Един уикенд в Зоопарка на Калгари

* Жоро Херингата: „Ама от тогава, вече 12-та година, Жоро знае що е то закон в тази държава и що са правила на играта”

Канадските репортажи на Стефан

Рубриката се води от нашия сътрудник и приятел Стефан Генков – дългогодишен треньор по баскетбол, който преди двайсетина дни се завърна от дълго гостуване на дъщеря си Маргарита и семейството й в далечна Канада (гр. Калгари). Т21

СЛЕД ПОЛОВИНГОДИШЕН ПРЕСТОЙ в Калгари (Канада) отново съм си у дома. През последните два месеца, поради натоварената ми програма и новите предизвикателства, които ми предложи тази прекрасна и далечна страна, прекъснах репортажите си за обичания от троянци вестник „Троян 21”. Сигурно и не бих продължил, но за времето, откакто съм в България, много приятели, познати, пък и непознати ме уверяват, че четат с удоволствие разказите ми, други ми пишат на електронната поща с молба за нови истории или ме поощряват по скайпа. За всички тях ще споделя още нещо, видяно, чуто и изживяно там, в далечна Канада.

*****

ОСТАВАТ СЪВСЕМ МАЛКО дни до полета ми за вкъщи. Средата е на м. май. Най-после и тук природата се сеща, че има и сезон пролет, раззеленяват се дървета, храсти и треви, диви зайци се разгонват и щъкат наляво и надясно между блокове, къщи и детски площадки, катерички се гонят по дърветата, дори сърни и други горски животинки спокойно пресичат между хора и коли.

20МАЙ, НЕДЕЛЯ, е първия най-топъл ден, откакто съм в Канада, и дъщеря ми Маргарита отново ме изненадва - с посещение на калгарския Зоопарк.Ще каже някой: „Чудо голямо - зоологическа градина?! И ние си имаме”. Така си помислих и аз в първия момент, ама когато движението на колата започна да става все по-бавно и по-бавно и когато видях хилядите коли, насочили се към Зоопарка, почнах да си мисля как ще успеем да паркираме, как ще се оправим в това стълпотворение от хора и коли и че наистина ще е „чудо голямо”.Добре че Милена, другата българка във водещата кола, беше идвала десетки пъти и се справи с „отличен” - за десетина минути по най-краткия маршрут бяхме вече паркирали и се бяхме наредили на касите за билети. Тук обаче, въпреки че работеха 6-8 каси, отиде близо половин час, докато се сдобием с билети.

ПОЯВЯВА СЕ и Жоро Херингата, придружен от шикозна мулатка - колоритен нашенец, с когото се запознах още през зимата и с когото никога не се скучаеше. Уточнихме се къде ще се ходи, какви са предпочитанията на деца и възрастни, защото на тоя „кър”, който по моему се простираше на площ може би по-голяма от площта на Троян, и сред това множество не по-малко от 50 000 души беше невъзможно в рамките на един ден да се обходи и види всичко. Естествено, на първо място трябваше да се видят пингвините (нова придобивка на Зоопарка), маймуните, слоновете, камилите… няма да изреждам всичко, което го има и в българските зоопаркове, пък и не това е, което ме впечатли. По-интересно е, че този огромен обект, създаден в естествена скалиста местност, дооформен и изрисуван с много въображение и сливане на природа и изкуство, е изграден само за две години и с огромни инвестиции, които е видно, че се връщат бързо и многократно.

РЕДУВАТ СЕ тропическа картина с типичните за нея животни, континентален, морски, океански живот, арктичен климат. На едно място трепериш от студ, на другото се потиш неспирно... и непрекъснат поток от хора от всякакви раси, но никъде крясък, висок говор, само от време на време някое невръстно дете приплаче, маймуна или паун, разхождащ се между тълпата, нададе писък. По десетките алеи, пътеки, изкуствени и естествени храсталаци, дебнат и стряскат туристите… огромни динозаври и други праисторически животни. Тълпи от хора, търпеливо изчакващи и взаимно уважаващи се, се снимат и позират пред камери и фотоапарати.

