* „Взирам се в очите им, изпълнени с укор и разочарование. И един застинал на устните въпрос: „Защо ни забравихте?”
На 26 март, идната събота, СДС - Ловеч организира традиционното шествие-поклонение до мястото, където се е намирал концентрационният лагер "Слънчев бряг “ - едно от най-зловещите и срамни престъпления на комунистическия режим у нас (лагерът е открит на 22 март 1959 г. и е затворен през м. април 1962 г., през него са минали 1500 души, 155 са били убити). Шествието ще тръгне в 12:30 часа от централния площад, а поклонението е от 13:15 ч. - с панихида, която ще отслужи Негово Високопреосвещенство Ловчанският митрополит Гавриил заедно с местни свещеници и църковен хор. Очакват се гости от цялата страна.Т21
*****
„МИРЧО СПАСОВ СЕ ПРИБЛИЖАВА до Сашо Сладура, изглежда го свирепо и му кресва в лицето със зловонния си дъх: "Ти, русия, сладура, я излез напред!". И започва: "Ти бе, твойта мама, ти ли си разказвал вицове за другаря Димитров?". След което, недочакал отговор, му вкарва един ритник в слабините. Сашо се превива на две. Мирчо Спасов го удря с юмрук през лицето. После се сещат да карат Сашо Сладура да бута един валяк през плаца. Валякът тежи три четвърти тон и Сладура не е в състояние да го помръдне. Мирчо Спасов, Газдов и Пора се изреждат да го ритат в бъбреците и слабините. Сладура плюе кръв, цяла сутрин Шахо Циганина, Димо Пора и Благо издевателстват над Сашо Сладура, а в обедната почивка Шахо Циганина го изнасилва с бирена бутилка. Тримата му се изреждат, отново го пребиват и уринират отгоре му… В края на работния ден, Сладура е полумъртъв от побоищата, мъченията, тежката работа. Газдов заповядва на Шахо и на Пора да го хвърлят при клозета, където обикновено хвърлят смъртниците, след което отиват да си допиват. На следващия ден Пора и Шахо по нареждане на Газдов и пред очите му, ще замъкнат полуживия Сладур в свинарниците и ще го хвърлят на освирепелите от глад прасета”ТАЗИ ПОКЪРТИТЕЛНА ИСТОРИЯ за бруталното убийство на пловдивския музикант и бохем Александър Николов–Сладура ме връхлита всяка година преди традиционното шествие до лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Сашо Сладура е един от 147-та българи убити край ловешката кариера. За толкова има официални данни. Никой не знае действителния брой.
ВИНАГИ, КОГАТО ТРЪГНА по стръмния път към ловешкия лагер, мисля за съдбата на тези хора. Дали са вървели по същия път? Дали са съзнавали, че се изкачват към своята Голгота? След която неизбежно губят живота си или човешкото достойнство. След всяка крачка чувам звън на каменоломните чукове и свистенето на върбовите тояги. Все по-силно и по-силно. Чувам стоновете на пребитите хора и идиотския смях на техните палачи. Виждам смазаните от бой лица на млади момчета, попаднали в този зловещ лагер само защото разказват вицове или говорят със западни туристи. Представям си потъналите в сълзи очи на красиви момичета, въдворени в ловешката душегубка, защото носят къси поли, харесват модерната музика или просто са щастливи от живота. Стотици, хиляди българи, третирани като животни. Само на няколко километра от един ”процъфтяващ” социалистически град. Град, който гради новия си облик с камъни, пропити със сълзите и кръвта на лагерниците!
ВЪРВЯ КЪМ КАРИЕРАТА и се оглеждам. Виждам едни и същи лица, все по-малобройни с годините. Взирам се в лицата им и изпитвам потрес и срам. Защото гостите са повече от ловчалиите. Ловеч (бихме добавили и съседния Троян – бел. Т21) продължава да нехае за ужасяващия лагер на смъртта. Тогава от невежество, днес – от безразличие. Бездушието се крие под различни псевдоними. Вървя нагоре към кариерата и търся оправдания за своите съграждани. Разбирам страха им в онези зловещи години. Не проумявам днешната амнезия. Ловеч се нуждае от покаяние, не от гузно мълчание. Този лагер е нашата рана, но и нашата памет. Всички сме хора, всички сме грешни. Кога ще сме готови за катарзиса? Кога ще намерим сили да признаем, че сме виновни? За това, че с години гузно мълчим за безчинствата в злокобната кариера или че все още не сме увековечили паметта на зверски избитите българи.СТЪПКА ПО СТЪПКА се приближавам към страховитата кариера. Струва ми се, че върху всеки камък виждам изписано име на лагерист, жертва или смъртник. Не ги разчитам, но знам, че са там – надраскани с кръв и сълзи! Питам се къде са децата ни? Недоумявам защо крием злокобната кариера от младостта на Ловеч? От какво се срамуваме – от бездушието или от историята си? А тези деца имат нужда от исторически уроци и памет. Досегът с прокобата на комунистическия лагер е имунизация за цял живот – срещу утопията, братоубийството и историческата лъжа.
