Изложба на емигранти и дискусия за емиграцията

* Василен Васевски пристигна от Чикаго за общата си изложба с Александър Телалим в Троян * Невена Дишлиева-Кръстева: „Наистина се чувствам у дома си тук”
В „Серяковата къща”
Василен Васевски, Мариела Шошкова и Александър Телалим, галерия "Серяковата къща", 1 юли
МИНАЛАТА седмица троянската галерия „Серяковата къща” доказа, за пореден път, че е едно от най-необикновените и отворени към света и духа местенца в малкия ни Троян. Навръх Джулая (1 юли) и на следващия ден (2 юли) галерията и нейната стопанка Мариела Шошкова бяха домакини на две свързани като смисъл, настроение, послания, пък и физически чрез участниците в тях събития.

ПЪРВОТО – съвместната изложба, озаглавена „Равновесие”, на двама приятели и състуденти от Художествената академия в София с емигрантска съдба, бесарабския българин Александър Телалим, пристигнал от Украйна в България през 1995 г. и направил родината на дедите си своя втора родина и Василен Васевски, сливналия, който от 15 години живее в Чикаго, САЩ и е доцент от Илинойския институт по изкуства. Второто – представянето на „емигрантската” книга „Куфарът на брат ми. Истории за пътя”, 22 истории на български автори, по някакъв начин свързани с темата за емиграцията. И съпътстващата дискусия, в която участваха и двамата художници, като към тях се присъедини Катя Стойкова-Клемър, бургазлийка, американска българка, поетеса с име, един от авторите в книгата, пристигнала от Илинойс, където емигрира преди 20 години, позната вече на троянската публика от представянето тук (в „Серяковата къща”) на книгата й „Как наказва Бог” и миналогодишното гостуване; и, разбира се, издателката Невена Дишлиева-Кръстева, известна българска преводачка, собственик на издателство ICU, събрала 22-те истории и превърнала ги в книга, свързана с темата чрез брат си, парижкия българин и прочут мим Герасим Дишлиев.

ТУК НЯМАМЕ нито място, нито му е мястото подробно да говорим за двете събития. Затова ще се опитаме да ви ги представим, донякъде, чрез думите на основните участници.

"Равновесие"
„РАВНОВЕСИЕ”, изложба живопис, графика, калиграфия на Василен Васевски и Александър Телалим, галерия „Серяковата къща”. Вернисажът започна със слово на галеристката МАРИЕЛА ШОШКОВА: „Миналата година мой много добър приятел ме запозна с Василен Васевски. Когато видях картините му, бях много впечатлена, много ги харесах и го поканих да направи изложба в Троян, като не бях съвсем сигурна, че ще приеме – от далечно Чикаго да дойде в Троян. Той обаче нямаше никакво колебание и прие. По-интересното обаче беше, че той се оказа много близък приятел с един любимец на троянската публика, почти троянец Александър Телалим, сегашната изложба е четвъртата му в галерия „Серяковата къща”. Сашо пък през 2012 г., когато направи изложбата си „По стъпките на Ван Гог”, обеща, че следващата му изложба ще е калиграфия, и както виждаме удържа на думата си”.

Александър Телалим
АЛЕКСАНДЪР ТЕЛАЛИМ: „При първата ми изложба в Троян, в интервю за кабелната телевизия, казах, че съм роден в Китай, после съм се преродил в Япония, после в Украйна, а след това се преселвам в България. Уж на шега, но връзката ми с източното изкуство и с духа на Изтока винаги е била много силна. Което е в основата на цялата ми живопис – връзка между живопис, акварел и калиграфия. Може би калиграфията е ключ към цялото ми творчество, кодирано послание, което може да се сравни с музиката, посланието не е изразено с думи – то идва от сърцето на художника и отива в сърцата на публиката. И посланието не е изречено с думи. През линията (на калиграфията) – нежна, плаха, смела и т. н., се ражда мелодията. Тази мелодия, надявам се, се усеща във всичките ми неща. Това е едно друго ниво – няма значение какво рисуваш, било то купа ябълки, птиче гнездо или портрет на момиче, винаги звучи една мелодия. Тоест когато човек гледа картината, тихо, скрито му звучи една мелодия ”.

Василен Васевски
ВАСИЛЕН ВАСЕВСКИ: „Много съм щастлив да бъда в Троян заедно със Сашо и нашите семейства. Как се стигна до изложбата? С Мариела ме свърза нейният приятел Георги Конов, който пък е отдавнашен мой приятел. Той ме откри в Чикаго, с него не се бяхме виждали 25 години, и ми каза - защо не направиш изложба в Троян, има прекрасна галерия, познавам галеристката. Започнаха преговори по интернет и разбрах, че Александър Телалим е много чест гост тук, познат на троянската публика и така се роди идеята за съвместна изложба. С него сме правили няколко общи изложби – последната бе през 2010 г. в Украинския музей в Чикаго, щастлив съм, че Сашо на два пъти успя да дойде в Чикаго и да покаже пред тамошната публика своето изкуство. Такъв бе генезисът на сегашната ни обща изложба в Троян”. 

