* „Музиката е един бездънен океан от песни, сълзи, успехи и падения, загуби и открития“, казва Кольо Къдравия“ * „А образът на музикантите, винаги приемани като най-горната част на бохемата, е немислим без бутилка и чаша. И поглъщане на количества, достойни за черен дроб на син кит“
ДУХОВНОТО ЛИЦЕ в ония години беше изчезнало от познатата триада. Него като деца си го предавахме един на друг със заклинанието: „Предавам ти попа“. Кой е бил кмет по времето на тази или онази група, малцина си спомнят. Помнят се учителите, диригентите, ръководителите на оркестрите и техните членове. Приносът на музикантите към социално-културния живот е неоспорим, те са хората, повдигали жизнерадостното настроени по годежи, сватби, кръщенета, юбилеи, празненства, банкети, събития най-различни и даже освещаване на ново огнище (пещ) в Кърнаре. Там е поканен калейчанинът Сави Пенков със своя „Велтмайстер“ и неговата група. Там са тромпетистите Тотю и Нанко от Терзийско, Пенко с кларинета и Наньо с тромбона.
ХОРАТА, които вардят южната страна на прохода, са достойни за уважение дори само поради това, че са единствените в България, успели да си построят църква в периода 1945-1956 г. Затова поканата е радушно и единодушно приета. Отиват с автобуса. Имаше такъв „Троян – Пловдив“ със спирка Беклемето. За кратка почивка, една вода и овче кисело мляко. Времето се случва неприятно, вали и почти няма хора при рязането на лентата. „Тумба-лумба шикалка, сватба няма никаква“. Въпреки това музикантите са поканени официално на нетрадиционно двойно жервоприношение с добиче от породата „Старопланински цигай“. Овцата се пече с вълната. Кърнарска иновация с мюсюлмански привкус. Овчето никога не е присъствало в менюто на троянци, всички напират да си ходят и скоро-скоро таксито пристига. ЗИЛ130 без брезент и без пейка. Товарят се набързо, шофьорът е много припрян. Страхотен, мощен, зверовит моторен рев, газ – спирачки, газ – спирачки нагоре по серпентините, изживяващото се като пилот момче кара като на рали. Бърза да се върне, докато не е изядена овцата. Или го чака жена в чаршафи. Облечените като за тържествен случай артисти, прежалили премените си, здраво са се вкопчили в шприглите. На по-острите завои краката им не се допират до пода. Блъскат се един друг като побеснели тийнейджъри, танцуващи пого. Наньо е проврял тромбона на лакътя, а той се люлее по-мощно от камбаните на „Александър Невски“, издавайки приглушен жален звук при всеки удар в канатата. Някъде след Малкото копито от тромбониста изригва мощен фонтан à la Моби Дик. След дълго тропане по покрива на кабината шофьорчето най-накрая с огромно нежелание спира. Китът с тромбона е съжален, измит и прибран долу в кокпита. Скоростният етап продължава до Камен мост. Финал. Бледите и измъчени като оцелелите от сала на „Медуза“ страдалци са изтърсени набързо, оставени насред път да се кръстят и благославят Бог, че им е помогнал да преодолеят поредното изпитание.
„МУЗИКАТА е един бездънен океан от песни, сълзи, успехи и падения, загуби и открития“, казва Никола Спиров (Кольо Къдравия). Той е от с. Подем и какво дири сред троянските музиканти, ще се разбере по-нататък. Аз бих добавил – и много сиво зад блясъка, предизвикателства, които трябва да си готов да прегърнеш и да плуваш през силните течения, за да постигнеш успех. Добрият музикант трябва да притежава ресурсите и силата в крайна сметка да се справи с всяка ситуацията весден там, където всеки е отишъл да изпусне парата с различни намерения и различни очаквания.
КОЙТО ПЕЕ, плаши болестите, вика радостта и зло не мисли. Поради тази причина КООП, „Лисичи дупки“, „Стара планина“, „Гетсиманската градина“ – навред, дето има оркестър, винаги е пълно. Доставили лек за душата и тялото на троянци, нашите музиканти като апостоли отиват да помагат на други страни, на други народи.
