Фотографът от Борима, който сговаря етносите

* Есперантото, кларнетът, варшавата и читалището са част от любовите на 88-годишния бай Мустафа (Мурю) 

Нашенци

Има една пиеса, която засега не е поставена на нито една сцена в България. Нейната сюжетна линия разказва за любовта на Боян и Йълдъз-Звездана. Той - син на богатия българин, земеделец и скотовъд Карастоян. Тя - отгледана от ромите кошничари Габо и Шакира. Изненадите и повратите в тази пиеса не се различават от сърцераздирателните сцени в съвременните латиноамерикански и турски сериали, държащи в трепетно очакване нашенската публика. Йълдъз се оказва спасената от Габо и Шакира дъщеря на ратая Вълчан, при това родена в един и същи ден и час с Боян. А волята Божия е, изрича селският поп, че ако момче и момиче се родят в един и същи ден и час, те ще се оженят един за друг. И пиесата завършва с щастлив край, в който богатият Карастоян се провиква: „Сватбата почва... Ще я правим по турски обичай - три дени и три нощи! Не - цяла седмица ще я правим... Наливайте бърдуците с ракията, пълнете белите медници с червено вино, нека да се знай, че днес чорбаджи Вълчан и чорбаджи Стоян станаха сватове и че започва сватбата на децата им!”.

СЛЕД ПАДАНЕТО НА ЗАВЕСАТА

се чува гласът на автора: „Драги зрители, това е приказката, която 60 години писах и която толкова много исках да ви разкажа...”. 88-годишният бай Мустафа Ахмедов Асов от село Борима държи в ръцете си книжката с написаната от него драма „Като братя”. Очите му се пълнят със сълзи, но той се стреми да разказва спокойно: „Още през февруари 1948 г. бях нахвърлял пиесата в ръкопис. Идеята за нея е лично моя, защото още тогава - на младини, ми правеха впечатление битът и културата на моите съселяни боримци. И тъй като бяхме население от българи, турци, власи и роми и

ЕТНОСИТЕ НИ ЖИВЕЯТ В МИР

и покой - това е причината да напиша драмата „Като братя”. Кръстих я тъй, защото и днес в Борима хората от различните вероизповедания са действително като братя - може да ги видиш заедно и на сватби, и на кръщенета, на християнски и мюсюлмански празници, та дори и на погребения".

Ако попиташ в Борима за Мустафа Асов, много от хората ще се замислят. Защото всички го знаят като Мурю Фотографчията. Когато бил едва на 18 години, се учил на грънчарлък, в ръцете му случайно попаднал първият фотоапарат „Агфа”. И оттогава черната кутия става негов неизменен спътник - и хоби, и професия, и житейска съдба. Успял за година и нещо да поработи в троянската фотолаборатория, там научил магията на проявяването на филмите и триковете при копирането на качествени снимки. Най-горд бил, когато събрал пари от приятели и се сдобил със собствен увеличител - чешко производство. „Не мога да ги сметна - дали са сто или двеста хиляди снимките, които съм направил. Но със сигурност всяко едно семейство от Ловешко и Троянско има в албумите си поне една фотография, излязла изпод ръцете ми”, разгръща спомените Мурю.

НАД 60 ГОДИНИ СНИМАЛ И „ПРОЯВЯВАЛ” ЖИВОТА,

отказал се да държи камерата, когато мало и голямо почнало да щрака с цифровите апарати и джиесеми и „фотографската магия” изчезнала. Гордост му е участието в няколко национални изложби, дори в „1300 години България”, в регионални експозиции, по страниците на централната и местната преса. „Гледах да съм майстор и при портрета за паспорт, и при репортажа за събитието”, обобщава той.

