Деляна Колева: Нямаш право да се държиш просташки

* „В Англия хората си знаят правата и си ги търсят, но има и кой да им ги гарантира” * „Все пак, по-добре е да ти се усмихват, денят ти тръгва по друг начин”

Деляна Колева завърши през 2008 г. троянското СОУ „Св. Климент Охридски”, профил „Стопански мениджмънт”. Точно преди две години, през януари 2009-та, една от първите новини на новосъздадения тогава училищен сайт беше, че е заминала за Лондон, а легализираната й диплома от Willesden College - Лондон (която получават всички, завършили този профил в училището) й е спестила първата година от обучението по икономика в тамошен колеж. И също - че си е намерила работа в офис благодарение на компютърната грамотност и владеенето на английски език. Две години по-късно се срещнахме случайно и продължихме разговора в училище, където тя с готовност дойде, за да разкаже за натрупания опит, за трудностите, успехите и житейските изводи. Сега бившата възпитаничка на СОУ „Св. Климент Охридски” завършва престижния Waltham Forest College - Лондон, специалност бизнес администрация, и прави смели планове за бъдещето.

*****

- С какъв „багаж” от знания и умения отиде на Острова? Доколко обучението в нашето училище ти помогна за старта на „английския” период в живота ти?
- Дипломата от училище определено беше плюс при кандидатстването в колежа. Страшно полезни се оказаха и компютърните умения, придобити в училище. Много съжалявам, че съм бягала от часове по информатика – ако бях усвоила всичко, на което ни учеха, щях да спестя повече пари, защото щях да започна от още по-високо ниво в колежа. Също така, когато човек си търси работа, не гледат документа, а проверяват какво може пред компютъра. В колежа много ми помогнаха и уменията за работа в екип, на които ни учеха в бизнес паралелката. В Лондон отидох с една прилична езикова основа – бях учила английски и в училище, и седем години като частна ученичка, - но ми трябваха шест месеца, за да започна да разбирам добре живия език, а и дълго време се притеснявах, че допускам грешки, което ми пречеше.

- Кое ти беше най-трудно в началото?
- Всичко. Попаднах в друга среда. Там хората са 50 години напред – мисленето им е различно. Трябваше ми време, докато свикна с тамошния етикет. Нямаш право да се държиш просташки, нито можеш да очакваш някакви компромиси. Закъснял ли си например за час, не влизаш – нямаш право да притесняваш другите. Учителите се ползват с изключително уважение и не можеш да се обаждаш, ако не ти дадат думата. Веднъж, тъй като не бях доразбрала нещо, попитах и начаса ме изгониха, за да не преча на останалите. Ако закъснееш с връщането на книги от библиотеката, плащаш по 10 пенса (около 25 стотинки) на книга за всеки просрочен ден. Един път установих, че съм задържала учебници повече от месец – платих си глобата, иначе ще ми вземат картата и няма да имам повече достъп до библиотеката.

- Как обясняваш това отношение към процеса на обучение - защо хората там са мотивирани да учат и имат изградени навици?
- Всеки си е платил, знае защо е там и очаква да получи нещо. Никой не те задължава да ходиш в час, но имаш интерес да бъдеш, защото иначе няма да те допуснат до изпита, за който предварително си платил. Няма текущи оценки както тук, но ни изпитват на всеки три месеца, идват преподаватели от Кеймбридж. Най-важната подготовка са домашните, пишем ги постоянно – случвало ми се е да пиша по 4 есета на нощ, за да наваксам пропуснато време, писала съм и докато пътувам в метрото. Учим в малки групи от по 12 човека. Ако искам да си поговоря с някого по време на час, няма с кого – всички са концентрирани върху работата. А когато си в среда, в която никой не се интересува от ученето, и ти не можеш да се съсредоточиш. И в Англия има такива места – държавните училища са зле, има колежи, където просто не си струва да ходиш. Трябва да си платиш, за да си на по-добро място. Но пък много се цени, ако имаш желание да учиш, и има начини да се помага на хора с по-малки възможности.