ПРЕЗ 1965-ТА Ливърпулската четворка пак е на първо място с „Ticket To Ride”. Лили Иванова я грабна и изпя „Тя си купи билет. Утре тръгва на път“ (на малката плоча, издадена от „Балкантон“, кавърът на „Бийтълс“ е втори, след „Венера“ на силистренския композитор Хетко Николов). Билети до гр. Шверин имат Вальо Манджука, Найден Хасъма, Ботю Капото, Митьо Карачора и Пешо Пищялката. Първият кръстоносен поход на „копаджиите“ до ГДР е в столицата на провинция Мекленбург-Предна Померания, сред 11 езера и долу-горе толкова елитни заведения. Избрани са за навяващия вехт буржоазен аристократизъм нощен клуб „Астория“. В луксозния, също толкова стар хотел срещу бара, в една от стаите на втория етаж, отредена за гостите от България, балканджиите старателно се приготвят за премиерното си участие зад граница. Обличат белите костюми, но когато започват да търсят копчетата на специалното място там, където се събират двата крачола на панталоните, всички с ужас устновяват, че такива липсват. Стопили са се при химическото чистене в Троян. Могат да ги придържат някак, докато стигнат до подиума, но хващайки инструментите, ще останат по фантазия. На помощ се притичват две камериерки и посредством изпитаната стара технология, включваща игла с вдянат конец, започват да съшиват положението. Всяка мисъл за преднамереност и желание за нежен допир на женски ръце немски около деликатния ареал са само плод на нечие болно въображение. И празни химери. За културните пратеници, посланици на добрата воля и сливовата ракия от Троян, естетиката и професионализмът винаги са над всичко. Не след дълго конфузното положение е закърпено. Нахъсани и здраво мотивирани, но не от манипулацията, карето валета с кикър поп пика пресича „щрасето“ с тротоари като флангове в основите на къщите и прави първия си тур за овации извън Родината.
НАЙДЕН свири на стария си тромпет, с който доскоро е будил в 5:20 войската, вдигал е ката месец цяло поделение под тревога, три пъти на ден е надувал най-жадувания боен сигнал „Чорба, каша, топъл хляб“. От дългото разнасяне по учения, на войнишки фестивали в Казанлък, по вечеринки и казармени градинки, бутоните отгоре изпаднали някъде. В Горна Малина, освен сапьорско и артилерийско, има свързочно поделение към МВР, по-точно към УБО. Войската на управлението към ДС с най-много служители, натоварени с охраната на най-висшите партийни функционери, не успява да си оварди морзовите ключове от храбрия редник Хасъмски. Три от тях са отнесени, разфасовани и бакелитовите кнопки успешно имплантирани на „тремпето“. Няма друг такъв уникат на Земята, достоен за световния музей на инструментите във Финикс, САЩ, но Найден е убеден, че вече не отговаря на международното му положение. Още с първата заплата започва да обикаля музикалните магазини. Инструменти да искаш, но нищо не спира погледа, по-скоро етикетът отдолу под „Martin Committee“, например, направо го хвърля по гръб. Гледа два „Кelwerth“ не от празно любопитство, а чисто професионално. Но на поредната витрина има нещо, което си заслужава влизането. Продавачът вътре любезно обяснява повече с ръце и някоя и друга руска дума (до Шверин има голяма съветска военна база): „Това е единствена бройка от предвидени за масово производство тромпети. Фирмата е раздала на всички музикални магазини по един, за да разбере ще се харчат ли на пазара. Даже кутия няма“. Найден не е точно троянец, от Хасъмското е коренът му и не може да се каже, че е „троянска циция“. На цената изобще не държи, стига да не е скъпо. Надува бузи и изтръгва първите тонове от тръбата, която по нищо не отстъпва на „King B-Flat“, марката, предпочетена от Чет Бейкър и Дизи Гилеспи. Цена от 260 марки – 60 лева, превърнати по тогавашен курс – действа финансово успокояващо. Евтината инвестиция е добра инвестиция. Ще останат пари за почерпка, за подарък на Станка, за портфейлно самочувствие. Първият продаден тромпет е на късмет и за прохождащата фирма. Тя печели шестица от тотото с първият си клиент, кадемът, благодарение на който после се развива до един от най-реномираните производители на висококачествени духови инструменти „Тoneкig“. Оригинален, втора ръка, модел ДеЛукс като Нанковия в момента се предлага в Костенец. Може да го прютите в специален калъф „Boosey and Hawkes“. Сега е лесно, има всичко. Ако не в редовна продажба, то втора употреба. Или вездесъщия сайт Temu. И там може да попаднете на дърво, но сравнително рядко, обаче измамите в „златните години“ бяха навсякъде.