ТОЛКОВА ХОДЕНЕ, толкова движение - огладнява човек, ожаднява и какво... китайците са навсякъде - пицарии, капанчета, ресторантчета, вярно, има и друга кухня, но китайската е предпочитана, защото е най-евтина и най-вкусна. За 7-8 долара (което е нищо за обикновения турист) се нахранваш обилно и утоляваш жаждата с кола или бира. И всичко това на открито - под сянката на дърветата, на дървени маси и столове или направо на земята. Ама след всеки от хилядите хранили се няма и следа от боклук. Във връзка с новия (за нас) закон за тютюнопушенето искам да вметна - макар и на открито, не видях дори един пушач сред тази 50-хилядна армия от посетители. Кога ще ги стигнем…?

И ПОНЕЖЕ НА СОФРАТА обикновено винаги има лакардии, смях, веселие, а Жоро Херингата е винаги в центъра на това, не се стърпявам и го питам за прякора му. Цялата компания избухва в смях, явно знаеща историята. През смях и с много актьорско майсторство Жоро ми я разказва.

„ЗНАЧИИИ, гренфа Стивън (дядо Стефане), вече съм се устроил, най-после, след двегодишно ходене по мъките, и имам добра работа, добри пари вземам, решавам и аз да почивам в съботите и неделите. Тошо и Васото ходят за риба по езерата, а на мен това ми е страстта. Колко съм я ловил в Марица, само тя си знае. Викам им: „Вземете ме, да ви разкажа играта!”. „Нее, не може, нямаш билет!” „Какъв билет бе, приятели, Жорко никога през живота си билет не е вадил!” „Даа, ама тук без билет не може!” И аз най-накрая се разделям с 40 долара, то не че са много, ама... И ето ме с тях на езерата. Клекнали сме ние тримата и още един ли, двама ли бяха други и ловим, ама ловим, ти казвам, целият съм се накокошинил от кеф, то риба ти казвам, то херинга ти казвам, кълве - много нещо... Тошко вика: „Жорка, нали знаеш, до десет риби най-много и маломерните обратно в езерото! Хайде, ние хванахме по 10”. Броя аз моите - 11, най-малката около 25 см, но се водела, казват, за маломерна. Приятелите викат: „Хвърли я обратно, ще имаш проблеми”. Ама аз - не, кой ще ме види, вдигам я, гледам я и я слагам в живарника. Тръгваме си. След една седмица получавам съобщение: „За маломерен улов на херинга заплатете 45 долара”; и посочен номер на сметка. „Абе, тия луди ли са? Кой ме е видял? Как ще им дам 45 долара? И си трая... Добре, ама не минават и десет дни - ново съобщение, този път за 150 долара. Жоро обаче инат - няма да ги плаща, и без това сменям квартирата - да го ду... И какво се получава - излизам един ден от работата, отивам до колата, а тя със скоби и на чистачката призовчица. Ща, не ща, явявам се на посочения адрес и… изненадааа - показват ме в цял ръст, сниман как слагам пустата му риба в живарника; и херингчицата вече ми струва 1000 долара, и още 200, за да ми откопчаят колата. Ето за това станах Жорко Херингата. Ама от тогава, вече 12-та година, Жоро знае що е то закон в тази държава и що са правила на играта.”

В ПРЕКРАСНИЯ майски ден пообиколихме още 2-3 часа и повечето невидяно оставихме за следващи посещения.

14 юни 2012 г., Троян

Стефан Генков

Начало

Още по темата:

• Баскетбол или ски - това е въпросът!
• Надежда Василковска: "Иска ни се бъдещето ни да е в България"
• Да развяваш трибагреника и да дереш гърло: „Давайте, момчета!”
• Хокей на живо от Канада
• Йорданка Христова пя за българите в Калгари
• Българският Великден в Калгари
  

Tweet