Галеристката Мариела Шошкова дава начало на дискусията за "Куфарът на брат ми" и емиграцията
Невена Дишлиева-Кръстева
„КУФАРЪТ НА БРАТ МИ. Истории за пътя” (издателство ICU, 2015 г.), първо представяне на книгата в страната, галерия „Серяковата къща”, Троян. Защо тук и каква е тази книга обясни в началото, после имаше почти двучасова дискусия, издателката НЕВЕНА ДИШЛИЕВА-КРЪСТЕВА: „Наистина се чувствам у дома си тук, в галерия „Серяковата къща”, защото вече трети път сме ваши гости. Благодаря ви, че залата пак е пълна. Тази книга, която е формалният повод за нашата вечер, е наистина много специална, защото в съвършен баланс показва житейските ми и професионалните ми търсения. Тя започна оттам, че преди 20 години брат ми (Герасим Дишлиев) си взе куфара и замина в Париж да учи пантомима при най-добрия мим Марсел Марсо. И изведнъж се оказа, че за мен, 20 и няколко годишна тогава, светът е едно огромно място. Първото завръщане на брат ми след заминаването беше три години по-късно, тогава нямаше интернет, общувахме с хартиени писма и от време навреме по телефона. За един човек, който е бил винаги до теб и сте имали много силна връзка, изведнъж да го изгубиш някъде далеч – за мен беше нещо, което ме глождеше дълги години, не знаех къде ще избие. В последно време, когато светът вече не е толкова голям, като се замисля се оказва, че в телефона си имам повече контакти на приятели извън България. Така постепенно започнах да събирам тези истории”.

Катя Стойкова-Клемър
КАТЯ СТОЙКОВА-КЛЕМЪР добави интересен личен щрих, в отговор на въпроса „Какво ви струваше да заминете и какво би ви струвало да останете?”, зададен от домакина и модератор на срещата г-жа Шошкова: „Какво ми е струвало да замина? Аз пишех стихове от 8-годишна възраст и четях, пишех, публикувах, имах много приятели и чудесна среда в Бургас, откъдето съм. И когато емигрирах в Америка, това се отряза като с нож. Откакто стъпих на американска земя, спрях да пиша и не писах 11 години. Това е, което ми струваше емиграцията – да не бъда себе си. Сега най-големият приоритет в живота ми е да бъда себе си, това е единственият начин, по който си струва да се живее. И когато отново прописах след 11 години, усещах как се връщам малко по малко в себе си. Това е цената, която платих за емиграцията. А какво би ми струвало да не емигрирам? Нямах никакви перспективи през 95-та, когато заминах. Завършвах училище, нямаше работа, бяз разведена майка с тригодишно дете, имах чувството за безнадеждност, не виждах нищо добро, което да идва към мен. И с два куфара и 300 долара пристигнах в Охайо”.

Нели Генкова-Маринова
ЕТО И ОЦЕНКАТА на НЕЛИ ГЕНКОВА-МАРИНОВА, която бе поканена да говори за книгата, като литератор и майка на студентка в чужбина: „Много навременна и задълбочена книга, аз съм убедена, че емиграцията е голямата тема на България. Тази дилема тук или там, тя си стои пред децата ни, стои си без отговор. Какво искам да пожелая на дъщеря си? Все още се хващам за тази прекрасна мисъл, че като родители трябва да дадем на децата си корени и крила. Но това е временно успокоение и бягство от отговорност... Ние може би отглеждаме емигранти, радваме се, като виждаме, че крилата им укрепват и в същото време непрекъснато поливаме корените. Защото самият факт, че сме тук и се опитваме да живеем смислено, някак си пази корените, мястото. И някак си ние оставяме децата си разпънати като на прокрустово ложе, тези корени и тези крила в един момент трябва да намерят друга формула. Започнах да чета тази книга с една тайна и безотговорна надежда да намеря някакъв отговор за себе си. И трябва да призная, че, слава богу, отговор не открих. Защо казвам слава богу? Защото тази толкова искрена, честна, приятелска, умна и литературна книга – тя, ако продължа метафората за пътя, не поставя пътни знаци, не казва къде е истината. Книгата въобще не е категорична, не е нравоучителна, не е пропагандна, няма го този излишен патос, в чиято среда сега живеем”.

Генадий Маринов
Снимки: Цветан Тончев

Още по темата:

4 коментара:

Анонимен каза...

Разпиляваш се ден подир ден - просто няма какво да се случи....и съответно търсим нещо

Анонимен каза...

И който търси - намира...

Анонимен каза...

Една прекрасна вечер, която ме разчувства, а имаше и хора, които се разплакаха. Благодаря!

Анонимен каза...

Заминах принудена, спечелих пари и помогнах на близките си хора,но загубих много повече неща. За съжаление времето не се връща назад!
Въпреки всичко, ако имах възможност да повторя живота си ще го преживея по същия начин-динамично и само напред! Жалкото е, че светлината в тунела не се вижда, а изминаха толкова много години!

Публикуване на коментар

Коментар от FIREFOX не успях да пусна! Използвайте Chrome!Моля, пишете на кирилица и използвайте големи и малки букви! Препинателните знаци също са желателни. Коментарите са разрешени само за потребители с профили в Google от 02.05.2018! Всеки има профил в Гугъл на телефона си - използвайте ги.
(Т21 - Вашият сайт и Вашият форум - мястото, където се чува Вашето мнение!)

 

©2009 Троян 21 - статии | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |