Прошка с мирис на изгоряла гума

* „Ако преди Женевското езеро „Дийп Пърпъл“ бяха видели нашия огън и дим, онова пожарче в дискотеката изобщо нямаше да ги впечатли. В мелодията от четири ноти в блус гама в сол минор щеше да се пее “Smoke on the Osam, and  fire over tyre”, а хиляди фенове в екстаз да скачат и въртят оругльовици“ * „Да я изречеш (прошката), означава да признаеш, че си се прецакал. Най-ужасното нещо за българина „да не изстине и да не се мине“ * „Прошката е ароматът, който теменужката излъчва върху петата, която я е смачкала“

 

Стефан Мичев, 2024 г.

Без музика не мога (3)

Помним го като учител и дългогодишен директор на най-старото и най-централно троянско училище – ОУ „Иван Хаджийски“, наследника на изгорялото възрожденско Жълто училище; по чието време уникалната училищна сграда от 1896 г., една от най-красивите в Троян, бе основно ремонтирана/реставрирана (със средства от фонда за хуманитарна помощ на Въоръжените сили на САЩ, виж „Грейналото ОУ „Иван Хаджийски“ – открито“ в бр. 22 на Т21 от 3 юни 2015 г. – бел. ред.). Знаем го и като художник – иконописец, портретист, шаржист, със свое място в днешната троянска арт действителност, забележим, художничка е и съпругата му Ели, пловдивчанка, дошла по любов в Троян, преподавателка в Художественото училище (НУПИ „Проф. Венко Колев“).

Отделно, това вече го знаят/помнят по-малко – е първият професионален диджей в Троян, като и до днес музиката е голямото му изкушение и любов, поп музиката, която за родените през 50-те, 60-те и 70-те бе повече от музика, прозорец и глътка свобода. Не познавах Стефан в този (му) музикален „дискурс“, но преди време, повече от година, попаднах на негов пост във фейсбук, разбира се за поп музиката; бе невероятен – ерудитско-музикантски и едновременно казващ толкова неща за времето ни, за всичко, текст, какъвто не се среща често (нито в мрежата, още по-малко в Троян). Оттогава го „навивам“ за негова рубрика във вестника ни, в началото се колебаеше, но вече му дойде времето. Кръстих рубриката му, без да съгласувам, „Без музика не мога“.

Този епизод трети от „Без музика не мога“ (номерацията тук, в сайта, е различна от тази във вестника, но това не е беля, „Нищо от това!“, както обичаше да казва/пее Тодор Колев, всеки епизод си е собствен разказ и проблем няма – бел. ред.) е за Заговезни, за прочутия троянски Пети квартал, родния на автора, и за Прошката; и за съответната музика, разбира се.

Генадий Маринов

ПОДВИЖНИЯТ ден преди Мегали Нистея, един от най-очакваните от децата през  60-е години  християнски празник, придружен от вековни славянски и постславянски ритуали тропа на вратата. Тази неделя вероятно ще се отчете  двадесетото издание на организираното площадно отбелязване  на  „Сирни заговезни“, моите спомени са отпреди 60 зимни сезона. Памет за Троян като семеен град. За спонтанно въодушевеното включване на мало и голямо в придаване на грандиозност и оригиналност на събитието, каквото никога повече не видяхме. Тъй както тържествено отбелязваме гибелта на нашите национални  герои, така отговорно подхождахме някога към отбелязване изгонването Адам от Райската наслада. И неговият непростим грях - оставил се да го води не умът, а коремът. Тази общоградска зимно-пролетна  Коледа, на която на обичайното си място покрай обредния огън се събираха десетки семейства, беше истинско тържество на духа за възрастните  и поле за нашата (детска) лична изява. Един от малкото случаи, в които бяхме в центъра на събитията и на вниманието на възрастните.