- Как ти изглежда българското училище от позицията на твоя нов опит? На по-добре или на по-зле отива според теб?
- На по-зле, за съжаление. Няма респект към учителя. Учудва ме как се държат и как изглеждат някои ученици, викането, скандалният вид на момичетата… Гледам преди малко една ученичка – имах чувството, че ако се усмихне, ще й падне фон-дьо-тенът. При нас в колежа по-малките имат задължителна униформа. Ние е желателно да не ходим с много големи деколтета и много накичени – от това не печелиш никакви точки. Няма указан специален дрескод, но средата налага един друг стил.

- Как стоят българите в чужда среда?
- Българите навън стават различни. Тук много отворено го раздават, но там, под стреса от новото, си мълчат. Аз избягвам българи, напатих се в началото. Повечето мислят основно за пари и най-големият страх е да не би ти случайно да си по-добре от тях. Там, където работех в самото начало, получих малко повишение – просто престанах да чистя офисите, възложиха ми една канцеларска работа и това се оказа проблем за моя сънародничка. А пък българите в колежа постоянно се оплакват, че имат много домашни. Имам впечатление, че и когато си търсят работа, уж съвсем закъсали за пари, са с претенции. А е истина, че в Англия ни имат за хора от третия свят. Питали са ме например има ли при нас плазмени телевизори. Аз казах, че вкъщи имаме плазма във всяка стая – не че е вярно, но знам, че в някои домове е така. Но иначе англичаните са усмихнати, макар че това е просто навик, лицемерие.

- Ти какво предпочиташ – лицемерна усмивка или откровено нашенско намръщване?
- Все пак, по-добре е да ти се усмихват, денят ти тръгва по друг начин. Аз пък винаги съм била усмихната и от тая гледна точка ми беше лесно.

- Може ли да се каже, че средният англичанин е, да речем, по-културен от средния българин?
- Не мисля така. Там времето е пари, хората все тичат и са като коне с капаци. Освен това са доста небрежни към себе си, безвкусно облечени. Ние, българите, и особено българките, имаме вроден усет да се обличаме добре. Но пък ми харесва, че когато отиват на клуб (което става обикновено в края на седмицата), се обличат задължително изискано. Харесва ми и това, че в заведенията не се пуши и че охраната се грижи за клиентите. Няма и боеве в заведенията – отиват да се бият надалеко и докато започнат, полицията вече е дошла.

- Значи в Англия се чувстваш доста по-защитена?
- Престъпност има навсякъде, и под Биг Бен да стоиш, ако се загледаш нанякъде, може да ти свият телефона. Но ще сравня два случая, в които все ми крадат чантата. В Лондон полицията веднага дойде и тъй като бях съборена на земята, ме вкараха в линейката, която задължително върви с тях, за да ме прегледат. После ме качиха в полицейската кола и обикаляхме района. Колкото и да обяснявах, че няма смисъл и едва ли ще разпозная крадците, те настояваха, че това им е работата. А у нас преди време ми откраднаха чантата в една дискотека и аз направо се разплаках пред полицаите, обаче те все ми обясняваха, че не е открадната само моята чанта и че е трябвало да си я пазя. В Англия хората си знаят правата и си ги търсят, но има и кой да им ги гарантира.

- Какви са плановете ти за бъдещето? Къде се виждаш – в Англия или в България?
- Искам да взема магистратура в един престижен университет – Westminster University. За целта трябва да завърша задочно бакалавърска степен у нас, във Великотърновския университет, да покрия най-високото ниво по английски (Proficiency Level „A”) и да си взема изпитите по специалността в колежа. Междувременно искам да направя малка фирма и наученото в паралелката „Стопански мениджмънт” ще ми помогне за моите бизнес планове в България. Много искам да се върна. Дано не съжалявам - не знам ще се оцени ли в България това, което съм вложила в образованието си като пари и труд; убедила съм се, че нашенската корупция наистина е много голяма. В Лондон се чувствам добре, но когато си идвам, разбирам, че нещата, които обичам, са тук.

(съвместна публикация на Т21 и www.svetikliment.com)

Интервю на Нели Генкова

Начало

Tweet