Когато през 1985 г. започва смяната на имената на турското и ромското население, Борима настръхва. „С порите на кожата си усещах, че става нещо лошо, но то ще е временно и животът ще го отхвърли. Много пъти

ПОЛИТИЦИТЕ СА СЕ БЪРКАЛИ В ПЪТЯ НА ИСТОРИЯТА,

но тя си знае накъде да върви”, казва днес Мурю. Когато селото се напълнило с милиция и представители на Окръжния комитет, той помислил, че хората трябва да се успокоят, за да не се разруши задружният им живот. Случайността дала на фотографа шанс. Извикал го солиден партиен началник и наредил в кметството да направи с два чаршафа импровизирано снимачно студио. За документите с „новите” имена. „Отначало имах чувството, че съм между чука и наковалнята. Ако откажех - щяха да ме накажат „кръстниците”, ако приемех - можех да получа проклятието на братята мюсюлмани”, преживява отново ситуацията бай Мурю. И решил да направи нещо иносказателно, с което да подскаже на настръхналите страни шеговитата страна на политическото начинание.

Майсторът на снимките приел да прави портретите за новите паспорти едва след като получил „българското” име Мирю Моев Фотографчиев. А то едва-едва се различавало от това, с което го познавало цяло село. Следващите за „покръстване” го разбрали. Така по време на „възродителния процес” в Борима се появили фамилиите „Казанджиев”, „Берберов”, „Кундурджиев” и т.н. И докато снимал хората за нови паспорти, Мирю (Мурю) им говорел. Какво точно? И днес не казва...

Спомня си само как в областния Ловеч не повярвали, че синът му Ахмед (Александър) трябва да носи фамилията Фотографчиев. Но от Борима дали необходимата „служебна бележка”. Ако не е била политиката, нас

НИКОГА НЕ СА НИ ДЕЛЕЛИ НА БЪЛГАРИ И ТУРЦИ,

категоричен е Мустафа. Три дни след 9 септември 1944 г. го вземат в ловешката гвардейска дружина. Месец след това момчета от различни етноси трябвало да бъдат „хвърлени” да превземат котите с „озверелите фашистки войски” в Сръбско. Хиляди се събрали на гарата в Ловеч, за да изпратят войската на сигурна смърт. „Всички плачеха - и българи, и турци, и власи”, спомня си сега бившият гвардеец. И всички се прегръщали и радвали, когато по време на митинга пристигнала телеграмата да се връщат в казармата, защото котата на врага била вече превзета.

Не само фотографията е владяла живота на Мурю. Докато чиракувал грънчарлък при известния Петър Марков, той се увлякъл покрай майстора да изучава международния език есперанто. И днес Борима пази сериозна кореспонденция от много страни по света, голяма част от пликовете са адресирани до г-н Асов. А за

ЛЮБОВТА НА МУРЮ КЪМ КЛАРНЕТА

легенди се разказват от събратята му в местния духов оркестър. Дори такава, че на една сватба свирил 12 часа без прекъсване и без да повтаря мелодиите. След 70 години, отдадени на музиката, захвърлил кларнета изведнъж. Когато починала любимата му съпруга Фатме...

Фотографчиев признава, че другата му страст са били автомобилите. В Борима си спомнят, че до 1999 г. по всяко време се е отзовавал при болен със селската линейка. Но най-обичал своята марка „Варшава”, с която наскоро се разделил. Дори й посветил няколко стиха:

Сбогом ти, орлице бяла,
казвам ти го не от подлост,
а че пенсията цяла
не покрива „Гражданската отговорност”.
Варшавелке, цветя майски
на теб бих ти подарил
и за Мерцедеса царски
не бих те сменил.

През това лято бай Мустафа прави 88 години. Читалището в Борима, където той е водил десетки години кръжоци и е участвал като самодеец, е заделило скромни средства да отбележи рождения му ден с изложба. „88 фотографии на 88-годишния Мурю. Не е лошо, а”, пита с огънче в очите той, държейки в ръце любимия си безотказен апарат „Зенит”. „Живот и здраве, изложбата ще стане. А ми се иска да видя на сцената пиесата, нали все говорим, че граници за обичта и любовта няма. Изпълнители за женските роли се намират, а мъжките все няма кой да играе...”, махва с ръка човекът, цял живот доказващ, че Йълдъз на български значи Звезда.

Милко Недялков

Начало

Tweet