АКОРДЕОНИСТЪТ САВИ си поръчва комбо орган „Farfisa“ от Италия. Такъв освен Вальо Манджуков, модел „Матадор“, ползват още Джон Ленън, Сам Шам, Кънтри Джо и Фиш, Слай Стоун, Елтън Джон... Ще му прилича и на Сави. Освен това са два пъти по-евтини от Vox Continental. В България да се купи е малко рисковано, а и след като ги произвеждат на „Ботуша“, там трябва да са пò на сметка. Дава предварително парите на Сърбина, представител на „Машстрой“ в Милано. Ярето от стара коза знае много добре – който иска да свири, има един-единствен начин. След близо година напразни надежди най-сетне шофьор от вездесъщия СОМАТ доставя лелеяния клавир. В хладилно ремарке. Но нещо не е наред. Много от най-важните функции ги няма, не могат да се постигнат желаните ефекти. Купеният модел е по-нисък клас. А са го изръсили с 2500 лева, колкото за най-високия. По-нататъшната съдба на инструмента е тъжна и дълга, направо не е за разправяне. Мястото сега няма да стигне, може би в друга глава.
ТЕ, ПОВЕЧЕТО музикантски стремежи, са с подобна съдба. Кольо Къдравия и басистът Станислав Петров (Лигата) отиват да купят хубава, мощна уредба от София. Човекът е проверен. Уж. В апартамента включват усилвателя, чува се познатото пукане, индикаторите светват. Опитват да го усилят, но в съседната стая спяло бебе. Таткото моли да не го будят, едвам заспало преди малко, горкото. Двамата понасят техниката и огромните тежки колони към колата долу. В Троян всичко е инсталирано, китарите – включени, радостта е голяма. Няма вече да се плаща наем уредба, ще се репетира по всяко време. Надуват на макс и след секунди всички шпули са увиснали на жиците. Място за отчаяние няма, музикантите са хора врели и кипели, събрали всичката мъдрост на куп кръчми. Загубата трябва да се избие, докладвано е, че в пощата има големи говорители. Много яки, при това без пари. През социализма се знаеше: „От баща и държава не е кражба“. Всички блага са общи, средствата за производство – също. В самото начало невежи някакви питали партийните агитатори по събрания: „Другарю! А как стои въпросът с жените?“. Простаци. Може ли на нежните създания да се гледа като на средства за производство? Но тогава хората не крадяха, те си „отслугваха“ (специална дума, нещо като днешното „усвоявам“) с държавното имущество, което на теория се явяваше общо и народно. Спиров и Петров секвестират нужните им бройки. Обаче пак проблем. Голям. Говорителите били нужни и на ПТТР-то. Да се оглася площада с тържествен левитанов глас и познатата интонация от „Информбюро“ с новини и рапорти за успехите на работническите бригади за социалистически труд, на кооператорите и прочие върхове, плод на небивал трудов ентусиазъм. Работата замирисва на политическа провокация, стигаща до диверсия в полза на вражска държава. Само родството с шеф от милицията ги спасява.
