Други пътища, други мечти

* „При мен основните сериозни музикални интереси и търсения започнаха с един грамофон „Волга 3“ * „Беше август 1968-а.  В София на Световния младежки фестивал се лееха песни за мир и дружба, Емил Димитров покоряваше момичешките невинни души и „събираше сърцата на тия, които мразят войната и искат мир“. Искат мир. А там, на 1000 километра от държавната ни граница, българските танкове навлизат точно в този град (Банска Бистрица)“

Стефан Мичев, 2024 г.

Без музика не мога

Помним го като учител и дългогодишен директор на най-старото и най-централно троянско училище – ОУ „Иван Хаджийски“, наследника на изгорялото възрожденско Жълто училище; по чието време уникалната училищна сграда от 1896 г., една от най-красивите в Троян, бе основно ремонтирана/реставрирана (със средства от фонда за хуманитарна помощ на Въоръжените сили на САЩ, виж „Грейналото ОУ „Иван Хаджийски“ – открито“ в бр. 22 на Т21 от 3 юни 2015 г. – бел. ред.). Знаем го и като художник – иконописец, портретист, шаржист, със свое място в днешната троянска арт действителност, забележим, художничка е и съпругата му Ели, пловдивчанка, дошла по любов в Троян, преподавателка в Художественото училище (НУПИ „Проф. Венко Колев“).

Отделно, това вече го знаят/помнят по-малко – е първият професионален диджей в Троян, като и до днес музиката е голямото му изкушение и любов, поп музиката, която за родените през 50-те, 60-те и 70-те бе повече от музика, прозорец и глътка свобода. Не познавах Стефан в този (му) музикален „дискурс“, но преди време, повече от година, попаднах на негов пост във фейсбук, разбира се за поп музиката; бе невероятен – ерудитско-музикантски и едновременно казващ толкова неща за времето ни, за всичко, текст, какъвто не се среща често (нито в мрежата, още по-малко в Троян). Оттогава го „навивам“ за негова рубрика във вестника ни, в началото се колебаеше, но вече му дойде времето. Кръстих рубриката му, без да съгласувам, „Без музика не мога“.

Генадий Маринов

НАШЕТО поколение си има едни свои песни, които успяват да разбият гранита на времето, за да си спомним онзи свят, който днес вече не съществува. Други пътища, други мечти и простори. Безгрижие. Желание за живот. По-малко ежедневни тревоги без стреса от смартфона.  Една незабравима ера, която беше привилегия да преживееш!

ЗА МНОЗИНА ноктюрните, красиви спомени за отминалите хубави времена често се свеждат до пошла носталгия по някакво имагинерно минало, дразнещо най-вече вкусовите рецептори, когато се чудиш бил ли си жив по това време, или не. Вярно, че тогава нямаше сегашният избор на духовна храна, нравите бяха други, съвсем различна палитрата от вкусове, но не всичко беше евтино ядене по столове, почивни станции, че и ресторанти. Нито скромна стая с бюфет, маса с два стола и печка на дърва с подпрян с цепеница капак на фурната и ковьорче отзад, най-често „Ловец с пушка гърми по елени“. Имаше една неразбираема от днешна гледна точка много по-различна културна екосистема. Въпреки многото пречки и трудности, породени от културната война и „желязната завеса“, по-упоритите хора намираха начин да си набавят необходимата информация, литература, музика.

ПРИ МЕН основните сериозни музикални интереси и търсения започнаха с един грамофон „Волга 3“.  Керемидено-червена кутия от пресована мукава с кремави кантове и кремава решетка на говорителя в капака. Кремавото беше на мода. Него майка ми донесе от Одеса през 1966-а. Тогава бяха популярни екскурзиите в Съветския съюз под различна форма, най-често като награда за постигнати трудови успехи. Преди това и баща ми ходи в Москва и Ленинград, но донесе само десетина снимки и фотоапарат „Комсомолец“ с горен визьор. А мамаша наша, освен мечтаният грамофон, пристигна с шевна машина „Тула“, прахосмукачка „Ракета“, два масивни настолни часовника, плюс ръчен за мен „ЗИМ“ със 17 камъка, на главата на фамилията „Восток“, позлатен с 21 рубина, на нейната ръка вече беше окачила  „Чайка“. Брат ми, 4-годишен тогава, беше зарадван със ЗИЛ „Катюша“, който изстрелваше ракети. Дървени, не истински. Всички се чудеха как Иванка е  успяла не да домъкне, да намери и купи всичко това. Тя с особена охота обясняваше различни свръхлюбопитни случки, които никак не уйдисваха на представите ни за морала на съветските другари от тогавашната пропаганда. Споменаваше „Дерибасовска“ и някакви организирани групи, прости  и сложни схеми за снабдяване чрез печелене на благоразположение, но това хич не ме интересуваше. Ние вече имахме грамофон. Заедно с другите модерни придобивки (телефон, хладилник) се сдобихме и с по-висок статут в махленската йерархия.

