„Рана” на Захари Карабашлиев в Троян

Предстоящо 26 февруари

ПРЕДСТАВЯНЕТО на романа, посветен на „незапомнените”, е по идея и организирано от Музея на занаятите с подкрепата на Община Троян. За именития писател и творбата му ще говори директорът на музея Елеонора Авджиева. Авторът Захари Карабашлиев ще присъства на срещата.

„В НАВЕЧЕРИЕТО на националния празник на България ви предлагаме откровен разговор за националните стремежи, за непостигнатите идеали, за грешките, за моралните дилеми. Ще лекуваме незарасналите български рани със слово. Ще говорим с любов за Родината!“, коментират организаторите.

РОМАНЪТ  „Рана” е носител на  Националната награда „Роман на годината“ на Фонд „13 Века България”, Специалната награда за изключителни постижения в областта на изкуството на Община София, „Златен лъв” за обществена значимост, „Най-четена книга” (2023 г.) на Столична библиотека.

КОГА: 26 февруари, сряда, 18:00 ч.
КЪДЕ: Туристически информационен център, Троян
ВХОД: Свободен

 

В сряда, 26-и, ще бъда в чаровния Троян. Заедно с директора на музея Елеонора Авджиева и военния историк Радослав Симеонов ще поговорим за романа „Рана“, за времената и страстите български тогава и сега. Заповядайте, ако сте свободни и наоколо.

Захари Карабашлиев

 „Рана”

Написаното от Боян Пенев за Йовковите военни разкази може да се отнесе и към новия роман на Захари Карабашлиев “Рана”: “Той не е обзет от заслепен и реторичен патриотизъм…, остава предимно художник, чийто интерес към живота и човека се определя от едно по-високо нравствено чувство и самосъзнание…, навред ние долавяме неговото състрадание към измъчения човек”.

Състраданието е характерно за българската литература, посветена на войната, като започнем с “Първият убит сърбин” на Иван Вазов от ноември 1885 г., с неговите стихове от 1912 г. и 1915-1916 г. (“Врага си бийм, кат враг, но проснат ли е в прах, ний в него виждаме пак человек и брат!”) и продължим с почти всички наши класици.

Но в техните произведения състраданието върви ведно с мрачния и отмъстителен триумф на победата. Ето как самият Йовков описва победния марш на българските войски в Букурещ на 9 декември 1916 г.: ”Големият град немееше, изтръпнал и слисан, защото из улиците му кънтяха тежките стъпки на победителите… По едно време някъде далеч се зачу ура, високо и страшно ура… Пееше се песен, тия пленяващи звуци на “Съюзници-разбойници”, които тъй неудържимо завладяват и вълнуват. От де идеше тоя огън, който грееше в тия лица и в тия очи, от де идеше силата на това страшно и свирепо ура? Това триумфа на една победа ли беше, мрачното тържество на мъст, или заканителния изблик на сила? Аз гледах и чувствах очите си овлажнели”.

И в “Рана” ги има и съчувствието и омразата, и състраданието и ненавистта, и “тъмното, ядно ура” на победната атака.

Но Захари Карабашлиев съвсем ясно заявава, че “Рана” не е военен роман. Нито е антивоенен. Това не е роман за победата, героизма и славата, нито за безсмислието на войната и взаимното унищожение. А за неизлечимите рани, които остават дори след справедливите войни.

Макар и да не връща фабулата си назад от 1913 г., “Рана” напомня за онези причини, които справедливо и неизбежно доведоха България до двете Балкански и до Първата световна война – разпокъсването през 1878 г. в Берлин на българското етническо землище, посочено от Карнегиевата комисия като първопричина на всички последвали конфликти; копнежът на тракийските и македонските българи да живеят в национална държава; техните революционни организации и техните въстания; моралното страдание на българите в свободна България заради братята им извън държавните граници…

“Четникът” – револверът, над който бащата на Сава заклевал младежи в Македония, с който бил делегат на Петрова нива и се сражавал в Преображенското въстание и с който Сава Сотиров повежда войниците си на Добруджанския фронт, изобразява тази поколенческа приемственост в борбата за национално обединение и свобода.

Географията на българското самосъзнание, на робството и на националната революция е картографирана от пътя на главния герой през пепелищата и лобните места в Одринска и Западна Тракия и през фронтовите линии в Добруджа, но и от българските гимназии в Солун и Одрин, от школата на Борис Дрангов в Скопие, от основания от българи Дедеагач (днес Александруполис), откъдето колоната български бежанци е отведена на заколение към Фере, където Руси Славов и Димитър Маджаров спасяват повечето бежанци… И от София, в която след всяка война се стичат бежанските потоци от Източна и Западна Тракия, от Егейска и Вардарска Македония, от Северна и Южна Добруджа, от Западните покрайнини, Тимошко и Поморавието. София, която става новият дом на стотици хиляди бежанци, с нови квартали и улици с имената на скъпите им родни краища. Бежанска София - рана, днес покрита с коричката на забвението.