ДАЛИ СПИРОВ е карък, или проклятие лежи над мераклиите за квалитетни уредби, но после, докато свирят по морето на „Каваците“, Минко Дачев (Калейшкият) си урежда скъп магнетофон. Ама много скъп, повече от половин „Жигула“ и почти колкото „Москвич“. Отиват с Къдравия в Бургас на уречения ден, в уречения час. Нахаканият гларус ги чака пред указания блок. „Дайте парите и чакайте тук! Не е добре да се качвате и вие горе. Опасно е, аз ще сваля техниката.“ Чакали толкова време, колкото Кольо да се усъмни, че нещо нередно се случва. Влиза да търси посредника и тогава разбира, че отзад има друг вход-изход. Всички блокове са така построени, че да може мошениците да се измъкват свободно и безнаказано, обрали на хората вярата в доброто и в човека. Отнесли със себе си надеждите на трудещите се, нещо много по-важно от някакви си там дълго спестявани левчета.
НА БАЛКАНИТЕ, особено в Румъния и Югославия, е същото. Ха си подал пръст, ха са ти откъснали ръката. Сърбите работеха нашите туристи с модните някога шушлякови якета по изпитаната рецепта. „Желиш ли, братко, шушкавец?“ Влизаш във входа, плащаш, обличаш. Якето, разбира се, не ти е по мярка. Любезният „търговец“ отива за друго. И повече не се връща. Румънските номера със свършилия бензин и пр. са до болка известни на мнозина изгорели, желаещи за евтин моторен трион, златен пръстен и други изкушения. „Не сме достатъчно цивилизовани за социализма“, бързо прозрял самият Ленин. Остап Бендер, героят на Илф и Петров от годините на НЕП (новите икономически отношения в СССР), още през 30-те години на миналия век е открил „четиристотин сравнително честни начина за измъкване на пари“. Толкова много няма кой да учи, 4-5 са напълно достатъчни.
В ГДР НЕ Е така. Може би затова често ще се чуе изразът „глупавите немци“. Шефът на онзи бар, в който „копаджиите“ радват ушите и очите на посетителите, измисля „хитър номер“. Точно по това време като световен хит се налага „Il Silenzio“ („Мълчанието“), инструментална пиеса с лека италианска лирика, забележителна със своята тема за тромпет. Направо изпит за висше майсторство, пиеса за чисто нов духов инструмент. Барът е много стар, отпреди войната (Първата) и много внушителен. Всичко е чисто, подредено по немски и почти скучно. Има втори етаж, с нещо като галерия, скрити или издадени ниши като ложи на театър. Вдясно в тъмнината има стълбище, водещо нагоре до един такъв обособен сектор с маса, която никога не се предлага. Там Найден е изпращан всяка вечер от шефа да изсвири творбата на Нини Росо. И всяка вечер „глупавите немци“ се озъртат навсякъде, чудят се какво става. Мелодия има, тромпетист няма. Босът отдолу, изтърсулил се на стола, същински чувал с баварски картофи, върти в противоположни посоки палците на ръцете си, самодоволно положени върху шкембето. Характерната поза на извънредно доволен човек, позната от водещия на един ТВ канал. За Нанко паричен бонус няма, има мощни овации, „Браво“, „Бис“. И повторение има. И „Допелкорн“, обаче водката отива при другите, хер Хасъмски не пие. Изключение, което потвърждава правилото, че по нашият край яко се черпим.
СЪХРАНЕНИ СА тук българският дух и традиции, където всяка среща е повод за празнуване, а всяко празнуване е споделено с приятели. А образът на музикантите, винаги приемани като най-горната част на бохемата, е немислим без бутилка и чаша. И поглъщане на количества, достойни за черен дроб на син кит. Известните и чувствителни артисти сякаш са призвани и длъжни да поемат пътя към саморазрушението.