Част от скъпоценната някогашна колекция

ЗАПОЧНА трудното събиране на фонотека. В началото само продукция на „Балкантон” и „Мелодия” от „Руската“ книжарница. Малки плочи на 33 1/3 и 45 оборота, тези на 78 оборота вече изчезваха, с две или четири песни. Тогава, започвайки от Лили Иванова, почти всички български изпълнители включваха в репертоара си кавърирани версии на известни песни, предимно френски, италиански, по-рядко английски и дори американски. За руски освен „Тумбалалйка“ на Грета Ганчева не се сещам. А и тя се твърди, че е еврейска. Поколението, наричано сега „бейби бумъри“, помни пловдивчанката Мария Мицева, на която бяха забранили да пее „Кажете не“, защото през социализма тъжни младежи няма и тя обидена избяга в САЩ. Свищовлията Константин Казански с неговите френски песни и Адамо, той пък хартиса в Париж, където самият  Висоцки му стана кум. Българската Лайза Минели - Нина Светославова, нелепо загиналият Стефан Воронов, чиито гроб е до този на легендарната Паша Христова, звънливият глас на Маргарита Радинска, после Заберска, която пропя  „урлаторе“ като Рита Павоне, заедно с прохождащата още „прима“, и заедно със Стефка Берова игра във филма „На всеки километър“. Не може да не продължим с любимеца на моите съученички Емил Димитров, Боян Иванов, изпял първи  „Дилайла“ и „Дай ми любов“, но за българският Том Джоунс беше обявен Борис Гуджунов. В България имаше още един Том Джоунс – Иван Караиванов от гр. Шипка, един от най-добрите имитатори на Тодор Живков. Той пее на традиционния световен бал на корабостроителите в Копенхаген наред с леля Тина (Търнър), която си позволила да го целуне; на някои е познат с участието си в първия сезон на „България търси талант“. За такива изпълнители ще стане дума в някоя от следващите епизоди на рубриката. Сега да си спомним Маргарита Димитрова, носителка на „Златния Орфей“, може би най-известна с кавъра на „Любовта на скитника“. Тук някъде е мястото на певицата, чието име носят хиляди кубински деца, носителката на два „Орфея“ Йорданка Христова, Милка Енчева с кавъра на Мариса Сания „Бялата къща“, „Сребърните гривни“, изпели на български през 1969-а най-великия футболен химн за всички времена „На-на-на-хей-хей“, „Стакато“ с първто изпълнение на глем рок група, вездесъщите любимци на поколения българи „Щурците“. Има още много и много, запомнени с изпълненията на чужди песни, но и други като първата носителка на званието „З. а.“(заслужил артист) за поп изпълнител от 1964-а Маргрет Николова, Георги Кордов, Оркестър София“, „До-Ре-Ми-Фа“, „Студио 5“, представящи предимно новата българска естрада. Всичките можеше да си ги купиш за 80 стотинки, равняващи се на няколко кебапчета в „Кубански казаци“, или 20 чинии с боб в работническия стол (по оня разпространяван ценоразпис).  

С ПЪРВАТА „тава“ се сдобих пак от „Руската“, при това записана в Румъния  oт “Електрорекорд“ , които правят и първата плоча на Лили Иванова „Рецитал“ с два български кавъра и шест италиански песни. В различно оформената обложка се мъдреше „The Ray Conniff Singers“. В първия момент не можех да повярвам, че е на щанда, а не под него. Kогато я пуснах вкъщи обаче, разбрах защо. Изобщо не беше очакваното, което се крепеше на чутото дотогава най-вече по панаирите и вечно заглушаваните радиостанции. Решението за създаването на такава служба към министерството на ПТТ е взето през годината на моето раждане и нямам пръст в тази работа. Обаче поради причини от такъв характер нямаше как да знам, че Рей Кониф е печелил „Грами“,  има платинен албум и че е много известен, след като поредната негова възголяма група от 25 човека не беше идвала у нас. „Златният Орфей“ все още беше в началото си, друга възможност тогава нямаше. Никой  от познатите и приятелите не слушаше такава музика, по радиото също не я пускаха, а как се е промъкнала през цензурата е необяснимо. Най-вероятно се бяха доверили на братята румънци. Или пък е бил някакъв бартер. Една от песните вътре е в основата на известната „Lara's Theme" от филма „Доктор Живаго“, влязла в Топ 10 на САЩ.

С родителите си в Банска Бистрица (Чехословакия) през 1968-а, Стефан е младежът вляво, малко след това в града влизат българските окупационни танкове

СЛЕД ПЪРВИЯ, изписан на латиница винил, колекцията ми започна да се пълни с чужди изпълнители от „соцлагера“, като полските „Алибабки“ от братовчед ми в Габрово, те си пееха на английски, „Червените китари“, не че бяха моята музика, но бяха на мода, Карел Гот, повече за разнообразие и най-голямата ми гордост – унгарските „Илеш“, „Метро“ и „Омега“ от екскурзиите с нашите до Чехословакия. Третият път, когато пребивавахме там, при чичо ми в Банска Бистрица, вече се подразбираше, че положението се спича и трябваше да се изнесем преждевременно. Беше август 1968-а. В София на Световния младежки фестивал се лееха песни за мир и дружба, Емил Димитров покоряваше момичешките невинни души и „събираше сърцата на тия, които мразят войната и искат мир“. Искат мир. А там, на 1000 километра от държавната ни граница, българските танкове навлизат точно в този град.

м. декември 2024 г., Троян

Стефан Мичев

Бел. ред. В следващия епизод – авторът разказва за себе си,

искрено и лично, и от (най-)първа ръка.

Начало

Tweet