АКЦЕНТЪТ на тази празнична неделя беше карнавалът с „Яловата сватба“, придружен с марш на победата, в които се включваха всички физически активни другари и другарки от Пети квартал. Когото и да попитате от малкото останали  троянци къде е Трети квартал, не вярвам да ви отговори. Същотото ще е за всеки друг, освен за обвития със слава пети. Без капка пристрастие и сега мога да кажа, че нашият район задаваше  стандартите за всички величави идеи в Троян и тяхното осъществяване.  Никъде другаде не се е стигало толкова дълбоко до истинските наследствени корени.  Никой друг не можеше така успешно да предаде пищния, разюздан колорит на маскарада, древната атмосфера на необуздан джомбюш, част от нашия здравословен начин на живот. Три десетилетия по-късно 7 юли е обявен за Глобален ден на прошката, като елемент на личното здраве. В това отношение и в много други Светът крета след нас.

ДОСТА преди пладне на поредната „Сирница“ широкото място между зеленчуковия магазин на Цона Банчевска и къщите на Власи Власковски и Ганко Цанов се изпълваше с празнуващите „Бялото блажно“  долнокрайци. Маскирани, или само с един нахлузен дамски чорап, плашещи наред, до един нахъсани да натрият носа на всичко живо, що срещнат по пътя си в шествието от Долния друм до Мегдана. То по мащабност мереше ръст с първомайските и деветосептемврийски манифестации, но патосът и ентусиазмът  бяха искрени и в пъти повече. Стартът  даваха огромните хартиени балони, работени дни наред в кварталния клуб на ОФ, помещаващ се в къщата на Цонковци.  Огромните въздухоплавателни средства се пускаха от по-големите, за да разузнаят положението от Дрянова могила до Расташкото, от Алдишки рът до Попишка, над Церито и Черяшов дял. Най-редовно ги намираха по горното течение на р. Бели Осъм, наляво към с.Балк анец, или други далечни краища от Радова лъка нагоре.  Винаги към Балкана, никога към полето. Десетилетия бяха нужни на китайците да разучат тяхната тайна, за да ги пуснат преди две години над САЩ.  Ако бяха от нашите, щяха да ги свалят американците, ама друг път. С биене на тъпан, духова музика, всякакви свирки и подръчни средства огромното човешко множество се понасяше към мястото, където в средата на 19. век голяма топола бележела границата между двете взривоопасни градски зони. За враждата между долнокрайци и горнокрайци още се носят легенди. В един период градът дори имал двама кметове.  Ако на някого му се чете, има ги описани.

СЛЕД КАТО превземеше пощата, общината и шадравана, доказало по мирен път своето културно и интелектуално надмощие, петокварталното многолюдие се връщаше, за да се разбере кой е приготвил най-големия огън. Нашият, на „Малка Калейца“, нямаше конкуренция. Всяка година имахме задачата да бием всички останали махали по мащабност. И всяка година го правехме. Училището и животът не бяха подстригали въображението ни, извън канона на школото, истински и неподправено се наслаждавахме на свободата си. И на свободата спокойно да разработваме местния Клондайк. Това беше долчината, в която механиците от МТС (машинно-тракторната станция) изхвърляха сменените части от многобройната селскостопанска техника, струпана на огромната площ на Попова ливада. Там, наред с лагерите, разбивани за сачми за прашките, стоманените тракове от вериги, огромните чугунени колелета и всевъзможни железарии (с които неизменно печелехме пионерското съревнование  в акциите за събиране на вторични суровини), бяха натъркаляни всякакви размери гуми. Не беше никак лесно да дотътрим  най-големите, задните на колесни трактори Т22 и самоходни  шасита Т16, до основата на триъгълника на „рязания“ мост. Височината им беше два метра и половина. Мостът  тогава си беше цял,  движението обаче почти мъртвило.  В акцията се включваха и момичетата, повече за похвала. След полагане на основите с тракторните гиганти, следваха тези от камиони и най-отгоре по-малките. Огромната клада внимателно се балансираше и подсигуряваше отвътре с огромни клони. Всяка кухина се тъпчеше със съчки и дървета. Триумфалното запалване се извърщваше от най-старшия.