ПРЕЗ СЪЩАТА 1965-А, почти едновременно с италианския инструментал, в световен хит се превръща „Звукът на тишината“, написана още предната година от Пол Саймън. „Здравей, мрак, стари приятелю,/ дойдох отново да пoговоря с теб“. След тишината това, което е най-близо до изразяване на неизразимото, е музиката. И за двете парчета се смята, че имат отношение към темата за смъртта. Което не пречи да се продават в милионни тиражи, нали смъртта е част от живота. И напомняне за някои от тук споменатите музиканти, които от скоро или по-отдавна пеят и свирят в хора на ангелите.
Този епизод от „Без музика не мога“ е за един от най-живописните, наситени с перипетии, разказвани и преразказвани и до днес моменти от биографията на троянските кръчмарски музиканти – гурбетите из страната и особено в странство. Важна част от музикантската биография и в професионален, и в личен план. Но да чуем автора Стефан Мичев.Т21
ОТ САМОТО НАЧАЛО идеята за представянето на троянските музиканти от кръчмите преди повече от 60 години и насам във времето е поставена върху философията на позитивното мислене. Това не е класация, а спомен за хората, които няма как да не се признаят за част от културния живот на града ни през онези десетилетия, когато маркерите в музиката поставяха клиентите на заведението, съобразени с репертоара на относително постоянните състави, свирещи на живо, и циклично появяващите се нови. Другото е желанието това усилие да стопли сърцата на съвременниците, да събуди заспали отдавна чувства. Сега, когато музиката е в джоба, можеш да си пуснеш каквото и когато си пожелаеш, че и да го свалиш за секунди, е невъзможно да се разбере мъката на професионалистите и любителите на първото изкуство преди 6-7 десетилетия. Всяко поколение е съвкупността от всичко, което някога е виждало, чувало, яло, помирисвало, разказвало, научило, забравило. И всичко останало там някъде. В тези реминисценции не може да се търси точна хронология и последователност. Едно намигване към миналото и отдаване дължимото на най-известните хора на онази епоха. Никога и никъде в троянско не е имало надпис „Не стреляйте по пианиста...“. Клиентите на заведенията винаги са били удовлетворени от музикалното преживяване, доставените емоции и наслада от бенда.
ДУХОВНОТО ЛИЦЕ в ония години беше изчезнало от познатата триада. Него като деца си го предавахме един на друг със заклинанието: „Предавам ти попа“. Кой е бил кмет по времето на тази или онази група, малцина си спомнят. Помнят се учителите, диригентите, ръководителите на оркестрите и техните членове. Приносът на музикантите към социално-културния живот е неоспорим, те са хората, повдигали жизнерадостното настроени по годежи, сватби, кръщенета, юбилеи, празненства, банкети, събития най-различни и даже освещаване на ново огнище (пещ) в Кърнаре. Там е поканен калейчанинът Сави Пенков със своя „Велтмайстер“ и неговата група. Там са тромпетистите Тотю и Нанко от Терзийско, Пенко с кларинета и Наньо с тромбона.
 |
| Ангел Вачев, Манджука, Найден, Ботю, Пищялката |
„МУЗИКАТА е един бездънен океан от песни, сълзи, успехи и падения, загуби и открития“, казва Никола Спиров (Кольо Къдравия). Той е от с. Подем и какво дири сред троянските музиканти, ще се разбере по-нататък. Аз бих добавил – и много сиво зад блясъка, предизвикателства, които трябва да си готов да прегърнеш и да плуваш през силните течения, за да постигнеш успех. Добрият музикант трябва да притежава ресурсите и силата в крайна сметка да се справи с всяка ситуацията весден там, където всеки е отишъл да изпусне парата с различни намерения и различни очаквания.
КОЙТО ПЕЕ, плаши болестите, вика радостта и зло не мисли. Поради тази причина КООП, „Лисичи дупки“, „Стара планина“, „Гетсиманската градина“ – навред, дето има оркестър, винаги е пълно. Доставили лек за душата и тялото на троянци, нашите музиканти като апостоли отиват да помагат на други страни, на други народи.
