Писмото на баба до Бога

* „Знам, че ако Оня свят прилича по нещо на нашия – баба ми Митка е надежда и ангел за децата на Господ!“

В памет

Митка Хитрова е снаха в прочутия троянски Хитровски род, съпруга е на потомствения часовникар Стоян Хитров. Тя е от Дунавския край, от ломското село Сливата, запознават се на почивка в Хисар. И над 60 години са заедно. Тя си отиде преди шест месеца, две години и половина след него. Т21

Митка и Стоян Хитрови

Един ден в Троян, било е може би през 1967 г., майка натупала палавия си син. Детето се провикнало: „Утре ще кажа на другарката Хитрова!“.

ДEТСКАТА УЧИТЕЛКА, „ДРУГАРКАТА ХИТРОВА“,
 Е БАБА МИ МИТКА.

Майката на баба се казваше Надежда, баща й – Ангел. За своите дъщеря и син, внуци и правнук, както и за стотици троянски деца от няколко поколения, баба ми Митка беше точно това – надежда и ангел. Групите й в полудневната детска градина на ОУ „Иван Хаджийски“ бяха препълнени, защото много троянски родители искаха да запишат децата си при нея. Впрочем точно на това място баба ми е работила 35 години. Така беше възпитала децата си от детската градина, че те всички до едно не я подминаваха, когато я срещнеха на улицата. Разпознаваха я и в дълбоката й старост, спираха се до нея и я питаха: „Как си, другарко Хитрова?“. В джоба на работната си дреха винаги имаше малка хармоника, с която свиреше на децата и така ги укротяваше, вместо да им крещи.

СПОРЕД БАБА МИ НЯМАШЕ ЛОШИ ДЕЦА.

„Най-палавите, са най-умните“, казваше тя. Впрочем бащата на онова палаво дете, уповало се на нея, е Вачо Хаджийски – един от големите педагози на Троян и дългогодишен директор на най-старото училище в града. Преди няколко години, когато излезе книгата му „Гордостта на село Чифлик“, Вачо Хаджийски донесе у нас един екземпляр за баба. Беше надписал книгата така: „На другарката Хитрова, с благодарност за съвместната работа и с пожелание за здраве и дълъг живот“. Напоследък често заварвах баба да държи книгата отворена на страницата с посвещението.

„ЗНАЧИ, МИРО, ВСЕ ПАК СТРУВАМ НЕЩО“,

казваше ми тя. Беше скромен човек. Но всеки човек има нужда от потвърждения за своята значимост. А с всичките си проявления баба олицетворяваше съзидателната страна на живота. Оставяше нещо направено веществено, защото беше умятна или пък следа. Професията си на детска учителка завеща първо на майка ми Станка. Като съвсем малко дете много обичах да седя тихо до баба и майка, които вечер изрязваха тревички, къщички, покривчета,

КОМИНИ И СЛЪНЦА ОТ ГЛАНЦОВА ХАРТИЯ.

На следващия ден децата от групата на майка ми щяха да залепят цветните листчета и да „построят“ домове. С такива „дидактични материали“ за занятието „апликация“ се изграждаше ценностната система на децата по онова време. И някак си се изграждаше. Наистина. После професията се предаде на братовчедка ми Митка. Тя завърши базиран в Канада филиал на North American Montrssori Center и получи международен сертификат за Монтесори педагог на деца от 3- до 6-годишна възраст. За сравнение – баба е учила в град Лом. Майка ми е вече пенсионер. Но мисля, че сега братовчедка ми Митка подготвя своите занятия и всеки ден застава пред децата заедно с баба. Тя живя дълго, сякаш искаш да ни запаси с присъствието си. Отиде си точно 40 дни преди да навърши 90 години.

БЯХМЕ В СКУТА Й ДО КРАЯ.

Тя до последно обичаше да държи в ръце една голяма коледна снимка в рамка, на която сме всички заедно – нейните деца, внуци, правнук, снахи и зет. Баба ни беше научила, че ние сме най-важните. С всичко, което правеше сякаш ни уверяваше, че живее само за нас. Когато сме бивали само двете и аз я слушах, тя често се разплакваше и казваше: „Много ви обичам, Миро!“. Винаги употребяваше множествено число – за всички, без да ни дели.

ОТИДЕ СИ В ЧЕТВЪРТЪК, ПАЗАРНИЯ ДЕН.

