Пипи си е №1

* Класацията „Малкото голямо четене” на БНТ потвърди – „Пипи Дългото чорапче” е любимата детска книга на България

Четиво за уикенда

ПРИЗНАВАМ СИ – рядко гледам БНТ, не ми понася неприкритата казионност на т.нар. „национална телевизия”. Но следих с любопитство класацията й „Малкото голямо четене”, която трябваше да посочи най-обичаната детска книга на България. И когато моята любима „Пипи Дългото чорапче”, която и днес си чета с огромно удоволствие, спечели, се радвах като малко момченце. Защо толкова го обичам това шведско момиче; и както се подразбира - неговата велика родителка Астрид Линдгрен също (в тази връзка препоръчвам чудесния биографичен разказ за гениалната шведска писателка, на който попаднах в електронното издание на в-к „Монитор”, виж ТУК - бел. Г.М.).

АМИ, МНОГО СА ПРИЧИНИТЕ, но ще се опитам да ги кажа съвсем сбито. Първо - защото Пипи е забавна, находчива, остроумна, атрактивна; накратко – има ли я Пипи, няма скука. Второ - защото обича да обича и да прави тъй щастливи всички около себе си (Томи и Аника го знаят най-добре, ами онези нещастни дечица, наказани от злата г-ца Розенблум, и колко още…). Трето - умее да слага лошите на мястото им; и нещо невероятно – успява да превръща лошите в добри. Четвърто - защото е победителка, но не на всяка цена, т.е. умее да печели, без да унижава нито противника, нито себе си; даже повече – прави така, че всички да печелят. Пето - защото постоянно ни подсказва колко е глупаво и несериозно да се взимаме толкова насериозно. Шесто, но не по значение – защото носи различни чорапи и си има кон на верандата. Има и седмо, осмо, девето, десето и т. н., но да не ви отегчавам. А за Астрид Лингрен – може ли човек да остане безразличен към майката на такова прелестно момиченце?!

ПО-ДОЛУ ВИ ПРЕДСТАВЯМ един мой любим откъс от „Пипи Дългото чорапче”, всъщност те всичките са ми любими, но този особено – разправиите със споменатата вече г-ца Розенблум, от главата „Пипи играе на въпроси и отговори”. И, ще ми простите, нещо много лично – едно стихотворение, казва се „Пипи”, което жена ми (не е поетеса, а учителка по литература) написа за дъщеря ни, когато малката тръгна в 1-ви клас и трябваше да рецитира нещо при представянето на учениците.

Генадий Маринов

*****

Пипи играе на въпроси и отговори

– Всички деца да се строят в редици! – изкомандува госпожица Розенблум. – В първата редица – деца без братчета и сестричета, във втората – деца с едно или две братчета и сестричета, а в третата – деца с повече от две братчета и сестричета.
Госпожицата обичаше да има ред във всичко и наистина по-справедливо беше децата с много братчета и сестричета да получат по-големи кесии с бонбони от другите, които нямаха.

После разпитът започна. Ай, ай, как трепереха децата! Онези, които не можеха да отговорят, трябваше най-напред да застанат в един ъгъл и да се срамуват, а после си отиваха у дома без нито едно бонбонче за братчетата и сестричетата.
Томи и Аника бяха много силни ученици. Но въпреки това дори панделката й трепереше от вълнение, а до нея Томи ставаше все по-блед, колкото повече наближаваше неговият ред. Тъкмо когато вече трябваше да отговаря, редицата на „деца без братя и сестри“ неочаквано се развълнува. Някой се пробиваше път между тях. Кой можеше да е това, ако не Пипи. Тя избута децата встрани и отиде право при госпожица Розенблум.

– Извинете, но не бях тук от самото начало – каза тя. – В коя редица трябва да застане този, който няма четиринайсет братя и сестри, от които тринайсет се палави момчета?
Госпожица Розенблум я изгледа с неодобрение:
– Остани там, където си сега – каза тя. – Но ми се струва, че много скоро ще те прехвърлим в оная редица на деца, които трябва да се срамуват.
Писарите записаха името на Пипи, а после я претеглиха, за да проверят дали има нужда от супа. Но тя тежеше с два килограма повече от нормата.
– Супа няма да получаваш – каза строго госпожица Розенблум.
– Понякога на човек му върви – отбеляза Пипи. – Сега остава да се отърва и от елечетата и фланелите, за да си отдъхна.
Госпожица Розенблум не я слушаше. Тя търсеше в правописния речник по-завързана дума, за която да пита Пипи.
– Е, моето момиче – каза тя най-сетне, – я ми кажи как пишеш „морска болест“?
– С огромно удоволствие – отвърна Пипи, – м-о-р-з-ъ-к-ъ-б-о-л-е-з.