ПРЕЗ 1965-ТА Ливърпулската четворка пак е на първо място с „Ticket To Ride”. Лили Иванова я грабна и изпя „Тя си купи билет. Утре тръгва на път“ (на малката плоча, издадена от „Балкантон“, кавърът на „Бийтълс“ е втори, след „Венера“ на силистренския композитор Хетко Николов). Билети до гр. Шверин имат Вальо Манджука, Найден Хасъма, Ботю Капото, Митьо Карачора и Пешо Пищялката. Първият кръстоносен поход на „копаджиите“ до ГДР е в столицата на провинция Мекленбург-Предна Померания, сред 11 езера и долу-горе толкова елитни заведения. Избрани са за навяващия вехт буржоазен аристократизъм нощен клуб „Астория“. В луксозния, също толкова стар хотел срещу бара, в една от стаите на втория етаж, отредена за гостите от България, балканджиите старателно се приготвят за премиерното си участие зад граница. Обличат белите костюми, но когато започват да търсят копчетата на специалното място там, където се събират двата крачола на панталоните, всички с ужас устновяват, че такива липсват. Стопили са се при химическото чистене в Троян. Могат да ги придържат някак, докато стигнат до подиума, но хващайки инструментите, ще останат по фантазия. На помощ се притичват две камериерки и посредством изпитаната стара технология, включваща игла с вдянат конец, започват да съшиват положението. Всяка мисъл за преднамереност и желание за нежен допир на женски ръце немски около деликатния ареал са само плод на нечие болно въображение. И празни химери. За културните пратеници, посланици на добрата воля и сливовата ракия от Троян, естетиката и професионализмът винаги са над всичко. Не след дълго конфузното положение е закърпено. Нахъсани и здраво мотивирани, но не от манипулацията, карето валета с кикър поп пика пресича „щрасето“ с тротоари като флангове в основите на къщите и прави първия си тур за овации извън Родината.
 |
| Минко Стоянов, Милко Попчето, Сави. Иван Недялков (барабани). Минко Дачев |
АКОРДЕОНИСТЪТ САВИ си поръчва комбо орган „Farfisa“ от Италия. Такъв освен Вальо Манджуков, модел „Матадор“, ползват още Джон Ленън, Сам Шам, Кънтри Джо и Фиш, Слай Стоун, Елтън Джон... Ще му прилича и на Сави. Освен това са два пъти по-евтини от Vox Continental. В България да се купи е малко рисковано, а и след като ги произвеждат на „Ботуша“, там трябва да са пò на сметка. Дава предварително парите на Сърбина, представител на „Машстрой“ в Милано. Ярето от стара коза знае много добре – който иска да свири, има един-единствен начин. След близо година напразни надежди най-сетне шофьор от вездесъщия СОМАТ доставя лелеяния клавир. В хладилно ремарке. Но нещо не е наред. Много от най-важните функции ги няма, не могат да се постигнат желаните ефекти. Купеният модел е по-нисък клас. А са го изръсили с 2500 лева, колкото за най-високия. По-нататъшната съдба на инструмента е тъжна и дълга, направо не е за разправяне. Мястото сега няма да стигне, може би в друга глава.
 |
| Шарж на Кольо Метеора/Къдравия, худ. Стефан Мичев |
ДАЛИ СПИРОВ е карък, или проклятие лежи над мераклиите за квалитетни уредби, но после, докато свирят по морето на „Каваците“, Минко Дачев (Калейшкият) си урежда скъп магнетофон. Ама много скъп, повече от половин „Жигула“ и почти колкото „Москвич“. Отиват с Къдравия в Бургас на уречения ден, в уречения час. Нахаканият гларус ги чака пред указания блок. „Дайте парите и чакайте тук! Не е добре да се качвате и вие горе. Опасно е, аз ще сваля техниката.“ Чакали толкова време, колкото Кольо да се усъмни, че нещо нередно се случва. Влиза да търси посредника и тогава разбира, че отзад има друг вход-изход. Всички блокове са така построени, че да може мошениците да се измъкват свободно и безнаказано, обрали на хората вярата в доброто и в човека. Отнесли със себе си надеждите на трудещите се, нещо много по-важно от някакви си там дълго спестявани левчета.