САМО СЛЕД минути всички  ставаха свидетели на величествена гледка, придружена от силно пращене и гъст черен дим. Високо в небето искрите целуваха за прошка звездите. Колко високо в тропосферата  са се виели пламъците нямаше как да измерим, заревото по свидетелски показания се виждало от границата меду Предбалкана и полето, Пресечената скала. Три дни догаряше празничният огън, цяла седмица не се простираше пране.  Ако преди Женевското езеро „Дийп Пърпъл“ бяха видели нашия огън и дим, онова пожарче в дискотеката изобщо нямаше да ги впечатли. В мелодията от четири ноти в блус гама в сол минор щеше да се пее “Smoke on the Osam, and  fire over tyre”, хармонизирана в паралелни четвърти, а хиляди фенове в екстаз да скачат и въртят оругльовици. В клипа щяхме да се видим и ние, прокуждащи злите демони и сили с невъобразимо гръмка канонада, сравнима  с артилерийската подготовка на гърци, френци,  англичани в Дойранската епопея.  

НА ВЪОРЪЖЕНИЕ бяха въведени най-различен калибър пушкала. От кутийки за нес кафе, кутии от блажна боя, цилиндрични мукавени топчета от текстилния магазин до 200-литрови варели. Навсякъде пушек се носеше и остър мирис на карбид. Феерията от въртящи се пръчки с горящи цървули, сбито сено, парцали напоени с нафта, тук там по почина направи си сам черешови, за съжаление никой не е документирал. Останала е само в спомените.  Ритуалното прескачане на огъня беше абсолютно невъзможно, хвърляше се загасваща оругльовица на земята и умиращата  жарава  се прекрачваше. Говореше се, че все пак един път почерпен мъж на име Лазар се опитал да бойкотира болниците и фармацевтичните компании, неблагоразумно рипвайки над пожарището. На всичкото отгоре бил без долни гащи и по този начин точно тази вечер била открита лазерната епилация. Аз не знам, не съм бил там, така говорят хората. Песни около огнените езици не съм чувал. Виж, одумки, сплетни, клюки, да. Но непривично приветливи, дружелюбни, с едва забележима  мека нотка на сарказъм и префинена  троянска  учтивост.

ПРАЗНИЧНОТО веселие  на тънки струи се прецеждаше отвсякъде. Така пречистени и извисени, мъжете джентълменски понаквасени, семейство подир семейство потъваше в лилавата тъмнина към дома. Гвоздеят на празника да ударят, трапезата да уважат, прошка да си дадат, калории излишни за последно да натрупат. Тук чак стигаме до нуждата от музика, която да предаде нужните емоции с несравнимата си способност да внушава, независимо от физическото състояние на слушателите. Първото изкуство,   музикално-певческото, независимо от жанра или епохата, ни свързва с универсалните преживявания на разкаяние, покаяние и стремеж към вътрешен мир. В народния фолклор като че ли не е отделено достатъчно внимание на последния зимен фест. От Североизточна България идва най-добрата, описваща атмосферата на празника.   „Заговезни“ на варненката Кичка Христова с оркестър „Жарава“ по текст и музика на Георги Ковачев, възпяваща огромната  софра с халва в средата, около която стари, млади си прощават, пият, пеят, заговяват. Само либето го още няма, непреценило, че липсата му ще огорчи момата. Или нейде другаде се напило, на друга мома непростило. Специално отредена за Сирница минава тракийската „Мама Тодорчо думаше“ в изпълнение на  д-р Дарина Славова. Там може да се опетлевите между главния герой, вуйчо му и хубавата вуйна, но добре пък се връзва със следващата събота, когато приляга за звуков фон на конските кушии. За Тодор има и друга песен, откровено шеговита, но забранена през соца. Текстът сега звучи революционно, Тодор може да е дърт, ама е  упорит. „Стани, стани Тодоре“  вече е уважителна, мързелът отдавна  не е порок, а привилегия и символ на охолство.  „Полегнала е Тудора“  с възпетия необичаен  ракурс на снагата е тясната ни връзка със световната култура и дръзкия поглед на „Голата Маха“ от Гоя. И четирите песни задължително  влизат в плейлиста за следващата събота.

МАКЕДОНСКАТА фолклорна област се представя с клонящата към юнашките, тържествено- тъжно провлачената  „Прости“. Тук може да разчитате на информиран „Ю-туб“ избор между  изпълненията на Георги Гоцев, Силвия и други пеещи за Ванчо. Тематични трапезарски песни за рязко дигане градуса на настроението на постната софра за съжаление не намерих. За повдигане на самочувствието – певецът с Bentley-то,  кметът на с. Бели Искър, Самоковско, Благовест Бичаков, който като Божи наместник утешава „От мене просто да ти е, от Господу и да не биде“. Пловдивчанката Пепи Христозова в „Прошка от сърце се дава“ сгълчащо пита: „Що на порти вие ми седите, що на порти вие ми тропате? Денят за прошка отмина, отмина вчера, замина“. Мандалото е хлопнало, но не за всички. Макар и несправедливо към момци и млади мъже до 35 години, на моми и млади булки се дава нов шанс. В последваща  мелодия Христозова пее: „Ой ти попе, дядо попе, дошла е една млада булка да се изповяда... Прегърна я, целуна я, прегърна я, целуна я и я изповяда...“. Тази и ние сме я пяли в някакъв подобен вариант, в случая поредно доказателство, че равенството е само овехтял лозунг. И все пак без мераци да сме в редиците на опростените от отчето. Тежкият грях на изневярата тежи и на мъже, и на жени клети, „прости, че боли“ отчаяно настоятелно молят  те. За тези, които съвсем неволно, невинно, от глупост или дори за отмъщение с триъгълник равностранен скабатили, правата пътека изкривили, а езикът си не могат насили, няма място за отчаяние. С наведена глава, за по-убедително посипана с пепел (онези на парно, климатик, пелети – с брашно) пускат  прочувствената изповед на Анелия „Прости“. Тя и камък и гранит ще разтопи. Ако евентуално ответникът остане непреклонен и опърничаво продължава да се пеняви, от ръкава се вади супер дуета Тони Стораро, Йорданка Христова. Заглавието е идентично – „Прости“, текста подобно дълбоко лиричен, но е в състояние да сломи последната съпротива.

СЛЕД получаване на така желаното опрощение, косата се измива с топла вода. И дървесната пепел и брашното са признати за екологично чист почистващ агент. При наличие на финансови ресурси за подобряване на ефекта отгоре бива да се чукне едно яйце. Засилва блясъка, косъмът лъсва. Това разхищение на протеини може да продължи през  половината период на постите. После започва събирането им за Пасхата. А разхищение, защото ученните доказаха, че „яйцата са по-полезни от ябълките“. С риск  да разваля очаквания с нетърпение резонанс на камбаната на постната радост и лепна петно на целомъдрения дух на смирение в Деня за прошка, вмъквам прастарото умозаключение „За кокошка няма прошка“. И случайност ли е, дето само шест дни по-късно се празнува онзи кон, за който няма закон? Само питам, всеки гледа от различен ъгъл и вижда по разичен начин.  В Шуменско са възприели изцяло старославянското празнуване на седмицата преди „Масленица“, когато всеки ден е изпълнен с подготовка и мисъл за сюблимния момент. Такава  е традицията в Русия, Украйна и Беларус. Тъй като Великият пост изключва партита, светска музика, танци и други разсейвания от духовния живот, Масленица представлява последната възможност за участие в социални дейности, които не са подходящи по време на по-молитвения, трезв и интроспективен сезон на Великия пост. В този седмичен календар на дейностите прошката между зет и любяща тъща се извършва в мач с разменено домакинство. В сряда зетьовете могат да посетят майката на жена си, която е приготвила вкусотии и поканила други гости за свидетели на аферата. В петък бабите връщат гостуването на терена на зетя, който е приготвил богата вечеря с гъби.

СЕГА по-сериозно, поетично-музикално, уважително, приповдигнато. Прошката е универсална тема, защото не винаги е лесна за изпълнение, докато слушането на песни с такъв сюжет може да бъде начало. Те притежават силата да инициират изцеление и дори да вдъхновяват действия на опрощаване. Всеки има любими песни, които го правят по-добър. Едно ретроспективно музикално пътуване може да бъде катарзисна, благородна дейност и инструмент за изцеление. Веднага ще се намерят слабоволни съпрузи, които на този ден под въздействието популярна наша песен с трапчански полъх ще прегърнат горещо голямата си любима грешка. „Безнадежден случай“. Други чистосърдечно ще признават: „Съжалявам изглежда най-трудната дума“, копнали  го от хита на великият артист зад бялото пиано. През 2004 г. това е последното изпълнение  на Рей Чарлз, в дует с Елтън Джон,  номинирано за награда „Грами“ за най-добра поп колаборация с вокали. Sorry, най-мъчителната дума за тези, които не могат да я кажат и за онези, които не я приемат. Така казваха в „Топло“ с бебешко невинно изражение тримата майстори измамници на кооператорите от ЖСК „Хан Крум“. Да я изречеш, означава да признаеш, че си се прецакал. Най-ужасното нещо за българина „да не изстине и да не се мине“.  Не си спомням баща ми да е казвал тази дума през всичките му 83 години.

ЗА НАС е напомняне за щастливите моменти в живота ни, които не сме оценили навреме. Виж Шер „Ако можех да върна времето назад“. Никога не знаем, че живеем в ценните моменти и свещените спомени, докато не изминат 20 години. Извинението е двузначно – означава, че се оставяте отворени, за да прегърнете,  или да се подиграете. Или да отмъстите с „Чикаго“ –  „Толкова е трудно да кажа съжалявам/ махай се!“  Извинението не връща нещата назад, тласка ги напред. Или настрани. Дени Ловато през 2017 г. директно отрязва „Съжалявам, не съжалявам“, не знам само как да се тълкува това, изречено от певица, обявила се за полово инфлуидна, пансексуална и небинарна. Обръщането към стари изпитани поговорки като „Мълчанието е злато“ е най-добрата рецепта срещу конфуза. „Моята глупава уста. Вкара ме в беда. Отново казах твърде много“, Джон Майер със своята класика от 1999 г. ще е полезен за слушане след Великден.  

МЕЛОДИИ, визитни картички на разкаянието, има стотици. Oт рок и кънтри до поп, от огромни хитове до просто дълбоки парчета. Покрити са почти всички класически видове извинителни песни, заедно с някои по-малко очевидни претенденти. Петко Славов „Прошка“, „Линкин парк“ –  „Позволи ми да се извиня като начало“,  Декемврийците с „Извинителна песен“, Браян Адамс – „Моля, прости ми“, Боб Дилън – „Един от нас трябва да знае (рано или късно)“, Мадона – „Моля, не казвай, че съжаляваш/ Чувала съм всичко преди“, Джъстин Бийбър, Сиара, Блейк Шелтън, Адел, Джон Ленън, Акон, до един със звездни мелодии за казването „Извинявай“.  Бренда Лий е само на 15 години, когато през 1960-а  „I’m sorry“ се превръща в един от шедьоврите на всички времена. На нас ни се иска музиката днес да е такава и да има истински певци като тези.

АКО ИСКАТЕ да хване ред, първо старателно и търпеливо промийте собствената рана. Облечете нещо бяло, с маслинова клонка в едната ръка, чаша вино в другата, предложете целия списък. Друг нестандартен вариант е с лаваш, вино плюс „Прошката“ на арменската група „Хляб и вино“. Разровим ли чувала с мъдрости, може да извадим любопитни томове от забравена поука с мисълта на  Марк Твен: „Прошката е ароматът, който теменужката излъчва върху петата, която я е смачкала“.  Прощаваме, но не забравяме имената на опростените, греховете не потъват в морето. Само майката може да прости всички грешки на децата си, дори бъдещите.

ЗА СЛЕДВАЩИТЕ седем седмици – отците на Църквата наричат пост без молитва „поста на демоните“, тъй като демоните не се хранят според своята безплътна природа, но и не се молят. На всички читатели: „Простено да ви е, простете!“.  Ако трябва да прощавате, по-добре не четете!

преди Заговезни, 2025 г.

Стефан Мичев

Снимките: Троянските са от отколешните Заговезнишки карнавали в прочутия Пети квартал на Троян, личен архив на автора.

 

Начало

 

Още по темата:

• Без музика не мога (1) Други пътища, други мечти 
• Без музика не мога (2) Вино и любов или любов с вино
  

Tweet