Когато троянци и хората от съседните села се стичат в града за най-необходимото. В пазарния ден пътеките в двора на къщата се задръстваха от велосипеди и мотори, паркирани на сигурно. Гаражът се заемаше от чували и торби, пълни с лук, чушки, домати и какво ли още не. Покупките, които правеха по-възрастните и които до късно в четвъртък идваха да прибират по-младите. Хората идваха „един през друг“, както казваше баба. Мислех, че цялото това стълпотворение се случва у нас, просто защото живеем в първата къща до пазара. После разбрах, че е защото и баба, и дядо, Бог да ги прости,

ОБИЧАХА ДА ЖИВЕЯТ С ХОРАТА.

Къщата на фамилия Хитрови до общинския (големия) пазар в Троян, 2017 г.

Когато бях дете, в четвъртъчен ден, и аз се въртях на двора. Промушвах се между възрастните и слушах разговорите им... „Абе, ти се изгуби!“, „Какво става по Терзийското?“, „Готов ли ми е часовникът?“, такива въпроси имаше към дядо ми, часовникарят. „Още дава разлика. Другият четвъртък ще ти го дам“, понякога отговаряше той. „Направихте ли туршията?“, питаше баба. „Валя ли по Орешакът?“, „На Донка оздравя ли й кракът?“, „Ооо, добре дошъл!“, „Седни да те видим“.

„ПАЗАРКАТИ“, КАЗВАШЕ БАБА

за цялото стълпотворение от най-различни хора в четвъртъчен ден и се усмихваше. Баба и дядо черпеха пазаркатите с два вида бонбони – с шоколадови и с т. нар. „лукчета“. „Лукчетата“ бяха много удобни, защото сложени в джоб можеха да стигнат чак до Орешакът и Терзийското. И да послужат за почерпка например на Донка, която не е дошла на пазар, защото й е пострадал кракът... И баба, и дядо бяха щедри хора. Но не го казвам заради лукчетата.

ОБИЧАХА ДА ДАВАТ.

Баба често употребяваше думата „армаган“, както и един израз, който не беше неин, но с който много си служеше: „Даването никога не бърка“. В четвъртъчен ден баба раздаваше и много съвети – как е съживила някое цвете, какво е направила, че и тази година домашният й сапун да стане „бял-белиничък“. Разбира се, даваше и готварски рецепти. И все пак, чисто белият ориз, с полегнали в него крехки парчета свинско месо и лютеницата на другата ми баба Радка от село Гранит, превъзхождаха сърмите и копривата с червен пипер – любимите за мен гозби на баба ми Митка. Рецептите за тези ястия никога няма да възкресят вкусовете им, както ги помня. Двете ми баби бяха най-важната съставка в тях.

БЕШЕ СЕ ПРИГОТВИЛА ЗА ОНЯ СВЯТ.

Нали знаете? Възрастните хора приготвят вещи за последния си път. Изпратихме я с шишове – много обичаше да плете. Помня как, докато приятелките й бяха живи – непрекъснато идваха у нас, за да им покаже баба някаква плетка. Или да им заплете. Спомням си и че като дете се чудех как е възможно да можеш да плетеш, но да не можеш да заплиташ, да започваш. Сред вещите й намерихме и едно писмо. Върху плика с големи букви пишеше:

ДА НЕ СЕ ОТВАРЯ!

Странна работа. Сигурни бяхме, че писмото е за нас. Като най-важни за нея, ние, децата й, мислехме, че е искала да каже нещо на нас. Какво ли е пишело вътре? Изглежда баба е имала да се обърне и към някого другиго. Никога няма да разберем. Писмото тръгна заедно с нея. Така тя пак ни даде урок. Хубав. Интересен. Съвсем накрая, ни показа, че освен нас има и Бога.

ЕХ, БАБО!

Животът на хората, които обичаме никога не е достатъчно дълъг... Но ние ще те пазим. Чу ли? Не се тревожи! Защото знаем, че „във всяка къща трябва да има по една Митка“. Така е казвал прадядо ми, старият часовникар и мъдрец Минко Хитров. Сега, шест месеца след смъртта й, съм спокойна, защото знам... Знам, че ако Оня свят прилича по нещо на нашия – баба ми Митка е надежда и ангел за децата на Господ!

Мирослава Иванова 

Начало

Още по темата:

• Целуваме ти ръката с часовника - в памет на Стоян Хитров

Tweet