Люта свада за мястото на троянската църква

* „Троян, велико село под планината, без турци (…) на добро място разположено, с една красна църква и едно славяноболгарско училище”

Храмът „Света Петка” на 175 години

РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ГОРНИ И ДОЛНИ КРАЙ

Първият троянски историк Власи Илиев ни съобщава в своите „Исторични материали за Троян”: „Селото имало двама кметове и двама кабакчии (бирници).” Разделението на селището на Долни и Горни край, с двама кметове, всеки със свой печат, продължава и след Освобождението. На един „Билет за задгранично излизане” от 1883 г. (преди Съединението от 1885 г. Троян е бил граничен град, като границата е минавала по билото на Балкана – б.а.) има крайно оригинален печат с надпис „Троян – кмет Долни край”. През годините са регистрирани множество разпри между долнокрайци и горнокрайци от градоустройствено, административно, културно и религиозно естество.

ПОБЕДИЛИ МЪДРОСТТА, ПРОЗОРЛИВОСТТА И РАЗУМЪТ

Първият успешен опит да се консолидира селото (Троян е обявен за град през 1868 г.) е изборът на мястото за изграждането на църквата „Света Петка” през 1835 г.

В най-старо време селото си имало черковища, където хората се черкували на християнски празници. Най-почитаните били „Св. Никола” – за горнокрайците, и „Кръстът” – за долнокрайците. Люта свада пламнала през 1835 г. за мястото на църквата – в Долни или Горни край да бъде. Балювци (голям и авторитетен възрожденски род) искали църквата в Горни край, на старото черковище „Св. Никола”, а Папазовци (род, смятан за наследник на Паисий Хилендарски) – в Долни край, в Табашката махала. Дядо Станчо Дрянът (дядо на дипломата, политика и дарителя Константин Хаджикалчов) авторитетно разрешил спора – храмът ще бъде по средата – под Турлата, на мястото на старо черковище. Победили мъдростта, прозорливостта и разумът, личността, която умеела да отстоява с достойнство позициите си.

ТАЗИ НЕПРИМИРИМОСТ НЕ СЕКВАЛА И СЛЕД СМЪРТТА

Антагонизмът между Горни и Долни край отново разделил новопостроената църква на „горнокрайска” и „долнокрайска”. Горнокрайските чорбаджии, първенци и занаятчии заемали при черкуването южната страна на храма, а откъм северната в същия ред стояли долнокрайци. Тази непримиримост не секвала и след смъртта, пренесла се и на гробищата. Тяхната територия е разделена на „горнокрайска” и „долнокрайска” по силата на обичайното право, по махали и родове. Разгорещени спорове се водели дори и за мястото на извършване на обреди, обичаи и празненства. Например спорът къде да бъдат „Водиците” (хвърлянето на кръста на Йордановден) спечелил Горни край, а по-късно мястото на „Бързоконците” (на Тодоровден – Конски Великден) спечелили долнокрайци.

СТАРАТА ВРАЖДА ОТНОВО ПЛАМНАЛА

И в следосвобожденската ни история старата вражда отново пламнала при въпроса за мястото на новото училище (днешната сграда на Музея на занаятите), което било по волята на долнокрайци. През 1881 г. кметът Калчо Ангелов Гайдарски започнал строежа с майсторите на Уста Генчо Кънев от Трявна, но горнокрайци били недоволни – искали училището да се издигне на мястото на изгореното от турците „Жълто училище” (днес ОУ „Иван Хаджийски”). Съпротивата се изразила във формен бунт. Горнокрайци отнемали лопатите и чуковете на майсторите и не им давали да работят, но околийският началник ги арестувал и ги дал на съд за съпротива на властта. Училището станало там, където било решено – на мегданя.

ДНЕС ПОЧТИ НИКОЙ НЕ ЗНАЕ ЗА КАВГИТЕ, НО ВСИЧКИ СЕ ГОРДЕЕМ С ЦЪРКВАТА И МУЗЕЯ

Разделението на троянското общество, но на идеологическа основа, съществува и днес по въпроса за съдбата на остатъка от „партизанския паметник” и на костите под него. Преди една година започна дискусия в троянските медии, имаше и решение на Общинския съвет, но реални действия – не. Напомням, че историята има едно много важно предимство – да пази паметта за изминали събития, действия и личности.

Посланието на този текст е ясно. Днес почти никой не знае и не си спомня за кавгите и разприте между троянци, но всички се гордеем с църквата и музея. Историята не е забравила да отбележи, че още през 1835 г., когато троянският храм е издигнат, Неофит Рилски и Емануил Васкидович пишат: „Троян, велико село под планината, без турци (…) на добро място разположено, с една красна църква и едно славяноболгарско училище”.

Пенка Петрова–Голийска, историк

Начало

Tweet