НА БАЛКАНИТЕ, особено в Румъния и Югославия, е същото. Ха си подал пръст, ха са ти откъснали ръката. Сърбите работеха нашите туристи с модните някога шушлякови якета по изпитаната рецепта. „Желиш ли, братко, шушкавец?“ Влизаш във входа, плащаш, обличаш. Якето, разбира се, не ти е по мярка. Любезният „търговец“ отива за друго. И повече не се връща. Румънските номера със свършилия бензин и пр. са до болка известни на мнозина изгорели, желаещи за евтин моторен трион, златен пръстен и други изкушения. „Не сме достатъчно цивилизовани за социализма“, бързо прозрял самият Ленин. Остап Бендер, героят на Илф и Петров от годините на НЕП (новите икономически отношения в СССР), още през 30-те години на миналия век е открил „четиристотин сравнително честни начина за измъкване на пари“. Толкова много няма кой да учи, 4-5 са напълно достатъчни.
В ГДР НЕ Е така. Може би затова често ще се чуе изразът „глупавите немци“. Шефът на онзи бар, в който „копаджиите“ радват ушите и очите на посетителите, измисля „хитър номер“. Точно по това време като световен хит се налага „Il Silenzio“ („Мълчанието“), инструментална пиеса с лека италианска лирика, забележителна със своята тема за тромпет. Направо изпит за висше майсторство, пиеса за чисто нов духов инструмент. Барът е много стар, отпреди войната (Първата) и много внушителен. Всичко е чисто, подредено по немски и почти скучно. Има втори етаж, с нещо като галерия, скрити или издадени ниши като ложи на театър. Вдясно в тъмнината има стълбище, водещо нагоре до един такъв обособен сектор с маса, която никога не се предлага. Там Найден е изпращан всяка вечер от шефа да изсвири творбата на Нини Росо. И всяка вечер „глупавите немци“ се озъртат навсякъде, чудят се какво става. Мелодия има, тромпетист няма. Босът отдолу, изтърсулил се на стола, същински чувал с баварски картофи, върти в противоположни посоки палците на ръцете си, самодоволно положени върху шкембето. Характерната поза на извънредно доволен човек, позната от водещия на един ТВ канал. За Нанко паричен бонус няма, има мощни овации, „Браво“, „Бис“. И повторение има. И „Допелкорн“, обаче водката отива при другите, хер Хасъмски не пие. Изключение, което потвърждава правилото, че по нашият край яко се черпим.
 |
| Найден, Боби, Карачора, Ботю, Манджука |
ПРЕЗ СЪЩАТА 1965-А, почти едновременно с италианския инструментал, в световен хит се превръща „Звукът на тишината“, написана още предната година от Пол Саймън. „Здравей, мрак, стари приятелю,/ дойдох отново да пoговоря с теб“. След тишината това, което е най-близо до изразяване на неизразимото, е музиката. И за двете парчета се смята, че имат отношение към темата за смъртта. Което не пречи да се продават в милионни тиражи, нали смъртта е част от живота. И напомняне за някои от тук споменатите музиканти, които от скоро или по-отдавна пеят и свирят в хора на ангелите.
(Следва)
м. март 2025 г.
Стефан Мичев
Още по темата:
- Без музика не мога (1) Други пътища, други мечти
- Без музика не мога (2) Вино и любов или любов с вино
- Без музика не мога (3) Прошка с мирис на изгоряла гума
- Без музика не мога (4) За тези, които държат половината небе и един месец
- Без музика не мога (5) За първите, хармонирали заедно
- Без музика не мога (6) Рок сирените, бъгнали ни за цял живот
- Без музика не мога (7) Истински истории за стари троянски музиканти
0 коментара:
Публикуване на коментар
Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)