Интересно защо българите не обичаме да се връщаме към Европейската война, с която свършва “светът от вчера”. Започнала като "последната рицарска война", тя става първата война на масово унищожение. Тази война изпраща в историята четири империи, създава нови национални държави - някои от тях съвсем кратко просъществували, подпалва няколко революции. Несправедливите мирни договори стават през следващите години пряка или косвена причина на десетки нови междудържавни или граждански войни в Европа и накрая и на Втората световна война. Първата световна война довежда до възхода на комунизма и нацизма. Тя е травма и за победените, и за победителите и въпреки това - или заради това - западната литература се връща към Първата световна война и в края на 20-те години, и през 60-те, и през 80-те, и сега при честванията на 90 и 100-годишнината й.

Доколкото знам, малцина са българските писатели, които и след войните пишат за тях - за назряващия бунт още при Брегалница през юни 1913 г., за плъзващата социална "холера" или за загниващия корен на доброто в българския селянин.

Историческата гледна точка и литературната задача на “Рана” са други. Не да свидетелства и не да предупреждава. Не от 100-годишната си историческа отдалеченост да осъжда, да търси грешки и виновници. И не да отхвърля родолюбието от позицията на новокомсомолския интернационализъм. А да разбере онова, което е предопределило българската съдба през следващите 100 години. Тоест да съпреживее времето, хората, техните надежди, радости, страхове, мисловен строй, изказ и дълбоко заровените в паметта лични трагедии.

Съпреживяване, което е преболедуване. “Разорението на тракийските българи” поболява читателя, а как ли е издържало сърцето на Любомир Милетич да документира геноцида над тракийските българи през 1913 г., да се среща с жертвите само няколко месеца след преживяното от тях и да записва разказите им!

Мислейки за книгата, се връщам към епизода с Рождество Христово 1915 г., с коледното дърво, фокстрота и шопското хоро на ранените войници в една софийска болница. И общата увереност в победния мир през идващата 1916 г. Единствено Елиза чувства, че 1916 г. не носи добро. Възторгът и въодушевлението ще бъдат сменени от смъртната фронтова умора, от омразата и бунта срещу охолния живот в тила. На мястото на студентите, доброволно заменили европейските университети с окопите, ще дойдат стопанските аферисти и политическите партизани. Вместо обединена, България ще излезе от войната социално и морално разломена. Почти постигнатата мечта за национално обединение ще погине със загубата на половината от етническото ни землище и с насилствената денационализация на българите в Гърция, Югославия и Румъния. На мястото на светлите патриотични мечтания ще поникне отровният нихилизъм на болшевизма и неговата терористична война срещу България. Едно ново поколение ще израсне с раната от Ньой и родолюбието му ще го обрече да бъде жертва на комунистите след 1944 г.

Всичко това е извън рамките на романа, но вече се предусеща в тревожните съмнения на Елиза, в загубата на “четника” и в русофилската антивоенна пропаганда на дезертьора и мародера редник Ничев.

Според мен много сполучлива е структурата на романа. Тя не накърнява четимостта, а помага за въздействието и подчертава идеите. Разказът в разказа – записките на Сава за трагедията на семейството му по време на турско-гръцкия геноцид над тракийските българи през 1913 г. – е несподелимата травма, която Сава успява само писмено да довери на Елиза. Информацията за исторически личности и събития - “Осколките”, не са някакъв остатъчен продукт от процеса на проучване и писане, а честна илюстрация на необходимостта да учим още и още за забравената си история. Писмата на румънския офицер, нашественик и пленник, графично отделени в тялото на книгата, разкриват човека дори във врага, който е прострелял Сава, и подсказват бъдещето на някои от героите и паметта им за приятеля и любимия.

За мен главните въпроси на романа са дали един човек и една нация остават завинаги оковани от чувството си на историческа обреченост, дали имат бъдеще. Дали човек може да живее с жестоката рана (в Бургаски окръг от 48 270 бежанци от геноцида в Източна Тракия през 1913 г. до 1 януари 1926 г. умират 31%, а от 14 321 бежанци във Варненски окръг – 27%). Не мисля, че на тези въпроси има отговор. Но има един отговор, който “Рана” дава чрез плътния образ на едно дете, предизвикващо нежност и порив да закриляш: обичта спасява.

16 ноември 2023 г.

Борислав Скочев

 Начало 

 

Още по темата:

• Другите за нас

Tweet