Госпожица Розенблум се усмихна кисело.
– Тъй ли? – каза тя. – Според правописния речник се пише съвсем другояче.
– В такъв случай си имала голям късмет, че попита именно мен как я пиша – заяви Пипи. – Винаги съм казвала – морзкъболез и както виждате, ми е понесло.
– Запишете това! – обърна се госпожицата към писарите и стисна презрително устни.
– Да, запишете го – каза Пипи. – Запишете този чудесен правопис и се погрижете в най-скоро време да се поправи правописният речник.
– Е, мило дете – рече госпожица Розенблум, – я ми отговори на този въпрос: кога е умрял Карл XII?
– Ха, нима и той е умрял? – извика Пипи. – Ах, колко печално, че толкова хора си отиват в наши дни! При това съм убедена, че това никога нямаше да се случи, ако беше опазил краката си сухи.
– Запишете това! – процеди госпожица Розенблум на помощниците с леден глас.
– Ще го запишете, разбира се – каза Пипи. – И отбележете, че е много полезно да отглеждаш пиявици по тялото си. Освен това преди лягане трябва да се пие малко затоплена газ. Много ободрява!

Госпожица Розенблум поклати глава. – Защо кътниците на коня имат резки? – попита тя сериозно.
– Сигурна ли си, че наистина имат? – рече Пипи и се замисли. – Впрочем я го попитай самия него. Ето го ей там – продължи тя и посочи коня си, който беше вързала за едно дърво.
После се засмя доволно.
– Какъв късмет, че го доведох – каза тя. – Инак никога нямаше да узнаеш защо има резки по кътниците си. Да си кажа правичката, аз нямам и понятие за това. Пък и съвсем не ме интересува.

Устата на госпожица Розенблум беше се свила в тънка черта.
– Нечувано! – мърмореше тя. – Просто нечувано!
– И аз мисля така! – каза Пипи. – Ако продължавам в същия дух, вероятно няма да се измъкна без розови вълнени гащи.
– Запишете това! – рече госпожица Розенблум на писарите.
– Я не си правете труда! – възкликна Пипи. – Да не мислите, че ми е за розовите вълнени гащи. Но може да запишете, че ми се полага голям плик с бонбони.
– Ще ти задам последен въпрос – каза госпожица Розенблум и гласът й прозвуча особено.
– Карай – отвърна Пипи. – Много обичам да си играя на въпроси и отговори.
– Да видим сега дали ще знаеш – каза госпожица Розенблум. – Пер и Пол трябва да си поделят цяла торта. Ако Пер получи едната четвърт, какво ще получи тогава Пол?
– Болки в стомаха – отвърна Пипи. После се обърна към писарите и добави сериозно: – Запишете, че Пол ще получи болки в стомаха.
Но сега госпожица Розенблум вече кипна.
– Ти си най-невежото и противно дете, което съм виждала. Върви незабавно в оная редица и се срамувай!

Пипи послушно зашляпа нататък, като мърмореше сърдито:
– Ето ти несправедливост! Аз, дето отговорих на абсолютно всеки въпрос!
Но след няколко крачки изведнъж нещо й хрумна и тя отново си проби с лакти път до госпожица Розенблум.
– Простете – извика тя, – но забравих да кажа гръдната си обиколка и височината си над морското равнище. Отбележете това – обърна се към писарите. – Не че искам супа, далеч съм от тази мисъл! Но нали трябва да има ред и в счетоводството?
– Иди веднага там да се срамуваш! – каза госпожица Розенблум. – Знам едно момиче, което след малко ще яде здравата пердах.
– Клетото дете! – каза Пипи. – Къде е то? Изпратете го при мен, да го защитя. Запишете си това!

После Пипи отиде и се нареди между децата, които трябваше да се срамуват. Настроението в редицата не беше на висота. Много от децата хлипаха и хленчеха, защото си мислеха какво ще кажат родителите им и всички в къщи, когато се върнат у дома без пари и бонбони. Пипи ги огледа, преглътна няколко пъти и внезапно рече:
– Хайде и ние да си поиграем на въпроси и отговори!
Децата се пооживиха, но все още не можеха да проумеят какво иска да каже Пипи.
– Строй се в две редици! – изкомандува Пипи. – Всички, които знаят, че Карл XII е умрял, да се наредят от едната страна, а другите, които не са чували за това – на другата.
Тъй като всички деца знаеха, че Карл XII е умрял, образуваха само една редица.
– Така не става! – каза Пипи. – Трябва да има поне две редици, инак не е по правилата. Попитайте госпожица Розенблум, ако не ми вярвате.

Тя се замисли.
– Сетих се – каза тя после. – Всички отявлени пакостници да се строят в една редица.
– А кои ще стоят във втората редица? – заинтересува се живо едно момиченце, което не искаше да се признае за пакостница.
– Във втората редица застават всички пакостници, които още не са се проявили напълно – отвърна Пипи.
Оттатък при масата на госпожица Розенблум разпитът продължаваше с пълна пара и от време на време към групата на Пипи се присъединяваше по някое дете, готово ей сега да ревне.
– Сега идва най-трудното! – обяви Пипи. – Сега ще проличи дали сте учили прилежно уроците си.

Тя се обърна към едно дребно слабичко момче в синя ризка.
– Ей ти – каза тя, – знаеш ли да е умрял някой? Момчето я погледна изненадано, но после каза:
– Старата госпожа Петершон от номер петдесет и седем на нашата улица.
– Я гледай ти – каза Пипи. – А да знаеш още някой?
Не, момченцето не знаеше. Тогава Пипи сложи дланите си като фуния пред устата и прошепна високо:
– Ами Карл XII?
След това тя попита всички деца поред дали знаят някой, който е умрял, и всички отговориха:
– Старата госпожа Петершон от номер петдесет и седем и Карл XII.
– Този изпит надмина очакванията ми – каза Пипи. – А сега ще ви задам само един въпрос. Ако Пер и Пол си делят тортата и Пер решително откаже да има нещо общо с тая работа, ами се завре в ъгъла да си чопли някаква малка суха четвърт, кой тогава ще бъде принуден да се жертва и да погълне цялата торта?
– Пол – извикаха всички деца.
– Не вярвам някъде да има по-умни деца от вас – каза Пипи. – Но затова ще получите награда.

Тя извади от джобовете си цяла шепа златни парички и даде по една на всяко дете. Освен това им раздаде и по един плик с бонбони, които извади от раницата си.
И стана тъй, че децата, които всъщност трябваше да се срамуват, се радваха най-много. Когато изпитът на госпожица Розенблум свърши и всички тръгнаха да си вървят, никои други деца не хукнаха така бързо към дома си, както децата от позорния ъгъл. Но преди това всички се скупчиха около Пипи.
– Благодарим ти, мила Пипи – викаха те. – Благодарим за бонбоните и за парите!
– О, моля! – каза Пипи. – Няма нужда да ми благодарите. Но не забравяйте никога, че ви избавих от розовите вълнени гащи.

Астрид Линдгрен, из „Пипи Дългото чорапче” (1945 г.)

*****

Пипи

на Елица

Там, във вила „Вилекула”,
гости среща, бъбри, тича,
готви – сигурно сте чули –
малко палаво момиче.

С чанта, пълна със парички,
с плитки огненочервени,
тя любимка е на всички
и разбира се, на мене.

Пипи Дългото чорапче,
моя книжна героиня,
пила чудодейно хапче
да е малка със години.

Да е малка, да е щура,
да е щедра, обичлива...
Да измисля всяка сутрин
щото бива и не бива.

Покрай нея чудесата
винаги се получават.
Тя – царица на играта –
скуката унищожава.

Възрастните много-много
с нея работа да нямат.
Смешни и превзето строги,
щом я видят – онемяват.

А приятел да й станеш –
то е истинска награда.
Кон ще яздиш, спунк ще хванеш
до дървото с лимонада.

И докато аз се смея
и хитрувам, шетам, тичам,
все си мисля, че на нея
може малко да приличам. 

2001 г., Троян

Нели Генкова-Маринова

Начало

Tweet