е родило шестото дете, Христо, и той много се е зарадвал. Баща ми издържаше брат си от чужбина да учи в Търговската гимназия. Христо почина от тифус.
– Как Никола заминава за Австрия?
– Със 7 лева в джоба. Някой го насочил да направи постъпки пред Русенската търговска камара и той с една еднократна стипендия заминава.
– Немски знаел ли е?
– Не. Тук е учил френски.
– Колко години изкарва там?
– 14 години.
– Ще ми се да поговорим по голямата тема – за омразата и завистта. Дойде веднъж в офиса ни един възрастен човек и говорихме за статията на Ели (Авджиева) за баща Ви, която излезе в нашия вестник и предизвика голям отзвук. За Никола Цонковски нищо не се знаеше – когато комунистите решат да затрупат нещо, правят го безскрупулно.
– И аз не смеех 30 години изобщо дума да кажа.
– Разбираемо, можело е още да пострадате. Та този човек ми каза, че е бил на Марковския мост, когато баща Ви, бедното момче отпреди 14 години, изведнъж се връща и кара машини – ще строи фабрика. Тука вече няма политика, има нещо в характера, както знаем и от Иван Хаджийски – било е такова съскане в публиката, такава злоба, такива грозни приказки. Не могат да простят, че от това момче е станало нещо. Злоба, която не е спирала – на занаятчиите, после на новата власт. Ако това предприятие беше останало в Троян, то щеше да е обликът на града, според мене. Дамската обувка е нещо специално, тя е сериозна икономика.
– Още в началото, когато е започнал да строи (1934 г. – бел. ред.), са дошли няколко души и със злоба са казали: „Тука ще се строи капиталистическо предприятие“. Особено настроени са били ръчните обущари, те са искали да вземат предприятието, да се настанят там. Все се питам защо нашата Община не е подкрепила модерното производство, а е угодила на тези ръчни обущари? Още от началото на фабриката непрекъснато са действали срещу баща ми. Пазя много документи.
 |
| Никола Цонковски с дъщеря си Лидия, Троян, 1940 г. |
– Никога. Дори когато национализираха фабриката и остана технически ръководител две години и половина, те взеха всички материали, останали от строежа на къщата, и по негов план построиха втория етаж. Разширяваше фабриката на четири етапа, отгоре беше шевният отдел.
– Правил е до последно всичко възможно да спаси фабриката. Гледам снимките. Винаги ли беше толкова елегантен?
– Там – да. Но тука… С Кънчо Шипков работеха като бояджии. На Шипкови къщата в София е била някъде до царския дворец. Имаха розоварни в Казанлък. Единият брат го бяха затворили само защото в София, когато починал Георги Димитров, всички трябвало да си сложат черни лентички, пък той не си сложил.
– Пак като не са го убили… А вие, като сте дете на фабрикант, върху Вас струпвали ли са се лоши неща?
– В гимназията постоянно с една единица по-нисък успех бях. Българският език много ми вървеше, макар че майчиният ми език е немският. В 10-ти клас имахме матура по български език. Учителка беше Николова. Падна се „Под игото“ от Вазов. Тъкмо бях препрочела книгата и си казах, че с всички цитати и с всичко, което написах – а писах много време, – ще изкарам 6-тица. Отивам нагоре по стълбите, срещу мене слиза Николова и ми каза: „Цонковска, ти заслужаваше 6, но аз ти писах 5, защото не си ми вземала много участие през годината. Догодина ще покажеш какво знаеш“. А пък аз бях много притеснена от всичко, което ни се случваше. Не че не съм знаела, но имаше много други, които се натискаха: „Другарко, аз да кажа, аз да кажа!“. Не бях такава. Бяха ми писали и една 2-ка на устен по математика. И аз тогава направих една фатална грешка в живота си. Ожених се три месеца преди да навърша 18 години. Точно когато майка ми замина за Австрия със сестра ми, аз заминах за Брестовица, Пловдивско.
– Как го намерихте съпруга си?