ДОСТИГАМ КАЗАНА НА ЗЛОВЕЩАТА КАРИЕРА. Слушам разсеяно думите на ораторите, застанали под мрачната скала с кръста на мъчениците. Виждам ги и тях – изправени до кръста, в окъсани дрехи, пропити с кал и кръв. Взирам се в очите им, изпълнени с укор и разочарование. И един застинал на устните въпрос: „Защо ни забравихте?”.
СЛЕД СЕДМИЦА (на 26 март 2011 г.) отново ще извървя пътя към ловешката Голгота. Вероятно ще ме мъчат същите мисли, ще виждам същите призраци, ще чувам същите обвинения. Поредната доза лично покаяние. Една свещичка в памет на невинните жертви. А колко ми се иска с моята да запламтят стотици други свещи. Кой знае, може пък този път живите да бъдат в пъти повече от призраците на терора. Дано да сме узрели за общото покаяние!
19 март 2011 г., Ловеч
Иво Райнов,
в www.eratosten.wordpress.com
* Заб. Авторът е преподавател в Езиковата гимназия в Ловеч.
По-нова публикация
19 коментара:
Благодаря Ви,г-н Райнов!Не проумявате днешната амнезия,казвате?И аз,да ви кажа,не я проумявам,още повече от хора,които с очите си са виждали как окаяните лагерници вадят камъни с голи ръце под Пачовият мост за троянския стадион.Сигурно са си мислели-това не ме засяга,важното е,че аз засега ги гледам от моста...Катарзис,покаяние-хубави думи,но у нас те са лишени от съдържание.Безпокои ме това,че много млади хора си мислят,че с комунизма веднъж завинаги е свършено,не искат да се съобразяват дори с това,че е съществувал,че е изял много души и съдби.Те гледат само напред,но това е радостно и опасно,защото чумният бацил никога не умира.Това поне медицината успя да докаже. АЙ с-с-с-с.....
И аз Ви благодаря, г-н Райнов! Аз съм на 35 години от Троян и , честно казано, само веднъж в живота си съм посетила това място, където са ставали факт ужасите и безумията на тогавашните "големи". Аз бих подкрепила и бих запалила свещичка в памет на всички жертви на идиотските и жестоки престъпления. Моля, пишете тук -на страниците на вестника - да се организираме с конкретни дата и час и дано повече хора се спрат,замислят и отдадат своето на тези хора. Нека да не мислим само в кой МОЛ да изкараме почивния си ден, а да отидем, да заведем и децата си, да им разкажем истините за отминалите времена и да почетем паметта на хората!
За съжаление българите сме с много кретка историческа памет. Историята трябва да се изучава за да се предпазим от грешки в бъдещето. Светла им памет на всички загинали от този терор. Между другото си мисля, че трябва да се споменава в такива моменти кои са и как живеят в момента извергите вършили тези безчинства. Замисляли ли сте се за момент, че те сега са много възрастни хора на които може да сме им сторвали път или да сме им давали място. Имайки предвид средата в която са живели техните деца и внуци сигурно още блянуват за утопията на комунизма. Мисля, че трбва да знаем кои са и кой е родът им.
Вечна памет на загиналите!
Забелязвате ли,че активните форумци мълчат?
(4)Намекваш че темата ги плаши или не им е приятна?Но наистина мълчат.
Браво №5,разгадал си ми тънкийо намек.Ето му на г-н Генковски па и на всички учудени част от обяснението за "генетиката на чукурките",тайните на прехода,демографската криза,чалга-културата,"конкурсите за красота",масовата приватизация,социалистическото възпитание и т.н.И повод за размисъл....Дано споделят и с нас.
АЙ с-с-с-с......
