Изложба и автобиографична книга на Бочо Донев

* Двете културни събития са по случай 120-годишнината от рождението на големия троянски художник, представянето – на 14 ноември в Серяковата къща * „Бочо Донев не се чувства добре нито в столицата, сред художническия елит с неговите условности, интриги и суета, нито в дребнотемието и безнадеждното „празно пространство“ на провинциалния град“

Бочо Донев

Юбилейно

На 14 ноември, четвъртък, 17:30 ч., в галерия „Серякова къща“ в Троян се открива изложба на големия, на национално ниво троянски художник Бочо Донев (1904-1966), посветена на 120-годишнината от рождението му и неслучайно озаглавена „Художник от бъдещето“. Ще бъдат показани негови творби от фонда на Музея на занаятите (част от които – за първи път), както и платна, собственост на НЧ „Наука 1870“ (Троян), троянското СУ „Св. Климент Охридски“, частни колекционери. На вернисажа ще бъде представена и една нова книга, издание на Музея на занаятите, свързана с юбилея на художника – излязлата наскоро от печат  „Автобиографични бележки“ на Бочо Донев, истински „текст от чекмеджето“, чийто ръкопис дълги години отлежава в музейния архив. По-долу ви предлагаме следговора на книгата, наречен „Живо(то)пис“ – коментарни думи на редакторката на изданието Нели Генкова-Маринова. Т21

Живо(то)пис

АВТОБИОГРАФИЧНИТЕ бележки на Бочо Донев, събрани в осем стари ученически тетрадки, са богатство за културната памет – регионалната, но и националната. Те са преди всичко възможност животът да се види през очите на един живописец по образование и дарба. Спомените му свидетелстват за естетически плодотворното време на 20-те и 30-те години на ХХ век, за все още съхранената пасторална картина на някогашното българско село, за динамиката на градския живот в столицата и провинцията, за тревожните европейски години от времето на Втората световна война, за деформацията на нравите и вкуса след 9 септември. Но най-вече – за това, че когато един човек е благословен от Изкуството, той преминава през превратностите на живота вътрешно цялостен и озарен.

ЗАПИСКИТЕ на Бочо Донев потвърждават, че неговото художествено верую остава неизменно през годините. Да, творческата му природа е вечно търсеща, неспокойна, съмняваща се. Но изкуството и животът му винаги черпят сили от здравия корен на родното – хора, природа, традиции. Това личи и в езиковия му изказ. На места срещаме идеологическа декларативност, другаде – битови принизявания, но когато пише за преживяванията си на художник, за срещите си с красотата на земя и хора, за общуването с други майстори на четката – словото му става вдъхновено и живо.

На корицата на новата книга е картината на Бочо Донев „Хлябът“, рисувана през 1930 г., собственост на Националната художествена галерия в София

ТОЙ ПИШЕ, както рисува. Съзнанието му с десетилетия пази спомени за цветове, светлина, движения, за изразителност на човешки лица и фигури. Наблюдава хората навсякъде, усеща вътрешното състояние на своите модели. И при пътуванията си, и у дома ненаситно гледа и рисува живота, който „гъмжеше от сюжети, оригинални, свежи, колоритни и чудни!“. Наясно е със силата си на художник. Осъзнава, че е част от българска „живописна революция“. Познава „онази тръпка, която кара художника да не чува и да не вижда нищо друго около себе си, освен онова, което го е „клъцнало“ по сърцето“ – преживяване, дадено само на избрани.

НО ЖИВОТЪТ му е белязан по-скоро с горчивини, отколкото с триумфи. Струва ми се, а и той го признава, че една от причините за това е неговата социална неориентираност и неприспособимост, неумението му да се вписва в общности. Младият Бочо Донев не се чувства добре нито в столицата, сред художническия елит с неговите условности, интриги и суета, сред еснафските семейства с тяхната посредственост и пресметливост, нито в дребнотемието и безнадеждното „празно пространство“ на провинциалния град. От позицията на времето отчита, че не се е присъединил към най-подходящото дружество на художници. Осъзнава, че си е спечелил врагове сред авторитетите в гилдията, но явно никога не е успял да намери свое лоби и мисълта му често се връща към поредица от пропуснати възможности. Цял живот носи комплекса на „селянчето“ сред именитите художници.

ОЩЕ ПО-ТЕЖКО като житейски последствия е това, че по трудния начин разбира как в бурни политически години човек не може да бъде „наблюдател и отразител – език на везната“. И не че му липсва гражданска смелост – напротив! Но неговата принципност го поставя в положение, че „господстващите ме обвиняваха в комунизъм, а комунистите – във фашизъм“. След 9 септември този ляв интелектуалец трябва да доизпие горчивата чаша – изпратен е в трудов лагер и клеймото остава до края на дните му. Бочо Донев изпитва на свой гръб тежки истини за човешката природа, за предателства и падения във времена на обществени преобръщания. Истини, които трябва да знаем – и заради изстраданото от предишните поколения, и като предупреждение.

НО НЯМА да бъде справедливо, ако мислим за Бочо Донев като за неразбран особняк. Неговите записки съдържат спомени за пълноценно и благородно общуване, за възвисяващи срещи. Може би най-ярки, а и приносни към националната културна памет са страниците за гостуването при Владимир Димитров-Майстора, уловили способността на Майстора да вижда скритите тайни на околния свят и утопичната връзка между творец и народ. Съкровени са спомените за друг голям троянски художник – Иван Шошков, незаменим събеседник, съмишленик и духовен събрат. Бележките отдават дължимото на още много колеги, голяма част от които са национално значими имена, на преподаватели и колеги от специализацията във Варшава, на успели земляци, подали ръка на художника. Както вече се каза, за Бочо Донев е важен не общественият ранг на човека, а неговата духовна стойност. Затова не по-малко ценна му е онази нашенска жена с кобилица и кратунка, която срещнали с Иван Шошков в една махала и която им казала, че по картините трябва „да грее като жълтица, да свети като икона“. Естетически идеал, преследван цял живот от големия художник Бочо Донев.

Нели Генкова-Маринова

Начало

 

Още по темата:

• Бочо Донев – майстор с национална известност и признание (2009 г.)