Боже, къде изчезнаха тоя род хора?

* „Високо горе, над върховете на дърветата, в горската тишина се понесе песента „Мала мома цвеке брала нейде в гора зелена”

Не можехме да не публикуваме читателския разказ, който ще прочетете по-долу – и не само защото е написан великолепно (което не изненадва, тъй като негов автор е нашият форумски класик, подписващ се с псевдонима „Ай с-с-с-с...”). И затова. Но главното е друго – защото разказва за една рядка и като че ли изчезваща порода хора като даскал Кинчо Копрински от Орешак. Хора, „с които бе празник на душата”, както се е изразил разказвачът. Коментарът бе направен към материала „В Орешак си спомниха за един „съвременен възрожденец”.

Т21

*****

МИСЛЯ СИ, че невинаги и ненавсякъде има хора като Кинчо, за което можем само да съжаляваме. Защото,преди всичко, той беше безкористен, той беше ентусиаст, той беше едно голямо сърце, отворено към болките на другите, готов винаги да се раздава. Изглежда Твореца му беше дал дарбата да умее да надниква в света на децата, на своите ученици и затова те го обичаха. А това си е рядка дарба! Както беше писал ливанският мъдрец Халил Джубран: „Твоите деца не са твои деца... Те обитават къщата на утрешния ден, където ти не можеш да надникнеш дори в мечтите си”. А Кинчо май можеше… Беше всъщност нестандартен човек и затова приживе, пък и сега, повечето хора не го разбираха.

ЗАПОЗНАНСТВОТО МИ С НЕГО също стана по доста нестандартен начин преди доста години. Той имаше наследствена къща в гората над махала Калчевска (в Орешак), покрита с плочи, със здравец покрай дувара и един огромен бор, който стърчи над гората и се вижда още от Ливадето. Една крива пътечка се провира през гората и преваля надолу в дола, където Кинчо ходеше с една стара писана стомна за водица на Копринското кладенче, което стои и сега; за разлика от къщата, която изгоря преди 20-тина години. Запалиха я… Та, вървях си аз веднъж сам през лудналата юнска гора, когато изведнъж замръзнах... високо горе, над върховете на дърветата, в горската тишина се понесе песента „Мала мома цвеке брала нейде в гора зелена”. Зелената гора наоколо ми заприлича на зелена катедрала, изпитах вълнение като това, което преживях, когато пристъпих прага на катедралата „Свети Стефан” в Пасау и звуците на органа ме спряха бездиханен и занемял.

АЗ СЪЩО ОБИЧАМ ДА ПЕЯ В ГОРАТА и затова, когато песента свърши, отвърнах с „Провикнал се зелен здравец”. Продължихме „дуета” с още няколко подобни песни и накрая нейде отгоре се чу глас: „Е, чухме са, я ела тука да са и видиме”. Тръгнах нагоре по пътечката и от една висока нацъфтяла липа видях да слиза човек по къси гащи и с торба липов чай на врата - самият Кинчо Копрински, както ми се представи. После на ливадата пред къщата ми чете свои стихове (той пишеше), показа ми много стари снимки и неща от своята сбирка в пристройката до къщата. За съжаление сигурно тази сбирка и архив си заминаха при пожара, а имаше много интересни неща, които даскалът беше събирал цял живот.

БОГ ДА ГО ПРОСТИ! Но, Боже, къде изчезнаха тоя род хора от нашата земя хубава? Чували ли сте някой да пее от върха на високата липа? Хората, с които беше празник за душата да общуваш, един по един се преселиха на хълма над селото, изчезнаха от света и ме спохождат само в сънищата и спомените…

Ай с-с-с-с..., 12 декември 2010 г.
(коментарът е към материала „В Орешак си спомниха за един „съвременен възрожденец”)

Начало

Tweet