Реквием за двете чайки

* „Тичах и си мислех какви са тези хора, какви сърца имаха да посегнат на невинното и красиво животно… Молех се само да не са българи, но повече от сигурно е, че бяха наши“

По света и у нас

Стефан Генков

Поредният чужбински разказ (пътепис) на нашия спортен коментатор Стефан Генков, от остров Тасос в Егейско море. Тъжен и неоптимистичен този път – за нас, не за другите

ДА ОБИКОЛИШ екзотичния гръцки остров Тасос през активния туристически сезон си е истинско удоволствие. Разположен в североизточната част на Егейско море само на 20-30 километра от континенталните селища Керамоти и Кавала, той е привлекателно място за хиляди туристи от цял свят. Низ от пясъчни плажове, скалисти плажове, мраморни плажове и едно безкрайно синьо море, ярко слънце, залязващо в синевата, сенчести таверни в горещите следобеди, предлагащи вкусотии от морски дарове, гарнирани, разбира се, с узо. Картината се допълва от обширните маслинови гори на север, невероятните скалисти заливчета на юг и прочутия със своя аромат студено пресован зехтин. За пореден път това лято в ролята на гид имах възможността да разведа група българи по 98-километровия околовръстен крайбрежен път.

На ферибота към о. Тасос

НО ЗА МНОГО от туристите пътуването с фериботите от континента до Тасос и обратно е също едно от запомнящите се преживявания. Пътувал съм и в бурно море, и в спокойни води - различно е и емоциите са различни. Веднъж бях с последния ферибот, който получи разрешение да отплава от Лименас към Керамоти, следващите ги спряха заради бурно море, големи вълни и силен вятър. Повярвайте – страшно беше, имах чувството, че всеки момент ще се озовем на дъното, слава Богу останахме си с уплахата, корабчето ни акостира благополучно. В хубаво време, спокойно море и безветрие на палубите и в хладния бар е оживено, хора от различни националности общуват и се наслаждават на невероятните красоти. Минавайки покрай Тасопула, наричан още Малкия Тасос или Змийския остров, всички питат обитаем ли е, какво има там. А истината е една – само змии, гущери и диви кози, поддържащи живота си с вода от сутрешната роса на безводното островче.

ПАСАЖЕРИТЕ на ферибота и този ден се радваха на чудесно време без вятър, корабът плавно пореше вълните, голяма снежнобяла диря оставаше зад нас, а стотици чайки – бели, сиви, пъстри на ята съпътстваха движението ни. Тяхното присъствие винаги е една от атракциите за пътниците, много от които бяха информирани за навиците на птиците и предвидливо си носеха пуканки, кифлички, филийки хляб, които подхвърляха във въздуха, а чайките ловко ги ловяха. Много от туристите с протегната ръка подаваха лакомството, а птицата елегантно и нежно го поемаше без да те клъвне. Аз също съм го правил и чувството на досега с птицата е удивително. Наблюдавах и снимах една жена с двете си деца как подаваха от ръка храна на ятото птици. Внуших си, не, сигурен бях, че една двойка чайки, бяла и светлосива, по един и същ начин добиваха храната си. Спускаха се заедно, като изтребители, в последния момент се разделяха и едната грабваше късчето от ръката на едното дете, другата – от ръката на другото, мигновено глътваха храната, правеха воаяж над палубата и отново се насочваха за нова доставка. Децата пищяха от удоволствие и скачаха от радост. И така до пристанището, където ятото се разпръскваше във водата или кръжеше в небето, очаквайки корабчето да тръгне в обратна посока.

НЕ ЗНАМ ЗАЩО, но си втълпих, че тези две чайки, които толкова ме впечатлиха този ден, бяха същите, които срещах всяка сутрин при кроса си по пясъчната ивица до завоя на залива в Керамоти. Умирах от любопитство да се убедя дали е така. Едва дочаках утрото и за разлика от друга сутрин промених маршрута, затичах леко по морската ивица към обичайното място, където ги виждах всяка сутрин. Тичах бавно и колкото повече се приближавах, толкова усещането, че двойката чайки, занимаваща се с нещо по пясъка пред мен, е същата от кораба, се усилваше. Когато бях вече на десетина метра, това усещане се превърна в увереност. Обикновено при приближаването ми тези две чайки за разлика от другите не се вдигаха във въздуха, а бавно се придвижваха встрани от пясъчната ивица, където минавах и спокойно продължаваха да клъвкат нещо по пясъка. Бяха сигурни, че няма да им причиня зло.

Двете чайки

В ТОЗИ ДЕН, в един миг от дясно към брега, се чу необичаен шум, за първи път двете чайки разпериха крила и понечиха да полетят, но се вдигна само пъстрата. Бялата чайка, само след метър висина, рухна на пясъка, зари безпомощно човка в пясъка, запърха с криле, а под бялата й шийка започна да се стича ярко червена струйчица кръв. Вцепених се, спрях и не смеех да се помръдна. Какво се случи. Недоумявах. И в следващия момент възгласи „Браво!“ и ръкопляскания насочиха погледа ми към една групичка от младежи на стотина метра, момчета и момичета, които аплодираха това убийство. Не можех да повярвам на очите си, а те подскачаха като орда диваци, радваха се и потупваха по рамото убиеца на прекрасната птица. Само един младеж, стоящ малко встрани, изглежда чувстваше вина, че е от същата компания, защото наведе глава и бавно се скри в гъстата крайбрежна растителност. Невярващ на случилото се, уплашен, се чудех какво да сторя. Явно птицата беше смъртно ранена, след няколко конвулсии спря да се движи, а спътничката й след като направи няколко кръга във въздуха, се сниши близо до умрялата, кацна близо и се чудеше какво да прави. Може би й говореше да стане, да полети, но и уплашено се оглеждаше. В един момент излетя и се отдалечи, не знам, може би да търси помощ отиде или пък нещо й подсказа, че може да е следващата жертва.

В ТОЗИ РЕД на мисли и аз бавно заотстъпвах, уплашено обърнах посоката и все по-бързо и по-бързо се отдалечавах. Тичах и си мислех какви са тези хора, какви сърца имаха да посегнат на невинното и красиво животно. Очевидно бяха пияни, а може би и дрогирани. Молех се само да не са българи, но повече от сигурно е, че бяха наши. Следобед отново минах покрай лобното място на бялата чайка – тялото й беше там, встрани от нея сивата чайка тъжно стоеше и сякаш плачеше. Сърце ми не даде да се приближа и както и сутринта се обърнах и бавно се отдалечих. На следващата сутрин бялата чайка я нямаше, навярно поддържащите чистотата на плажа я бяха изхвърлили, но сивата отново беше там, по-омърлушена, по-тъжна... И така няколко дни наред, една и съща сутрешна картинка – сивата чайка на лобното място, все по-слаба и все по-безнадеждна. После си тръгнах за България, но с мисълта, че никога повече няма да видя моите чайки. Така и стана. Половин месец след тази случка пак бях там, на лобното място, но чайките ги нямаше, бе останал само тъжният спомен за техния край.

Троян - Тасос - Троян

Стефан Генков

Начало

   
 Други чужбински истории от същия автор:

• До Чикаго и назад: За втори път на мач на "Биковете" (1)
• До Чикаго и назад: На фитнес в Чикаго (2)
  
• До Чикаго и назад: "И в чуждий край стана му тясно..." (3)
• До Чикаго и назад: „Абе, тия американци всичките българи ли са?!” (4)
• До Чикаго и назад: Езерото Мичиган (5)
• Баскетбол или ски - това е въпросът! (2012 г.)
• Надежда Василковска: "Иска ни се бъдещето ни да е в България"
• Да развяваш трибагреника и да дереш гърло: „Давайте, момчета!”
• Хокей на живо от Канада
• Йорданка Христова пя за българите в Калгари
• Българският Великден в Калгари
• Един уикенд в Зоопарка на Калгари
• Разходка в Банф - първия Национален парк на Канада 
• Отново в Калгари (2013 г.)
• Кога и в България ще стане така? 
• Първият Български фолклорен празник в Калгари
• „I,m running for my future” 
• България - далеко, но в сърцета ни!
• Защо не се учим от гърците?

Tweet