Вече повече от 20 години в крехката ни татковина расте поколение, което дори не може да си представи фактите, за които разказвате... Това за тях не е било и е немислимо. Всички те са готови да се закачат на червената кукичка и да ги върнат на власт... Разказвайте! Не спирайте да разказвате! Дано има кой да ви чуе!
РАЗКАЗ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
Николай Тотков
Разказът на един българин оцелял в лагера на смъртта край Ловеч
Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” - „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев - автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.
Карта на лагерите в България
Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок - по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент - палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.
РАЗКАЗ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ 1
Убийствата ставаха по всевъзможни начини:
с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!” Погледнах - лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно”. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.
РАЗКАЗ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ 2:
Лагера в Ловеч
Гноясалите и червясали рани бай Георги - фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева - тогава имаше такива - и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.
РАЗКАЗ 3:
Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си - нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо - чук, инструмент - и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е - Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани Там имаше само високообразовани и културни хора - заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.
Помня две момчета - дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място - черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.
Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат - с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.
РАЗКАЗ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ 4:
Лагера в Ловеч
Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито - той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение - следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.
Един път Мирчо Спасов държа реч
Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.
Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.
Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”
РАЗКАЗ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ - КРАЙ!
Мирчо Спасов
Мирчо Спасов е български политик от БКП, заместник вътрешен министър в НРБ. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[.
През 1990, за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание . Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване, от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.
босът на "Орион" Румен Спасов е син на Мирчо Спасов От 1997 г. живее в ЮАР след два големи скандала у нас, в които беше намесен "Орион" - обвинението за убийството на Андрей Луканов и източването на Българската земеделска и промишлена банка (БЗПБ), управлявана от неговата съпруга Веска Меджидиева.През 2009 издъхва на 63 години в Кейптаун, Южна Африка след две години борба с рака.
Умрял си е като скот в чужди земи.Бог забавя, но не забравя!!!Същата жалка смърт по чужди земи чака и останалите крадливи комуняги !!!
Питам: може ли още и поради какво тази партия може да има привърженици? Предлагам отговор на този въпрос: Там, където има далавера и бандитство, непременно ще срещнеш компартията. Никога в нейното съществуване идейността не е била нейна движеща сила. Нейната движеща сила винаги е била корупцията.Темида е захвърлила отдавна превръзката си. Тези, които трябва да се срещнат с нея - не са поканени. А тези, които все пак се изправят пред съда - след смехотворни перипетии биват пускани, без шанс за правосъдие.
Не бива прекалено да персонифицираме вината/не че мирчо спасов не е психопат/.Всичко в нашия живот през всичките тези години/44-89-та/ се ПЛАНИРАШЕ,ОСЪЩЕСТВЯВАШЕ И КОНТРОЛИРАШЕ от БКП/сега БСП/.Това не трябва да се забравя никога,во веки веков.
Половинката на бай Мирчо, както го наричали в ЦК Кина, директорка на Пионерския дворец в София, която през 1973 г. катастрофира тежко, докато пътува служебно към Пазарджик и цели 20 години – до самата си смърт, е прикована към инвалидната количка.
Кога БКП/БСП ще се извини на българския народ за т.нар. Лагери на смъртта?
Този миниатюрен параклис е срам за демократична България! Ясно е, че колкото голям е този параклис, толкова "голямо" е и преклонението на посткомунистическа България пред хилядите жертви на тоталитарния режим! ПОЗОР!!!
ТЕЗИ КОИТО НАРИЧАТЕ ЖЕРТВИ ЗА ИЗНАСИЛВАЛИ И ИЗМЪЧВАЛИ, СЛЕД ТЕЗИ СИ ДЕЙСТВИЯ ТЕ БИВАТ НАКАЗАНИ И ВИЕ ТОЧНО ТЯХ ГИ ЗАЩИТАВАТЕ! СРАМ И ПОЗОР ЗА ВАС!!!!!!!!!!!!!!!!!! НЕ ЗНАЕТЕ ЗА КАКВО Е СТАВАЛО ВЪПРОС, ЗА ДА НАРИЧАТЕ ЖЕРТВИ НА КОМУНИЗМА, А ТЕЗИ ЖЕРТВИ ПРЕДИ 9-ТИ СЕПТЕМВРИ ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО СА ПРАВИЛИ, А?!?!?!?!?!??????????????
Публикуване на коментар
Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)