– Не ми се говори много, сега за пръв път го казвам. С баща ми отивахме в Асеновград, бяхме поканени на гости от един човек, който имаше обувен магазин и баща ми го снабдяваше с обувки. Идва един човек в автобуса, рус, с къдрава коса, с лъщящо яке. Покани ни, преди да отидем в Асеновград, да видим неговото село. Дадоха една кошничка с грозде. Започна да пише писма. Веднъж ми писа, че идва от командировка от Ловеч. Но всъщност те са били една групичка от пет човека, все млади, които са си мечтаели за Германия, искали са да емигрират. Той е бил касиер, дал е пари, облекли се в нови дрехи. В София ги напипали и ги затворили. Той, като най-малък, е бил девет месеца в затвора в Ловеч и оттам е дошъл. Един ден, точно когато майка ми замина с Теодора (сестрата на Лидия – бел. ред.) за Австрия, идва с една лека кола, войник в Пловдив, със старшината си. Каза: „Дали сме 500 лева за път и няма да се върнем празни“. И аз, като бях отчаяна, че майка ми заминала там, на мен ми писали по-ниска оценка, както бях с една поличка, просто тръгнах. И сега ми идва наум, че това е било обичай по оня край – крадене на мома. Преди мен е имал и едно момиче от Куртово Конаре. Баща ми беше я издирил, отишъл чак там да пита. Тя казала, че така я грабнали с един файтон, три месеца стояла там, купили й часовник и ръкавици. Обаче се разболяла и си заминала. Баща ми, като видял, че ме няма, питал познати. Само на една жена бях казала къде отивам. Идва баща ми там и те ме заключиха в една стая, не го пуснаха. На втория месец забременях, не бях навършила 18 години и родителите ми трябваше да подпишат, че са съгласни. Какво да направят – подписаха. Година и половина бях в това село. Беше голямо село, с 5 хиляди души, с родилен дом, с голяма Община. Там се роди Николай. Получих родилна треска, щях да умра тогава. Посред лято завита с два юргана. Нашите дойдоха. Тогава правеха пътя през Кърнаре. Автобусът спрял на Беклемето и оттам – пеша, с голям куфар, сестра ми малка, хванала се за раменете на баща ми. Майка ми остана при мен един месец. След година и половина казах, че повече не мога. Сутрин всички, цялото село, се изнизваха да копаят лозята, много лозя имаше, и все питаха защо аз не отивам. Мъжът ми беше войник в Пловдив. Аз тогава шиех вкъщи, бродирах, какво ли не. Поисках да отидем на квартира в Пловдив. Дойдох си в Троян. Той един ден дойде и каза, че е намерил квартира. Баща ми казваше да не тръгвам. Тогава Николай беше на пет месеца. Във влака имаше плетена люлка, сложихме го и заминах. Като пристигам – каква квартира? – една мазанска стая, стените целите във влага, прозорецът и градината на равно ниво. В това живяхме пет години. Той се хвърляше от жена на жена. Един път ме заряза с детето в тролея, каза, че има среща. Накрая казах, че си отивам в Троян и толкоз. После той пак се ожени, в Пазарджик, пак имаше дете, заряза го на една година. На жена му някакъв чичо бил полицай и подписал да излезе в чужбина. Отишъл в Сърбия, оттам – в Германия. В Германия има деца и от една германка, и от една българка. Последната пък беше сръбкиня. 20 години нямаха никакъв контакт с Николай, после са се виждали в Германия.
 |
| Лидия Цонковска, 2025 г. |
– Завърших вечерна гимназия с 5,31. Но можеше и повече, ако не бяха ония бележки, за които разказах.
– Как този толкова успял, толкова целенасочен човек, баща Ви, толкова много труд хвърлил да изгради фабриката – как издържа това пречупване, това отнемане на всичко? Гледам го на една снимка колко е изискан – той се е запазил, духът му е бил силен!
– Издържал е, защото имаше семейство, две деца…
– А Фини е можела да го напусне, да се върне в Австрия. Любовта ли е била по-силна?
– Още не са били женени, когато баща ми е тръгнал за България за някакъв проект (който не се осъществил), но не й казал ще се върне ли. Тя заплакала. Имам три нейни писма, в които пише, че е готова да го последва, ако остане в родината си. Той се връща и се оженват там.
(следва)
Интервю на Генадий Маринов
Още от същия автор:
Още от същия автор:
0 коментара:
Публикуване на коментар
Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)